Определение № 2252 от 08.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2252 гр. Пловдив, 08.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20255300501542 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 19861/02.06.2025г., подадена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940, чрез юрисконсулт Н.А., срещу разпореждане, обективирано в Заповед № 3585/28.04.2025г. за изпълнение на парично задължение, издадена по ч. гр. д. № 15470/2024 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, I бр. състав, с което е отхвърлено заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение срещу В. И. А., ЕГН: ********** за сумата, представляваща разликата между присъдената главница от 300 лв. до пълния претендиран размер от 926.33 лв.; за сумата от 331.63 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.04.2021г. до 25.01.2024г.; 453.93 лв. – обезщетение за забава за периода от 21.04.2021г. до 05.09.2024г.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Сочи се, че съгласно чл. 10а, ал.1 ЗПК кредиторът имал право да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

Погрешно било схващане на заповедния съд, че с договора за застраховка се целяло увеличаване размера на кредита. В ГПР се включвали допълнителни услуги, по-конкретно застрахователните премии, само в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаването на кредита. В конкретния случай сключването на застрахователния договор не било предпоставка за отпускане на кредита, поради което и застрахователната премия не следвало да намери място в ГПР. В договора за кредит било изрично посочено, че размерът по главницата се формирал както от предоставените парични средства, а така и от дължимите застрахователни премии, тъй като кредитната институция финансирала длъжника за дължимите застраховки, като сумата била преведена от кредитора на застрахователя. По посочените съображения се иска отмяна на атакуваното разпореждане.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

Заповедното производство е инициирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против В. И. А.. Предмет на заявлението е парично вземане, съставено от следните компоненти: главница: 926.33 лева; сумата в размер от 331.63 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.04.2021г. до 25.01.2024г.; обезщетение за забава в размер от 453.93 лв.

1 за периода от 21.04.2021г. до датата на подаване заявлението в съда (като съгласно чл. 6 от ЗМДВИПОРНС не е начислявана лихва за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г.), както и законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане. Посочено е, че вземанията произтичат от договор за потребителски кредит №7001131741, сключен на 16.01.2020г. между „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД и В. И. А., като впоследствие вземанията са били цедирани от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на Приложение №1 от 25.11.2021г. към Договор за цесия от 31.08.2018г.

От представения със заявлението на основание чл. 410, ал. 3 от ГПК договор за потребителски кредит №7001131741/16.01.2020г. е видно, че отпуснатата сума е в размер на 300 лв., като общ размер на застрахователната премия е посочена сумата от 584.64 лв., предвидено е и заплащането на сумата от 105.11 лв., дължими за „BANK пакет 3 кредит +сметка“, както и 479.53 лв., дължими за „BANK пакет 3 сметка“. Като общ размер на кредита е посочена сумата от 990.80 лв. Предвидена в договора е еднократна такса за оценка на риска от 106.16 лв. В чл. 7.2.2 от Договора е уговорено, че когато потребителят сключи някоя от застраховките или се присъедини към застрахователните програми, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застаховка, се превежда от кредитора директно по банкова сметка на застрахователя, съответно по банкова сметка на застрахователен посредник. Годишният лихвен процент е определен на 33.67 %. В чл. 10 се съдържат данни за ГПР, който е фиксиран на 48.86 %. Като обща дължима от потребителя сума е посочена 1815.60 лв.

С разпореждане №33186/26.11.2024г., постановено по ч.гр.д.№15470/2024г. по описа на Районен съд- Пловдив, I бр.състав, съдът е отхвърлил изцяло подаденото от „АСВ“ЕАД заявление за издаване заповед за изпълнение срещу длъжника В. А. за посочените по-горе суми.

Същото разпореждане е било предмет на въззивна проверка, като с Определение №503/21.02.2025г., постановено по в.ч.гр.д.№106/2025г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, XIV в.гр.състав, въззивната инстанция е отменила горното разпореждане на Районния съд и е върнала делото за продължаване на съдопроизводствените действие, като са дадени указания до заповедния съд да остави заявлението за издаване заповед за изпълнение без движение до посочване от страна на заявителя дали са извършвани плащания от длъжника по договора за кредит.

По повод така дадените указания е постъпила и молба от „АСВ“ ЕАД, с която е посочено, че плащания по договора за кредит не били извършвани.

Със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК заповедният съд е разпоредил, че длъжникът В. А. следва да заплати на кредитора сумата в размер на 300 лв., представляваща главница. За да отхвърли искането за останалите претендирани вземания решаващата инстанция е приела, че клаузите в процесния договор за кредит, отнасящи се до уговорения ГЛП и предвидената застраховка били неравноправни, поради което длъжникът следвало да плати чистата стойност на кредита.

Предмет на проверка от въззивния съд в настоящото производство е законосъобразността на постановеното разпореждане, при което контролната инстанция действа при условията на пълен въззив и не е ограничена от оплакванията в частната жалба – така изрично се прие в Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид основанието за възникване и съдържанието на правоотношението по процесния договор, длъжникът в заповедното производство има качеството на потребител по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Поради това на основание чл. 411, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е задължен служебно да извърши проверка за съответствие на искането със закона и добрите нрави и относно наличието на неравноправни клаузи в договора, сключен с потребител. В конкретния случай следва да бъде проверено съответствието на договора за паричен заем с повелителни норми на ЗЗП и ЗПК. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на 2 потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Законът задължава заповедния съд да откаже издаване на заповед за изпълнение и при наличие на обоснована вероятност искането да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. На следващо място съгласно чл. 19, ал.1 ЗПК, в ГПР се включват всички общи разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

В настоящия случай кредитодателят е включил в размера на главницата, както отпуснатата сума по кредита от 300 лв., а така също и сума в размер на 584.64 лв., представляваща застрахователна премия. По този начин се е формирал един общ размер на главницата, състоящ се от две стойности, върху който се начислява и възнаградителна лихва.

Включвайки вземането за застрахователната премия в размера на главницата, жалбоподателят е нарушил разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничението в размера на ГПР. Разходите за нейното заплащане са част от общите разходи по кредита и също следва да се отчитат при изчисляването на годишния процент на разходите. В случай, че размерът на платената от кредитната институция застрахователна премия бъде включен в ГПР, то би се достигнало до нарушение на императивните предписания на чл. 19, ал.4 ЗПК.

Недопустимо е под формата на "застраховки" кредиторът да начислява други, дължими от потребителя суми, различни от лихвата. Настоящият състав намира, че така уговорената застрахователна премия води до значително оскъпяване по договора, като завишава размера на главницата и в същото време влияе върху размера на възнаградителната лихва.

Застраховката съставлява конструкция, прикриваща действителните разходи по кредита, а именно печалбата, която кредиторът ще получи от олихвяването на сумата за застрахователна премия. От друга страна сумата по застрахователната премия никога не била на разположение на длъжника, същият няма възможност да избира с кое лице да бъде сключена застраховката, при какви рискове, за каква сума. Размерът на застрахователната премия от 584.64 лв. е явно непропорционален спрямо размера на получената от потребителя сума по кредита от 300 лв.

По отношение на възражението на жалбоподателя, че застраховките не били задължително условие за получаването на кредит и не се включвали като разход при изчисляването на ГПР, настоящият състав намира същото за неоснователно. В случая тази платена сума за застраховане представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР, като невключването му в разходите е в пряко противоречие с нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, което пък от своя страна влече недействителност на целия договор за кредит. Така депозираната декларация, с която кредитополучателят изявява желание за сключването на допълнителна застраховка, по своята същност представлява един предварително подготвен от банката документ, а самите условия по застраховане са едностранно определени, по начин, който не позволява на длъжника да влияе върху условията.

Отделно от това, предвидено е и заплащането на еднократна такса за оценка на риска в размер на 106.16 лв., която се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски. Съдът намира, че тази такса също следва да намери място в ГПР, доколкото не представлява такса за допълнителна услуга, за която кредитната институция може да предвиди отделно заплащане. Такива допълнителни услуги, за които се предвижда заплащането на такса са например издаването на различни удостоверения, включително заверени копия от договора, известяване със смс или по телефон за получено плащане, дължимо плащане, срок за плащане, и др.под., но предвидената в договора такса за 3 оценка на риска не попада в това изключение. Не е ясно и какво е основанието на посочените суми за „BANK пакет 3 кредит +сметка“ и „BANK пакет 3 сметка“.

За пълнота следва да се отбележи, че в настоящия случай липсва цялостна конкретизация относно начина, по който е формиран ГПР, не е налице яснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна препятства потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 от ЗПК/. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора.

Член 23 ЗПК определя, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед това правило следва и обоснованият извод, че в конкретния случай длъжникът дължи само сумата от 300 лв., както и правилно е посочено в обжалвания съдебен акт.