Решение № 149 от 03.04.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 149 гр. София, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20251800501193 по описа за 2025 година

С Решение № 134/20.06.2025г., постановено по гр.д. № 230/202 3г. на Самоковския районен съд, е осъдена Фондация „Саворе“ с ЕИК130461762 да заплати на Сдружение „Дружество за колективно управление в частна полза правата на продуцентите на звукозаписи и музикални видеозаписи и на артистите - изпълнители - „ПРОФОН" с ЕИК 121758316 сумата в общ размер на 12600 лева, представляваща сбор от незаплатени възнаграждения по 1800 лева на месец, дължими по договор от 08.11.2019г. за предаване и излъчване на звукозаписи от кабелна/сателитна телевизия, за всеки от месеците включени в периода от юли 2022 г. до януари 2023 г. както и сумата 2457 лева, дължима като неустойка за забава по чл. 11.1 от същия договор с период на забава 39 дни за времето от 28.01.2023 г. до 08.03.2023 г. ведно със законната лихва върху сумата 12600 лева, считано от 13.03.2023 г. (дата на подаване на исковата молба) до окончателното изплащане на вземането.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Фондация „Саворе“ срещу горното решение. Жалбоподателят счита същото за незаконосъобразно и неправилно, а предявените срещу него искове – за неоснователни. Твърди, че не е излъчвал звукозаписи на музикални произведения, правата за предаване и излъчването върху които са предоставени за управление на ищцовото сдружение, а ищецът не бил представил доказателства, кои са продуцентите, артистите-изпълнители и произведенията, за които е носител на право на управление на авторски и сродни с тях права. Също така ищецът не бил доказал, че е лице, регистрирано на ЗДДС. Развива съображения, че през исковия период договорът, на който ищецът се позовава, не е бил в сила, като се позовава на т. 4.2. от Приложение №1 към този договор. Счита за нищожни 1 клаузите на т. 1.2. и т. 3 от същото приложение, от които ищецът извежда претенцията си, тъй като те предвиждат плащане на месечно възнаграждение дори и ако ползвателят изобщо не излъчва и предава записи на музикални произведения, т.е. без насрещна престация. Отново изтъква, че не е разпространявал музикални произведения на продуценти и/или артисти изпълнители, чиито права ищецът управлява. Тълкува клаузите на т. 6 от договора и т. 1.2 от приложението към договора, като счита същите за нищожни поради това, че предвиждат, дори музикалната програма да не включва произведения, правата на използване върху които ищецът управлява, му се дължи възнаграждение. Прави и евентуално възражение за прекомерност на неустойката по чл. 11.1. от договора в размер на 0,5 % за всеки ден забава. Моли съда да уважи жалбата и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемото сдружение, което счита жалбата за неоснователна. Изтъква, че Фондация „САВОРЕ“ е регистрирана като доставчик на линейна медийна услуга, като за начална дата на разпространение (след няколко промени) е определена 06.07.2022 г. Подчертава, че тази дата няма отношение към момента на получаване на лицензията (20.12.2019г.). Прави извод, че щом лицензията е получена преди 30.06.2020г., договорът между страните не може да се смята за прекратен на основание чл. 4.2. от Приложение № 1 – противно на поддържаното от жалбоподателя. Счита, че с процесния договор се отстъпват определени права, за което телевизионният оператор дължи възнаграждение, независимо дали се е ползвал от тях, т.е. независимо дали звукозаписите и музикалните произведения са действително излъчвани. Предмет на договора било отстъпване на определени права, за което телевизионният оператор дължи възнаграждение, независимо дали се е ползвал от тях (т.е. дали е излъчвал въпросните звукозаписи в програмата си), но това не прави съответните клаузи нищожни. Анализира видовете възнаграждения, уговорени в чл. 6 от договора. Намира, че в случая било приложимо възнаграждение в твърд размер, като гарантираното минимално месечно възнаграждение, при най-ниския дял на музиката в общото програмно време на телевизията, е в претендирания с исковата молба размер от 1500,00 лв. без ДДС съгласно т.1.2 и т.3 от Приложение №1. Прави извод, че, независимо дали ползвателят по договора реално е използвал предоставените му права и с какъв интензитет, той дължи възнаграждение в размер на гарантирания месечен минимум, поради което нямало нужда от доказване, какви са действително ползваните права. В заключение поддържа, че регистрацията му по ЗДДС е общоизвестно обстоятелство и е видно от вписванията в публичните регистри.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се представлява. От процесуалния му представител - адв. Т. - е депозирана молба, с която поддържа жалбата и моли съда да обсъди изложените в нея доводи и да ги уважи.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият се представлява от адв. Т., която поддържа отговора, оспорва въззивната жалба и моли съда да я остави без уважение, като потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, ако надвишава претендирания от нея размер.

