Решение № 21747 от 27.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21747 гр. София, 27.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ИВ. ИВАНОВА

АНГЕЛОВА при участието на секретаря СНЕЖАНКА К. КИРИЛОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. ИВАНОВА АНГЕЛОВА

Гражданско дело № 20231110170326 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по искова молба на „АСВ“ ЕАД срещу Б. Н. С., с която са предявени установителни искове с правно основание чл.422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 9 186,94 лева, представляваща главница за периода от 20.06.2019г. до 20.05.2023г., ведно със законната лихва за забава, считано от 26.03.2021 г. - датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното плащане, сумата от 2 275,31 лева, представляваща договорна лихва за периода от 20.06.2019 г. до 12.03.2021 г. и сумата от 832,20 лева представляваща мораторна лихва за период от 21.06.2019 г. до 26.03.2021 г.

Ищецът – „АСВ“ ЕАД излага в исковата молба, че на 09.05.2016 год. между "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и Б. Н. С. – починала в хода на производството и на нейно място, на основание чл. 227 ГПК, като ответник е конституиран наследникът й по закон Л. П. Я., е сключен договор за потребителски кредит №PLUS13316405/09.05.2016 г., по който е предоставена заемна сума в размер на 15000,00 лева. Сочи, че съгласно договора кредитополучателя се е задължил да върне дадената на заем сума, включваща лихви и разноски в срок до 20.05.2023 год., на 84 броя равни месечни вноски, всяка от които по 341,50 лева, ведно с начислените лихви и разноски, съгласно погасителен план неразделна част от договора. Излага, че ответникът не е изпълнявал задълженията си по договора, поради което кредита е 1 обявен за предсрочно изискуем считано от 12.03.2021 год. Твърди, че на 10.09.2020 год. между него и "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД е подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019 год., с предмет вземания, сред които и това към ответника.

Ответникът – Л. П. Я. е депозирала отговор на исковата молба, в който оспорва исковата молба по основание и размер. Навежда доводи за неравноправност на клаузите в договора за потребителски кредит №PLUS-13316405/09.05.2016 год. поради противоречие с разпоредбите на ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е нищожен, на основание чл. 10, ал.1 ЗПК, защото шрифтът на договора, застрахователни договори и ОУ е по – малък от 12. Посочва, че договорът за застраховка е условие за сключване на договора за кредит, а застрахователната премия не е посочена в договора като част от ГПР. Оспорва наследодателката й да е получила цялата сума предмет на договора за заем, като сочи, че сумата от 525 лв. й е удържана авансово. Твърди нарушение на чл.11,ал. 1, т. 9 - т.12 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва активната материалноправна легитимация на ищеца, тъй като твърди, че клаузата в договора и ОУ, уговаряща възможността на кредитора да прехвърли вземането си сама по себе си е неравноправна. Оспорва кредитът да е обявен за предсрочно изискуем.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:

Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. В настоящата хипотеза процесуалните предпоставки са налице, поради което правният спор следва да бъде разгледан по същество. Противно на поддържаното в отговора на исковата молба, съдът намира, че довнасянето на дължимата държавна такса извън 1-месечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК не се отразява на допустимостта на исковото производство.

Досежно установителния иск по чл. 422 ГПК на общо основание е приложима разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, според която при констатирана нередовност /каквато е невнасянето на дължимата държавна такса/ съдът предоставя указания на страната за нейното отстраняване, като едва при нейното отстраняване делото подлежи на прекратяване. От своя страна, съобразно чл. 129, ал. 5 ГПК поправената искова молба се смята редовна от деня на подаването. В настоящата хипотеза, ищецът е изпълнил предоставените от съда указания, поради което следва да се приеме, че правото на иск е надлежно упражнено и правният спор подлежи на разглеждане по 2 същество.

От заявените с исковата молба фактически твърдения се налага извод, че съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове, които намират правната си квалификация в чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на исковите претенции е обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване на следните обстоятелства от ищеца: сключването на валиден договор за цесия, по силата на който цедентът "БНП Париба Пърсънъл Файненс" – клон България е прехвърлил на „АСВ“ ЕАД вземането си към ответника, че предишният кредитор е съобщил на длъжника за прехвърлянето, както и че процесното вземане съществува на соченото основание – Договор за потребителски кредит № PLUS-13316405/09.05.2016г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила, както и размера на претенциите. Съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствената тежест на ответника е при установяване на горните факти да докаже погасяване на задълженията на падежа.

