Решение № 4776 от 18.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4776 гр. София, 18.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100507369 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 19301 от 23.11.2023 г., постановено по гр. д. № 1879/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 70-и състав, И. М. М. /в качеството му на наследник на С.А.М./, е осъден по искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумите: 1277,31 /хиляда двеста седемдесет и седем лв. и 31 стотинки/ лева главница, начислена за топлоенергия за периода 01.05.2018г. – 01.04.2021г., ведно със законната лихва считано от 14.01.2022г. до окончателното й изплащане, 210,90 /двеста и десет лв. и 90 стотинки/ лева мораторна лихва за периода 15.09.2019г. – 02.12.2021г., също сума за дялово разпределение от 01.11.2018г. до 01.04.2020г. в размер на 24,33 /двадесет и четири лв. и 33 стотинки/ лева, ведно със законната лихва считано от 14.01.2022г. до окончателното й изплащане,, както и мораторна лихва 5,21 /пет лв. и 21 стотинки/ лева за периода 30.10.2019г. – 12.10.2022г.

Със същото решение А. М. М. /в лично качество и като наследник на С.А.М./ е осъден по искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумите: 1277,31 /хиляда двеста седемдесет и седем лв. и 31 стотинки/ лева главница, начислена за топлоенергия за периода 01.05.2018г. – 01.04.2021г., ведно със законната лихва считано от 14.01.2022г. до окончателното й изплащане, 210,90 /двеста и десет лв. и 90 стотинки/ лева мораторна лихва за периода 15.09.2019г. – 02.12.2021г., също сума за дялово разпределение от 01.11.2018г. до 01.04.2020г. в размер на 24,33 /двадесет и четири лв. и 33 стотинки/ лева, ведно със законната лихва считано от 14.01.2022г. до окончателното й изплащане,, както и мораторна лихва 5,21 /пет лв. и 21 стотинки/ лева за периода 30.10.2019г. – 12.10.2022г.

С постановеното решение и основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. М. М. и А. М. М. са осъдени да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД сумата 1307,18 лева разноски по съразмерност.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответниците, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради 1 нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивниците твърдят, че по делото не са налице доказателства, от които да се установява, че между ответниците и ищцовото дружество, както и между тяхната наследодателя и ищцовото дружество, както са били налице договорни отношения. Сочи, че не са налице и договорни отношения между ответниците и „Техем Сървисис“ ЕООД. Посочват, че цитирания в решението договор № 19301/23.11.2023 г. между етажна собственост и „Техем Сървисис“ ЕООД не е договор за договорни отношения с „Топлофикация София“ ЕАД, а договор с фирма за топлинно счетоводство. Акцентират върху това, че индивидуалният договор, сключен между С.М. и „Топлофикация София“ ЕАД е изчерпал своето действие на 01.04.2015 г. Твърдят, че не е налице клауза за наследяване на договорните отношения, както и че наследниците и тяхната наследодателка не са уговаряли индивидуално нови условия, нито са ги индивидуализирали или подновявали след 11.07.2016 г. Твърдят, че в първоинстанционното решение не е съобразен тригодишният давностен срок. Позовават се на Решение № 4777 по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС, с което е отменена методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, както и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Сочат, че са налице едностранни изменения на договорни условия само от страна ан „Топлофикация София“ ЕАД, които не са договаряни със страните. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендират разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Въззиваемият ищец моли съда да потвърди атакувания съдебен акт в обжалваната му част и претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД в законоустановения срок не взема становище по въззивната жалба на ответниците.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от ответниците по делото, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени при условията на разделност пасивно субективно и кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дадената в пар. 1, т.

2а от ДР на ЗЕ „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач и страна по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено вещно право на ползване, поради което и то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Облигационното правоотношение за битови нужди със собственика или вещния ползвател на недвижимия имот възниква по силата на закона, а не въз основа на индивидуален договор с клиентите на топлинна енергия. Общите условия на ищеца се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ и следователно договорът за продажба на топлинна енергия на клиенти на топлинна енергия се счита сключен с конклудентни действия. Поради тази причина за възникването на облигационното правоотношение не е необходимо сключването на индивидуален договор.

