Определение № 2590 от 08.10.2025, Апелативен съд - София
- Съд
- Апелативен съд - София
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 2367/2025
- Вид
- Определение № 2590
- Подписан
- 08.10.2025
- В сила
- 28.01.2026
- Състав
- Бистра Николова, Тодор Тодоров, Милен Василев
Цитирани разпоредби
- чл. 233 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 25 · Наредба за заплащането на правната помощ
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2590 гр. София, 08.10.2025 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Бистра Николова
Членове:
Тодор Тодоров
Милен Василев като разгледа докладваното от Тодор Тодоров Въззивно частно гражданско дело № 20251000502367 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.248, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК 831094393 против определение № 260852/23.05.2025 г. по т.д. № 1732/2019 г. по описа на СГС, ТО, VI-8 състав, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба по чл. 248, ал.1 ГПК с искане за изменение на определение № 260552/03.04.2025 г., постановено по същото дело, с което е прекратено производството на основание чл. 233 ГПК като бъдат присъдени разноски единствено на молителя, в качеството на ищец по делото и такива да не се определят в полза на ответника, евентуално последните да бъдат намалени до сумата от 100 лв.
Жалбоподателят поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение.
Сочи, че съдът неправилно е приел, че при отказ от иска разноски в полза на ищеца могат да се присъдят единствено в случай, че след предявяването му ответникът е предприел извънпроцесуално поведение, което е довело до погасяване на претендираното от ищеца право. В тази връзка намира, че достатъчно условие за присъждане на разноски само в полза на ищеца в хипотезата на отказ от иск, е след предявяването на претенцията да са настъпили нови факти, които да се отразили на материалното правоотношение по начин, който прави безпредметно продължаването на делото и те да стоят извън волята на самия ищец. Намира, че това положение включва както посоченото от първоинстанционния съд извънпроцесуално поведение на ответника в посока погасяване на правото, предмет на спора след предявяването на иска, така и настъпването на други независещи от волята на ищеца обстоятелства като например решаването на друг преюдициален спор между страните, какъвто е настоящия случай.
Оспорва и изводите на първоинстанционния съд, че по делото не се установява ответникът да е дал повод за предявяване на иска. В тази връзка поддържа, че съдът не е обсъдил в пълнота и съобразил надлежно събраните доказателства, от които се установява, че ответникът първоначално е изпълнявал задълженията по договора, сключен с цедента и именно по негова инициатива между страните са били сключени споразумения за разсрочено плащане на дължимите лизингови вноски, с което е създадено у жалбоподателя трайно убеждение за валидността и изпълнимостта на сключения договор.
Впоследствие, ответникът е спрял изпълнението на договора и е предприел съдебни действия, като е предявил иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по т.д. № 1
2763/2014 г. по описа на СГС, с искане за връщане на платени по договора суми. В хода на това производство е бил поставен въпросът относно действителността на договора, но към момента на предявяване на настоящия иск този спор не е бил окончателно разрешен, а висящността му създавала опасност вземанията му да бъдат погасени по давност, предвид което бил принуден да предяви съдебно претенциите си.
С оглед на изложеното поддържа, че с поведението си ответникът обективно е дал повод за завеждане на иска, тъй като, от една страна, първоначално е приемал и изпълнявал договорните си задължения, а от друга – впоследствие едностранно е преустановил изпълнението им, с което е създал реална опасност интересите на ищеца да бъдат засегнати до окончателното разрешаване на правния спор относно действителността на договора. Това, според жалбоподателя, представлява достатъчно основание разноските по настоящото производство да бъдат възложени на ответника.
В допълнение посочва, че ответникът е допуснал съществени нарушения в процедурата по възлагане на обществената поръчка, в резултат на които договорът е станал нищожен, независимо че впоследствие същият черпи права от него. В тази връзка жалбоподателят акцентира върху обстоятелството, че ответникът е държавно предприятие, поради което спрямо него следва да се прилага принципът на оправданите правни очаквания, утвърден като основополагащ в правото на Европейския съюз. Сключването на договор с държавно предприятие в рамките на процедура по реда на Закона за обществените поръчки създава обосновано предположение за валидност на възникналото правоотношение.
Поради това ищецът – жалбоподател в настоящото производство – е имал основателни очаквания, че производството по т.д. № 2763/2014 г. ще приключи с признаване на валидността на договора.
С оглед на изложеното моли настоящия съд да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да приеме, че в конкретната хипотеза разноски следва да бъдат присъдени единствено в негова полза, като ищец в производството, а на ответника не следва да се присъждат такива, евентуално присъдените да бъдат намалени до сумата от 100 лв. поради факта, че производството не е завършило с окончателно разрешаване на правния спор.
В законоустановения срок е постъпил отговор от ответника в първоинстанционното производство – „ХОЛДИНГ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ ЖЕЛЕЗНИЦИ“ ЕАД, с който се обосновава становище за неоснователност на подадената жалба. Сочи, се че разноски в полза на ищеца се присъждат единствено в случай, че след подаването на иска, ответникът е проявил извънпроцесуално поведение, което е довело до погасяване на претендираното от ищеца вземане, каквато не е настоящата ситуация. Иска от съда да потвърди обжалвания акт като правилен и законосъобразен.
Софийският Апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Подадената жалба е допустима като изходяща от лице, което има правен интерес, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
От материалите по делото се установява, че първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 79 ЗЗД от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД срещу „ХОЛДИНГ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ ЖЕЛЕЗНИЦИ“ ЕАД с искане да се осъди ответникът да заплати дължима и неплатена вноска с падеж 30.08.2016 г. - задължение, възникнало по договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г. и приложение № 2 и приложение №3 към него, сключен между ответника, в качеството на лизингополучател и „ARWEX“ AG като лизингодател. Предявен е и иск за заплащане на законната лихва за забава върху претендираната главница. Ищецът е основал материалната си легитимация на договор за цесия от 10.07.2007 г., сключен между него и лизингодателя.
Между страните не се спори и се установява и от доказателствата по делото, че 2 към датата на подаване на иска по настоящето дело, между страните е налице висящ правен спор по предявен от „ХОЛДИНГ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ ЖЕЛЕЗНИЦИ“ ЕАД против „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по договор за лизинг от 02.06.2007 г. и договор за цесия между ответника и „ARWEX“ AG, по който е образувано т.д. № 2763/2014 г. по описа на СГС. Същото е приключило с решение № 1492/18.08.2016 г., потвърдено с решение № 12540/22.12.2020 г. по в. т. д. № 1735/2020 г. на САС и определение № 42/31.01.2022 г. на ВКС, като искът е уважен, тъй като съдът е приел в мотивите си, че договорът за лизинг от 02.06.2007 г. е нищожен и съответно всичко платено по него подлежи на връщане като недължимо платено.
Страните не спорят, а е видно и от доказателствата, че към момента на подаване на настоящата искова молба между тях е бил налице и друг висящ съдебен спор по т.д. № 817/2019 г. по описа на СГС, образувано по подадена от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД искова молба с вх. № 57769/30.04.2019 г. по описа на СГС, със същото правно основание за заплащане отново на дължими и неплатени лизингови вноски, произлизащи от процесните договор за лизинг от 02.06.2007 г. и договор за цесия, но за друг период. От доказателствата по делото е видно, че това производство е приключило с постановяването на решение № 260070/12.01.2021 г. по описа на СГС и решение № 260068/01.02.2023 г. за поправка на ОФГ, потвърдени с решение № 571/21.08.2023 г. по т.д. № 221/2023 г. по описа на САС и определение за недопускане до касационно обжалване № 246/ 25.01.2025 г. по описа на ВКС, като предявеният от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД иск е отхвърлен при съобразяване на влязлото в сила решение по т.д. № 2763/2014 г. по описа на СГС. Това производство е дало основание за спиране на настоящето дело като е прието от съда за преюдициален правен спор.
След възобновяване на настоящето дело и предвид влезлите в сила решения по описаните горе две съдебни производства между страните, на 04.04.2025 г. ищецът „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД е направил отказ от иска си, като е претендирал присъждане на разноски по делото.
С определение № 260552 от 03.04.2025 г. производството по т.д. № 1732/2019 г. по описа на СГС е прекратено на основание чл. 233 ГПК като съдът е приел, че с оглед направения отказ от иск, разноски следва да се присъдят само на ответника в размер на 540 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Недоволна от определението в частта за разноските е останала „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, която в законоустановения срок е подала молба за изменение по реда на чл. 248, ал.1 ГПК. В тази връзка съдът е постановил обжалваното определение, с което е оставил молбата за присъждане на разноски само в полза на банката, евентуално за намаляване на разноските, присъдени в полза на ответника, без уважение.
При преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, настоящият съд намира следното:
Общото правило, установено в чл. 78, ал. 4 ГПК предвижда, че ответникът има право на направените от него разноски при прекратяване на делото, което включва и случаите на прекратяване поради направен отказ от иска. Последователно в практиката на ВКС обаче се приема, че това правило не е абсолютно и когато ответникът с поведението си е предизвикал подаването на иска, а отказът от него е продиктуван от извънпроцесуалното му поведение, което се е отразило върху материалното правоотношение в посока погасяване на процесното вземане, разноските следва да бъдат възложени именно върху последния.
Това са хипотези на настъпване на нови обстоятелства, които са извън волята на ищеца и се дължат изцяло на действия на ответната страна като правят изначално безпредметно продължаване на съдебния процес като например плащане в хода на делото на процесното задължение. В този случай съдът следва да направи преценка на самото предприето от ответника действие, довело до отпадане на задължението като тя не представлява изследване на отношенията между страните по съществото на спора, осъществено в условие 3 на десезиране на съда. ( така и определение № 206 от 20.01.2025 г. по ч. гр. д. № 4041/2024 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, определение № 626 от 20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, определение № 657 от 20.12.2017 г. по ч. т. д. № 2392/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС).
При съобразяване на горното и установената по делото фактическа обстановка се налага изводът, че настоящата хипотеза се характеризира с наличие на извънпроцесуално поведение на ответника, реализирано преди подаване на исковата молба, което е дало повод да се заведе иска- едностранно преустановяване изпълнението на договорни задължения. Не се установява обаче наличие на извънпроцесуално поведение на ответника, което да стои в неговата воля, да е независимо от волята на ищеца и да се отразява в материалното правоотношение по начин, водещ до погасяване на предявеното от ищеца право. Причина за отпадане на нуждата от водене на процеса се явява влизането в сила на съдебно решение по преюдициален спор, което признава невалидността на основанието, от което ищецът черпи спорното право в настоящето производство. Това обстоятелство се отразява на материалното правоотношение, но не се дължи на извънпроцесуално поведение на нито една от страните, а съставлява съдебно решение на друг съществуващ и свързан с процесния правен спор, което след образуване на делото лишава претенцията на ищеца от основание.