На първо място, следва да се осъществи проверка относно материалноправната легитимация на ищеца. В подкрепа на твърденията за придобиване на процесните притезания по делото е приобщен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019г., сключен между „АСВ“ ЕАД и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ – клон България. В чл. 2 е посочено, че вземанията, предмет на сделката, са определени и уточнени в списък, образуващ Приложение № 1, който от датата на подписването става неразделна част от договора. Представено е и Приложение № 1 от 10.09.2020г., в което под № 607 е отбелязан Договор № PLUS13316405/09.05.2016г. с кредитополучател Б. Н. С.. В приложението се съдържа конкретна информация за вземането – основанието, от което произтича, длъжника, както и неговия размер, поради което следва да се приеме, че последното е достатъчно индивидуализирано и валидно прехвърлено на цесионера.

Съобщаването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на сделката и правата преминават към цесионера от момента на нейното сключване. Значението на уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД се свързва с това, че стабилизира правата в лицето на цесионера и задължението не би могло да бъде изпълнено валидно другиму. В константната си съдебна практика ВКС възприема, че правнорелевантно за действието на цесията е съобщаването от цедента на длъжника, освен ако старият кредитор не овласти новия. /в този смисъл Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 3 от 16.04.2014г. по т. д.

№ 1711/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 204 от 25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на ВКС, I т.о., Решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на III т.о./.

Установява се в разглежданата хипотеза, че Д.Т.Д в качеството си на „законен“ представител на „БНП Париба Пърсънъл Файненс СА“ – клон София е упълномощил 3

„АСВ“ ЕАД с представителна власт да уведомява съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници за сключения Рамков договор от 19.08.2019г.

От приетото като доказателство известие за доставяне е видно, че уведомителното писмо за извършеното прехвърляне по чл. 99, ал. 3 ЗЗД е получено на 19.03.2021г. от Л. Я., на адреса, посочен за кореспонденция с кредитополучателя, поради което следва да се приеме, че е налице надлежно съобщаване на цесията съобразно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето поражда действие и за длъжника.

Настоящият състав намира за неоснователно ревелевираното с отговора на исковата молба възражение за нищожност на договора за цесия. В чл. 26, ал. 1 ЗПК е регламентирано, че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът предвижда такава възможност. В настоящата хипотеза именно такава правна възможност се съдържа в чл. 17. Тази клауза макар и да не е индивидуално уговорена, не може да призната за неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 16 ЗЗП, тъй като не може да се приеме, че субектната промяна в материалното правоотношение може да доведе до намаляване гаранциите на потребителя. По аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗНА понятието „гаранции“ следва да се разбира в общо употребимото му значение като средство за осигуряване на защита правата на потребителите. Не става ясно как точно прехвърлянето на вземането е в разрез с правилата на добросъвестността и как внася неравновесие в правата на потребителя. В тази връзка, неотносима към настоящия правен спор е цитираната от ответника съдебна практика, обективирана в Решение № 144 от 08.11.2017г. по т.д. № 2155/2016г. на ВКС, II т.о., доколкото с нея е предоставено разрешение относно възможността на банката едностранно да увеличава базовия лихвен процент по договор за ипотечен кредит и приложимостта на ЗЗП към този вид кредитни отношения. Поради тези съображения, настоящият състав намира, че кредиторът се явява материалноправно легитимиран.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ – клон България и Б. Н. С. е сключен договор за потребителски кредит № PLUS13316405/ 09.05.2016г. От съдържанието на процесната сделка е видно, че по силата на този договор на ответника е отпуснат кредит в размер на 15 000 лв. при следните параметри: ГПР – 14,35 % и фиксиран ГЛП – 16,72% за срока на договора. В чл. 2 е уговорено, че срещу фиксирането на лихвения процент кредитополучателят дължи такса ангажимент на стойност от 525 лв. Предвидено е и сключването на договор за застраховка „Защита на плащанията“ при дължима застрахователна премия в размер на 4 725 лв. Общата сума за връщане възлиза на 28 686 лв., платима на 84 погасителни вноски, всяка от които в размер на 341,50 лв., като крайният срок на договора е 20.05.2023г.

4

Основен спорен въпрос между страните е действителността на процесния договор за потребителски кредит. При преценката за валидния характер на облигационното правоотношение следва да се държи сметка, че кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В тази връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на чл. 9, ал. 1 ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива 93/13/ЕИО. В този смисъл е и съдебната практика на СЕС, обективирана в Решения по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, дело Salvat Editores – С-244/98, дело Mostaza Claro – C-168/05, Pannon GSM – C-243/08, Banco Espanol de Credito SA – C-618/1.

С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора, доколкото последните са призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от потребителя.