По делото не е спорно, че ответниците, в качеството си на единствени наследници на С.А.М. (видно от приетото по делото удостоверение за наследници), са съсобственици всеки 2 от един от тях на ½ идеални части от процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. ****. Ответниците не твърдят, а и не се установява да са се разпоредили с правото си на собственост върху собствените си идеални части от имота, при което се установява за целите на процеса, че през исковия периода собствеността върху топлоснабдения имот принадлежи на ответниците А. М. М. и И. М. М., като между тях и ищцовото дружество е възникнало облигационно правоотношение за доставка на топлинна енергия за притежаваните по тях по ½ идеални части.

Неоснователно се явява оплакването, че сключеният между ищцовото дружество и наследодателката на ответниците – С.А.М., индивидуален договор е преустановил своето действие на 01.04.2015 г., доколкото, както бе посочено по-горе, за възникването на продажбено правоотношение за доставка на топлинна енергия не се изисква сключването на писмен договор.

Предвид поддържаното във въззивната жалба оплакване, че липсва клауза за унаследяване на договорните отношения, следва да бъде посочено, че с оглед разпоредбата на чл. 60 ЗН ответниците са наследили и задълженията към ищеца, тъй като те са имуществени и като такива са наследими, поради което и ответниците отговарят за тях съобразно размера на наследствените им квоти – в случая за по 1/2. Ето защо и направеното в тази връзка оплакване е неоснователно.

Във връзка с довода на въззивниците ответници, че първоинстанционният съд не е съобразил тригодишния давностен срок, следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 131, т. 5 ГПК отговорът на исковата молба трябва да съдържа възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават. В конкретния случай в подадения отговор на исковата молба ответниците не са направили възражение за погасителна давност, а го заявяват една във въззивната жалба, поради което същото се явява преклудирано и не следва да бъде разглеждано от въззивния съд.

С оглед възражението за неравноправност на общите условия на ищеца в нарушение изискванията на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО, следва да се посочи, че съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установява Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД да съдържат неравноправни клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие, в което да предложат специални условия. По делото не се твърди, а и не се съдържат данни жалбоподателите да са се възползвали от тази възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни.

Неотносимо за разрешаването на спора по делото е позоваването от страна на въззивника на Решение № 4777 от 13.04.2018 г. по адм. Д. № 1372/2016 г., III отд. на ВАС и на Решение № 8294 от 26.06.2020 г. по адм. д. № 14350/2019 на ВАС за отмяна на разпоредби от Наредба № 16-335 от 2007 г. за топлоснабдяването и от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост,представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-335 от 2007 г. за топлоснабдяването и за които административният съд извършва преценката за съответствие на обжалван подзаконов нормативен акт с материалния закон. Решение № 4777 от 13.04.2018 г. по адм. д. № 1372/2016 г., III отд. на ВАС, с което формулата, приета в т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия сгради – етажна собственост е била отменена, е обезсилено с Решение № 2187 от 11.02.2020 г. по адм. д. № 1318/2019 г., 5-членен състав на ВАС. Другото посочено решение, с което се отменят конкретни разпоредби, е в сила от 3

26.06.2020 г. Съгласно чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение за отмяната му, с оглед на което има действие занапред. В ТР № 2 от 27.06.2015 г. н ВАС е разяснено, че съдебното решение, с което се обявява нищожност или се отменя подзаконов нормативен акт, няма обратно действие. Процесният период предхожда постановения съдебен акт и с оглед изложените съображения въззивниците неоснователно се позовават на постановените от ВАС решения.

Настоящият състав достига до същите правни изводи, възприети и от Софийския районен съд и доколкото други оплаквания не са релевирани във въззивната жалба, в това число и по отношение на дължимата сума за доставена топлинна енергия, размера на дължимата мораторна лихва и на дължимите такси за дялово разпределение, и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ГПК, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение.