Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1125 от 26.07.2019, Районен съд - Бургас

Съд
Районен съд - Бургас
Дело
Частно наказателно дело 3032/2019
Вид
Определение № 1125
Подписан
26.07.2019
В сила
20.08.2019
Състав
МАРТИН РАЧКОВ БАЕВ

Цитирани разпоредби

О

П Р Е Д Е Л Е Н И Е гр. Бургас, 26.07.2018 г.

БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, НК, 46-ти състав, в закрито заседание на двадесет и шести юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ като разгледа докладваното от съдията НЧД № 3032 по описа за 2019г., намери за установено следното:

Производството е по реда на чл. 243, ал. 5 и сл. от НПК.

С постановление на Бургаска районна прокуратура от

10.07.2019г. на основание чл. 243, ал.1, т. 1, вр. с чл. 24, ал.1, т. 1 НПК е прекратено наказателното производство по ДП № 182/2016г. по описа на ОДМВР - Бургас, пор № 1909/2016г. по описа на БРП, водено срещу м.г.т. с ЕГН: ********** за извършено престъпление по чл. 209, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 НК.

Срещу постановлението е постъпила жалба от соченото за пострадало лице – П.С.Б.. В жалбата се посочва, че изводите на БРП са неправилни. Застъпва се, че неправилно наблюдаващият прокурор е приел, че се касае за гражданско-правен спор. Изразява се становище, че в конкретния случай са налице всички признаци на престъплението по чл. 209, ал.1 НК, за което е привлечен Т. Иска се от съда да отмени атакуваното постановление и върне делото на БРП.

Съдът намира, че така депозираната жалба е процесуално ДОПУСТИМА. Същата изхожда от активно легитимирано лице – сочения за пострадал от престъплението, срещу акт подлежащ на съдебен контрол, като е подадена в преклузивния седемдневен срок (постановлението е получено на 15.07.2019г., а жалбата е депозирана на 17.07.2019г). Разгледана по същество съдът я намира за ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения.

Наказателното производство е образувано на 06.06.2016г. по реда на чл. 212, ал. 1 НПК - с постановление на

РП-Бургас и е водено за извършено престъпление по чл. 209, ал.1 НК. В хода на разследването с постановление от 29.05.2017г. като обвиняем е бил привлечен м.г.т. за извършени от него в периода 22.06.2015г. – м.12.2015г. общо 6 измами спрямо П.Б., обединени в едно продължавано престъпление, с общ предмет от 15200 лева.

С атакуваното постановление на БРП от 10.07.2019г. наблюдаващият прокурор приел, че разследването е проведено пълно, всестранно и обективно, като не са събрани доказателства за извършено престъпление от общ характер, поради което и прекратил наказателното производството. За да стигне до този извод представителят на държавното обвинение е посочил, че действително се установява, че в процесния период св. Б. е предоставил на обв.

Т. парични суми, които последния не е върнал, но е приел, че се касае за гражданско-правни отношения, които не изпълват със съдържание престъпния състав по чл. 209 НК. Посочил е, че изначално двамата не са уговорили срок за връщане на паричните суми, поради което и според него обвиняемият не е въвел в заблуждение Б. относно срока за връщането на парите. Застъпил е, че обвиняемият е имал намерение да върне парите, поради което и в последствие двамата са сключили договор за заем с падеж до 01.05.2019г. и дори са уговорили неустойка в случай на забава. В заключение е посочил, че в хода на разследването не са събрани доказателства, че към всеки един момент, когато е искал пари на заем от пострадалия, обв. Т. го е мотивирал да извърши акт на имуществено разпореждане, като чрез въздействие върху съзнанието му да е оформил погрешни представи, в насока кога ще върне паричните суми. В заключение е посочил, че дори без резерва да се приеме, че е имало извършена измама спрямо пострадалия, то единствено в показанията на последния има твърдения, обосноваващи съпричастността на Т. към престъпното деяние, поради което и самото обвинение се явява недоказано. В тази връзка акцентира, че от доказателствената съвкупност следва да се изключат показанията на св. С. К. и тези на св. М. М.

Настоящият състав, след като се запозна с материалите по делото, счита, че изводите на прокуратурата към настоящия момент са прибързани и необосновани, а от там и незаконосъобразни по следните причини:

Целта на съдебния контрол по реда на чл. 243, ал. 5 и сл. от НПК е да се извърши проверка за правилността и законосъобразността на постановленията на прокурора, с които се поставя край на наказателното производство. За нуждите на производството по чл. 243 от НПК съдът проверява дали са обосновани и законосъобразни изводите на прокурора, като за целта следи служебно за спазване на материалния и процесуалния закон. В обхвата на тази проверка се включва преценката дали разследването на досъдебната фаза е проведено обективно, всестранно и пълно, за да се спази принципът за разкриване на обективната истина, а когато разследването е в отклонение на тези изисквания, съдът разполага с правомощието да отмени постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и да му укаже какви доказателства следва да бъдат събрани и какви следствени действия да бъдат проведени.

Съдът счита, че в постановлението за прекратяване прокурорът е изложил фактическата обстановка, която приема за осъществена, поради което и няма нужда тя да бъде преповтаряна, като съдът ще се спре по-подробно на доказателствените източници. Прави впечатление, че в рамките на около 3 години по делото са проведени около 10 разпита на пострадалото лице, в които същият е депозирал показания за едни и същи факти. Дали наистина това е било необходимо или не - излиза извън компетентността на настоящата инстанция в това производство, но по-важното е, че в рамките на тези многобройни разпити всеки път пострадалият е излагал по идентичен начин възприятията си за случилото се (разбира се с незначителни разминавания, лесно обясними с изминалия период от време).

Въпросните показания по мнение на настоящата инстанция са логични, последователни и правдиви. Същите намират своята косвена опра в останалия доказателствен материал – показания на свидетелите А. Б., Н. Б., А. В., С. К.

(по-надолу съдът ще изложи мотиви защо към момента тези показания могат да се ползват), извлеченията от банкови сметки, писмените доказателства – записи на заповед, договор за заем и т.н. Поради тази причина няма никаква пречка показанията на св. П. Б. да се кредитират, нещо което очевидно е било сторено от наблюдаващия прокурор при очертаване на фактическата обстановка. В тази връзка съдът не споделя изводът на прокурора, че понеже само Б. уличава обв. Т., то и само заради това обвинението се явява недоказано. Процесуалният закон, а и практиката на съдилищата е категорична, че за достоверността и убедителността на доказателствата следва да се изхожда не от тяхното количествено измерение, а от тяхната логичност, последователност и т.н., поради което и няма никаква пречка обвинителната теза да намира опора в показанията на пострадалия, ако същите отговарят на горните изисквания. Не може да се подмине, че в подкрепа на тези показания са и обясненията на обвиняемия, който също потвърждава, че действително е получил от пострадалия сумата от 15 200 лева, но посочва, че е смятал да я върне. Единственият доказателствен източник, който се разминава с изложеното от св. Б. е разпита на св. М. М., който отрича да е виждал пострадалия или да е говорил с него. Следва да се има предвид обаче, че св. М., видно от показанията на пострадалия, е участвал в срещата между него и обвиняемия и също е имал своята роля при формиране на неверните представи у пострадалия, при което съвсем логично е да не излага факти, които биха довели до уличаването му в участие в инкриминираното деяние. Поради това показанията на този свидетел следва да се анализират с особено внимание – нещо което в случая не е сторено. Тук е мястото да се посочи, че в хода на цялото разследване дори не е изискана справка от мобилните оператори, относно собствеността на посочения от пострадалия телефонен номер, предоставен му за връзка с „М.“, за да може да се провери дали същият се е ползвал от М., от обвиняемия или от друго някое лице. Действително на л. 153 е налична докладна записка, в която с едно изречение е посочено, че ползвателят на телефон с № ********** не е установен. При положение, че дори не е изиска справка за собственост на този номер изводът няма как да се приеме за меродавен. Следва да се има предвид, че информацията за собствеността на телефонния номер не е такава по смисъла на чл.

159а НПК, вр. с чл. 251б и сл. ЗЕС, поради което и не е необходимо съдебно разпореждане за получаването й, нито съхраняването й е обвързано с 6-месечен срок. Поради това няма пречка информацията да се изиска и сега и чрез проверката й да се проверят твърденията на св. М.

По отношение на показанията на св. С. К., по мнение на съда, неправилно към настоящия момент същите са били изключени от доказателствения материал. Видно от повторния й разпит на л.258 същата е заявила, че се възползва от правото си при този разпит да не дава показания относно М. Т., които евентуално биха го уличили в престъпление (право по чл. 121, ал.1 НПК), а не че отказва да бъде свидетел (право по чл. 119 НПК). При това положение няма никаква пречка да се използват, вече дадените от нея показания, доколкото тя не е загубила качеството си на свидетел. Това уточнение е с оглед прецизност и не оказва пряко влияние върху крайните правни изводи на съда.

По отношение на обясненията на обвиняемия следва да се има предвид, че същият потвърждава, че действително е получил парична сума от пострадалия, но твърди, че е имал намерение да я върне. В прокурорския акт въобще не е анализирано дали същият е имал възможност да изпълни това си твърдение или не, а на доверие се приема, че действително Т. е смятал да върне парите. Още в постановлението на ОП-Бургас, с което е отменено предходно прекратяване на делото (л.228-231) правилно е посочено, че голословната декларация на обвиняемия, че е имал намерение да върне парите не е достатъчна, а трябва да се изследва как, по какъв начин е смятал да стори това и въобще имал ли е изначална възможност да го направи. В изпълнение на това указание действително са били изискани справки за собственост и трудови доходи, но информацията получена от тях не е била анализирана от прокурора в крайния му акт, поради което и не става ясно защо прокурорът приема, че в действителност обвиняемият е имал намерение да се издължи и че обективно е имал възможност за това, при положение, че от изисканите справки не се установява това.

По отношение на извода, че се касае за гражданско-правен спор съдът следва да посочи, че в трайна практика на ВКС се приема, че наказателно-правна измама е възможна и при съществуващи договорни отношения между подсъдимия и пострадалите лица – примерно договор за заем или договор за изработка. Разграничителния критерий между обикновеното неизпълнение на договорни отношения и наказателна измама е в субективното отношение на дееца към момента на съвпадане на волеизявленията при сключване на сделката. При договорното неизпълнение деецът към момента на сключване на сделката желае правомерното развитие на облигационното правоотношение, постигането на неговия общественополезен резултат, явяващ се изпълнението на насрещните задължения на двете страни по правоотношението, но впоследствие по една или друга, обективна или субективна причина не съумява да стори това. При наказателната измама деецът още изначално не желае постигането на правомерния резултат, а цели само получаване на имотната облага, без да изпълни каквото и да било, или пък в някои случаи изпълнението да е на незначителна стойност.

Деецът влиза в облигационни отношения не с цел да ги изпълни, а още изначално той вижда в тях - метод, средство, чрез които да въведе у пострадалото лице заблуждение и по този начин да го мотивира към имуществено разпореждане, което би се явило без правно основание. В този изричен смисъл и Решение № 433 на ВКС по наказателно дело 902/2015, Решение №

329 на ВКС по наказателно дело №

1105/2015г. , Решение № 337/2015г. на ВКС, кас. дело

№ 716 /2015г. Трайно установено в съдебната практика е и разбирането, че за умисъла или намерението на дееца, като факти от неговия вътрешен живот, се съди като се преценят всички факти и обстоятелства от обективната действителност, които съпътстват престъпното деяние. Утвърдено е и становището, че в тези случаи преки доказателства е трудно да има, като доказването се извършва чрез индиции. Като безспорна индиция за наличието на първоначално намерение деецът да не изпълни поетите от него договорни задължения се приема отсъствието на обективна възможност за изпълнение на задължението към момента на сключване на договора. Така Решение № 330 от 17.11.2015 г. по н. д. № 882 / 2015 г. на ВКС, 2-ро нак. отделение, Решение № 453 от 31.10.2011 г. по нак. д. № 2098/2011 г. на ВКС.