Решение № 4855 от 06.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4855 гр. Пловдив, 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330104592 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. В. К., чрез пълномощник — адв. С. Н., против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която са предявени субективно съединени искове за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № *************/27.04.2023 г., сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е нищожен като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, и за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за предоставяне на гаранция № *********/27.04.2023 г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е нищожен като лишен от правно основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка. При условията на евентуалност се претендира признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договор за предоставяне на гаранция № *********/27.04.2023 г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД, е нищожна като противоречаща на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ 1

АД е сключен договор за паричен заем № *********/27.04.2023 г., по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 600 лева, при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР в размер на 47,53 %. По отношение на договорения лихвен процент се възразява, че същият накърнява добрите нрави, доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва. Посочва се, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, доколкото реалният ГПР не съответства на посочения в договора, което според ищеца води до недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Несъответствието се дължало на обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за фирмата – гарант. Изложеното водело и до нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.

1 ЗЗП. Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не изпълнил и задължението си по чл. 5 от ЗПК, доколкото в предоставения стандартен европейски формуляр била отразена невярната информация с уговорен ГПР в размер на 47,53 % и общ размер на всички плащания от 658,06 лева. Досежно договорът за предоставяне на гаранция от № **********/27.04.2023 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, се посочва, че същият е нищожен поради липса на основание, доколкото длъжникът не получава престация. Отделно от изложеното, посоченият договор бил единствено в интерес на кредитора, подари което клаузите в същия били неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Също така се посочва, че същият се явява акцесорен, респ. доколкото липсва главно задължение, липсва и акцесорно. Поради изложените съображения се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на искова молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, в който е изложено становище за неоснователност на предявения иск. Поддържа се, че дружеството е следвало да получи уговореното възнаграждение предвид сключената гаранционна сделка по искане на ищеца. Оспорва се твърдението, че договорът между страните е лишен от правно основание. Изтъква се, че срещу възнаграждение в неголям размер, длъжникът е получил сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията си, последният ще ангажира отговорността на поръчителя.

Сочи се, че дори и договорът за заем да е недействителен, то договорът за предоставяне на гаранция поражда действие и уговореното възнаграждение е дължимо. Оспорват се твърденията за нищожност на договора за паричен заем. Предвид изложеното моли за отхвърляне на исковете. Претендира т се 2 разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

В указания срок не постъпил отговор на искова молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за паричен заем №

***********/27.04.2023 г, сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 600 лева, която последният следвало да върне на 13 двуседмични вноски в размер на 50,62 лева, при договорен лихвен процент от 35,00 % и ГПР в размер на 41,21 %. В чл. 4, ал. 1 от договора било уговорено, че в тридневен срок от сключване на договора ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора, и 3) одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищеца, същият сключил Договор за предоставяне на гаранция № **********/27.04.2023 г. с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който ответникът се задължавал да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на другия ответник - „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на ищеца по Договор за 3 паричен заем № *************/27.04.2023 г., за което ищецът следвало да заплати възнаграждение в размер на 290,94 лева, разсрочено на вноски.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 600 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Предвид изложеното, с характеристика на потребителски договор е и свързаният с кредитното правоотношение Договор за предоставяне на гаранция № ***********/27.04.2023 г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Следва да се посочи, че доколкото договорът за гаранция е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието му е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на гаранция от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит и поради тази причина следва в настоящото изложение да се разгледат съвместно и двете правоотношения.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

4

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за кредит поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от договора за кредит. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция за сумата в размер по чл. 2, т. 7 от договора, а именно от 658,06 лева, или одобрено от заемодателя дружество - гарант (което обезпечение е предоставеното от потребителя по договора за кредит).

Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 4 от договора за кредит и съпоставянето й с естеството на сключения договор, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси кредитно финансиране от кредитна институция в сравнително нисък размер (600 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 658,06 лева (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го “насочи” към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество. Това дружество е именно другият ответник в настоящия процес - „Файненшъл България“ ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид изложеното, разходът за потребителя по договора за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД е сигурен - от една страна предоставянето на гаранцията (поръчителство) е необходимо условие да се усвои финансовият ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две физически лицапоръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.

5

Наред с това, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи установения максимален размер на ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на З П К , „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41,21 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за предоставяне на поръчителство, същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР.