Определение № 589 от 29.04.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 589 гр. Плевен, 29.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно частно гражданско дело № 20264400500377 по описа за 2026 година Производство по реда на чл.402 ал.2 вр. с чл.274 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на предявена частна въззивна жалба от К. Г. Д. от гр.Кнежа, против определение peг. № 44/06.02.2026 г., постановено по гр. д. № 402/2025 г. по описа на Районен съд – Кнежа, с което е оставено без уважение искането й за отмяна на допуснатото обезпечение.

В жалбата се твърди, че с определението е постановено в нарушение на императивни правни норми, фактически необоснован, правно абсурден и представляващ драстичен процесуален произвол акт. Твърди, че първо допуснатото обезпечение е недопустимо, тъй като е наложен запор върху съдебно установено вземане срещу държавно учреждение - Професионална гимназия по моден дизайн - гр. Велико Търново (ПГМД), като съгласно чл.

393, ал. 2 ГПК, не се допуска обезпечение чрез запор върху вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. Заявява, че съдът не е посочил дали приема или отхвърля приложението на чл. 519, ал. 2 ГПК, не е изложил мотиви защо счита запора допустим и не е направил правна квалификация на режима на вземането.

Твърди, че незаконното обезпечение е допуснато върху вземания по изп. д. № 265/2024 г. по описа на ЧСИ А.С.Т., което към датата на допускане на незаконната мярка е било прекратено с влязло в сила постановление (от 1

17.02.2025 г.). Недопустимо е съдът да поддържа запор върху „правно нищо“.

Липсата на фактически предмет на незаконното обезпечение прави мярката нищожна по своята същност.

Заявява също така, че съдът е постановил своя отказ в пълно противоречие с духа и буквата на чл. 402, ал. 2 ГПК, като неправилно е приел, че щом искът е уважен на първа инстанция, то „причината за обезпечението все още съществува“. Счита, че Производството по отмяна на обезпечение изисква самостоятелна проверка дали мярката е все още допустима, съразмерна и законна.

Твърди, че обезпечителната заповед, както и съдебният акт, въз основа на който тя е издадена в противоречие с действащата нормативна уредба, никога не са й връчвани редовно, по надлежния ред, въпреки нейните искания. С това се нарушавали правата й на чл. 56 и чл.

122 от Конституцията на Република България, не й е дадена възможност да обжалва първоначалното определение, като и е ограничено правото на справедлив процес гарантирано от чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.

Твърди също, че наложения запор нанася директни и непоправими вреди върху нейния живот, тъй като блокира единственият законен път за удовлетворяване на вземане по влязло в сила решение, чакано с години.

В заключение моли Окръжния съд да отмени изцяло Определение № 44/06.02.2026 г. на Районен съд - Кнежа като неправилно и незаконосъобразно, да отмени изцяло допуснатото обезпечение по като правно недопустимо и да укаже на първоинстанционния съд незабавно да заличи наложения запор и да уведоми длъжника (ПГМД - В. Търново) за отпадане действието на обезпечителната заповед.

В законово установения срок е постъпил писмен отговор от ответника по частната жалба - ищец в производството- Професионална гимназия по моден дизайн - гр. Велико Търново. В него се изразява становище за неоснователност на жалбата и законосъобразност на първоинстанционния акт.

Сочи, че изложеното в жалбата е следствие на грешното и неправилно разбиране и приложение на чл.393 ал.2 от ГПК и чл.402 от ГПК. Сочи, че запорът не е наложен върху вземане на държавно учреждение, а върху вземане на физическо лице. Сочи също и че не са налице предпоставките по чл.402 от ГПК, тъй като предпоставките, породи които е допуснато обезпечението са още налични и не може да се отмени. Моли жалбата да се остави без 2 уважение.

Окръжният съд, като съобрази доводите на страните, представените по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

По допустимостта на частната жалба.

Определението е съобщено на жалбоподателката на 16.02.2026г.

Частната жалба е подадена на 23.02.2026г. При тези данни съдът счита, че същата се явява подадена в срок от активно легитимирана страна и се явява процесуално допустима.

По основателността на жалбата.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

С определение №225/18.08.2025г. постановено по гр. д. № 402/2025 г. по описа на Районен съд – Кнежа е допуснато обезпечение на предявения иск от Професионална гимназия по моден дизайн БУЛСТАТ ***, чрез адв. Т. Т. от АК – Габрово, против К. Г. Д. с ЕГН *** за сумата от 9 042.80 лв., представляваща връщане на отпаднало основание на обезщетения по чл. 220, ал.1 и чл. 222, ал.1 КТ, ведно със законната лихва от 10.04.2025 год., като е наложена обезпечителна мярка ЗАПОР върху вземането на К. Г. Д. с ЕГН *** по изпълнителен лист № 193 от 25.04.2024 год. (9 384.97 лв.) срещу ПГМД гр.

Велико Търново, въз основа на който е образувано изп. дело № 265/ 2024 год. на ЧСИ А.С..

Видно е от удостоверение на л.93 от делото, издадено от ЧСИ А.С.- Т., че изпълнителното дело е прекратено на 17.02.2025г., като изпълнителният лист е върнат на жалбоподателката. На л.103 е приложено и самото постановление за прекратяване, в което е посочено, че Професионална гимназия по моден дизайн е държавно учреждение и спрямо нея не се допуска принудително изпълнение на парични вземания.

Делото е приключило с решение №21/06.02.2026г., с което исковете са уважени. Срещу това решение е подадена въззивна жалба и е образувано в.гр.д.№376/2026г. по описа на Плевенски окръжен съд /служебно известно на състава/.

С молба от ответника Д. от 30.01.2026г. е поискана отмяна на наложената обезпечителна мярка.

3

С атакуваното определение съдът е оставил молбата без уважение, като се е позовал на липса на предпоставките по чл.402 от ГПК.

Окръжният законосъобразен. съд счита първоинстанционния съдебен акт за

Единствено възможния процесуален ред за отмяна на вече допуснато обезпечение е предвиден в чл.402 от ГПК. Предпоставките за отмяна на обезпечението съгл. разпоредбата на чл. 402, ал. 2 ГПК са да не съществува причината, поради която обезпечението е било допуснато, или да са налице условията по чл. 398, ал. 2. С оглед нормата чл. 402, ал. 1 от ГПК в тежест на молителя е да установи отпадането на причината, поради която е допуснато обезпечението. В случая не се твърди въобще, че е представен залог в пари или ценни книжа, за да се приеме наличието на втората хипотеза - чл.398 ал.2 от ГПК.

По принцип отмяната на обезпечителните мерки цели да преустанови действието им, тъй като защитата, която те дават вече е неоправдана очакваното уважаване на обезпечения иск не е настъпило, било защото искът е отхвърлен с влязло в сила решение, било защото производството по него е прекратено. В случая, към момента на молбата за отмяна на обезпечението производството по обезпечения иск е постановено решение по същество на спора, с което същият обаче е уважен изцяло. Производството не е приключило, тъй като решението не е влязло в законна сила, а е обжалвано пред въззивна инстанция. Надлежно по молбата е постъпило възражение от ищцовата страна, в което твърди, че обезпечителната нужда не е отпаднала.

Ето защо и изцяло правилни са изводите на съда, че не са налице предпоставките по чл.402 от ГПК и е невъзможно отмяна на обезпечението и вдигане на обезпечителната мярка. Поради това и определението е изцяло законосъобразно.

В жалбата се сочи, че съдът не е зачел нормата на чл.393 ал.2 от ГПК, чл.519 ал.2 от ГПК, твърди се за липса на мотиви, че определението, с което е наложено обезпечението не е връчено на ответницата и е лишена от възможност да го обжалва.

Следва да се посочи, че тези оплаквания не са относими към правилността на определението, с което е отказана отмяна на обезпечението, 4 защото са извън фактическия състав посочен по-горе. За пълнота на изложението обаче Окръжният съд счита, че следва да им отговори.

Трябва да се прави ясно разграничаване между нормите на чл.393 ал.1 и чл.393 ал.2 от ГПК. В първият случай съществен е субектът носител на длъжника /ответник/ обобщено казано държавно учреждение. Във втората норма акцента е върху обекта, върху който се налага обезпечението и това е вземане, които не би подлежало на принудително изпълнение, без значение кой е негов носител. В конкретиката на настоящия казус вземането върху което е наложен запор от първоинстанционния съд е за парично обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ, макар и обективирано в изпълнителен лист, предвид приключилото предходно съдебно производство. Същото е притежание на физическо лице, тъй като произтича от трудово правоотношение. Върху това вземане не е изключено принудителното изпълнение, защото същото не попада в нито една от нормите на чл.444, чл.446 и чл.446а от ГПК, регламентиращи несеквестируемите вземания и вещи. Следователно в случая ограничението на чл.393 ал.2 от ГПК не е приложимо и няма пречка за налагане на тази обезпечителна мярка.

В тази връзка с оглед дадените задължителни за съдилищата разяснения в т.1 Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладчик съдията Б.Б. „Налагането на запор или възбрана върху несеквестируема непотребима вещ, както и описът на такава вещ са допустими изпълнителни действия. Не е допустимо налагането на запор върху несеквестируема потребима вещ, както и върху изцяло несеквестируемо или друго вземане на длъжника от трето задължено лице, върху което не се допуска принудително изпълнение. Нарушава несеквестируемостта налагането на запор върху несеквестируема потребима вещ, както и върху изцяло несеквестируемо или друго вземане, върху което не се допуска принудително изпълнение.“

В случая както бе посочено запорът е върху вземане, което е секвестируемо и което принадлежи на ответника, поради което това оплакване е изцяло неоснователно.

В чл.519 ал.2 от ГПК се предвижда специален ред за изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения, тъй като в нормата на ал.1 от същия е изключен общия принцип за принудително изпълнение. Тук 5 същественото е, че длъжникът по този изпълнителен лист следва да притежава това специално качество и в този случай изп. лист се предявява пред неговия финансов орган. Взискател може да е всяко друго лице. Общото между тези норми е че се касае само за парични вземания. В конкретния случай физическото лице взискател – Д., притежаващо изпълнителния лист следва да го внесе в деловодството на ищеца ПГМД гр. Велико Търново и съответно да получи плащане.

Двете норми чл.393 ал.2 и чл.519 ал.2 от ГПК нямат никаква връзка помежду си, а уреждат различни правни процедури.

Оплакването за липса на мотиви също е изцяло неоснователно, защото както се каза по-горе достатъчно е да се посочи, че не е отпаднала причината за налагане на обезпечението, за да се отхвърли молбата.

Липсата на предмет – несъщестуващо изпълнително производство също не е относимо към случая. Запорът е наложен върху вземането по изпълнителен лист. Това, че изпълнителното производство пред ЧСИ е прекратено, не заличава вземането по изпълнителния лист. Така, че това вземане съществува и няма пречка да бъде обект на запор.

Съобщаването на определението и налагане на обезпечителната мярка съгласно нормата на чл.396 ал.1 от ГПК и чл.400 от ГПК е възложено на съдия-изпълнителя. Действително по делото няма данни съдия-изпълнител да е връчил надлежно съобщение на ответницата. Това действие обаче не може да бъде извършено от съда, предвид посочените разпоредби. Със своята молба л.54 от делото тя е поискала точно това. Тази молба обаче е индиция, че към датата на подаването й 30.09.2025г. Д. вече е знаела за постановеното определение, което цитира по номер. Следователно е могла да подаде жалба срещу него, като момента от който го е узнала ще се удостовери с тази молба, при липса на данни за редовно връчване. Ответницата не е подала жалба и съдът не може да се произнася по законосъобразността на определението за допускане на обезпечението.