2

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.

ІІI. По същество

Настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите, изложени в обжалваното решение, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

В допълнение, както и в отговор на наведените от жалбоподателя доводи, съдът отбелязва следното.

Неоснователно жалбоподателят счита, че не дължи уговореното в договора между страните възнаграждение поради това, че не бил излъчвал звукозаписи на музикални произведения, правата за предаване и излъчването върху които са предоставени за управление на ищцовото сдружение, както и че последното не било доказало, кои са продуцентите, артистите-изпълнители и произведенията, за които е носител на право на управление на авторски и сродни с тях права. Тези обстоятелства са ирелевантни за настоящия правен спор. Те биха имали значение единствено в случай, че с договора е било уговорено възнаграждение за излъчването на конкретни произведения на конкретни артисти-изпълнители, респ. за произведения, индивидуализирани по брой, вид или други параметри. В настоящия случай, обаче, неговият предмет е различен, а именно – неизключителното право да се осъществява предаване и излъчване на звукозаписи от репертоара на сдружението (арг. от т.

1.1 от договора). Поради това съдът намира, че: уговореното между страните възнаграждение се дължи не за фактическото излъчване на звукозаписи, а за придобиване на правната възможност за такова излъчване; уговореното между страните възнаграждение не е обвързано с излъчването на звукозаписи на точно определени продуценти, артистиизпълнители и произведения;

3 уговореното между страните възнаграждение е определено в съответствие с декларирания от ползвателя дял на музиката в общото програмно време, съгласно т. 3.2 от договора.

Следователно, дължимостта на това възнаграждение не е обвързана с доказване на реално излъчване на звукозаписи от репертоара на сдружението, нито с конкретни такива. То се дължи от ползвателя само за правото на тяхното излъчване в рамките на 10% от програмното време.

Възнаграждението остава дължимо и ако по свой избор ползвателят не упражнява ефективно това право – аналогично на случая, в който наемател не обитава наетото от него жилище. По тези съображения съдът намира горните доводи на жалбоподателя за неоснователни.

Също неоснователно жалбоподателят счита, че договорът между страните бил прекратен поради настъпването на събитие по т. 4.2 от Приложение № 1, а именно – неполучаване на лицензия до 30.06.2020г. Този негов довод се основава на некоректно приравняване на различни обстоятелства (каквито в случая са получаването на лицензия и определянето на начална дата на разпространение) и смесване на правните последици от тяхното настъпване, както следва:

Видно от клаузата на т. 9.4 от договора, правото на излъчване на звукозаписите се отстъпва от датата на сдобиване с лицензия по реда и условията на ЗРТ. При това следва да се има предвид, че за официална дата на издаване на лицензията се счита датата на решението на СЕМ, с което тя се предоставя. В случая тази дата е 20.12.2019г., видно от приложеното заверено копие от това решение на л. 16-18 от първоинстанционното дело. По делото няма данни, това решение да е било обжалвано и отменено. Поради това (както в хипотеза на необжалване, така и в хипотеза на потвърждаване от АССГ) следва да се приеме, че то е влязло в сила от датата на издаването му, като тази дата е и датата на издаване на лицензията.

За разлика от нея, началната дата на разпространение е моментът, от който се разрешава извършване на действията, за които е издадена лицензията, т.е. може да започне реалното упражняване на правата по нея. Тази дата е изрично посочена в самото решение за издаване на лицензия (в случая – 06.05.2020г.), и от нея операторът може да започне излъчване, като тя е различна от датата на лицензията. Видно от публичния регистър на СЕМ, в настоящия случай, с последващо решение от 13.05.2020г. началната дата на разпространение е била променена на 20.12.2020 г., като, след поредица от изменения, за окончателна такава е била определена 06.07.2022г. Това, обаче, не променя факта, че фондацията е разполагала с лицензия още от 20.12.2019г.

При тези данни съдът намира, че ответната фондация се е снабдила с лицензия в рамките на срока, уговорен в т. 9.4 от договора, вр. т. 4.2 от Приложение № 1, поради което не е настъпила изтъкнатата от жалбоподателя предпоставка за автоматично прекратяване на този договор. Следователно, последният е действал през целия исков период и – противно на поддържаното от жалбоподателя – съставлява валидно правно основание за процесните 4 претенции.

Неоснователен е и доводът за нищожност на договора или клаузите на т.

6 от него и на т. 1.2 и 3 от Приложение № 1 поради това, че предвиждали заплащане на възнаграждение без насрещна престация. По същество, аргументите в подкрепа на това твърдение са идентични с вече обсъдените такива, че през процесният период жалбоподателят не бил разпространявал звукозаписи на музикални произведения, правата за предаване и излъчването върху които са предоставени за управление на ищцовото сдружение, поради което съдът препраща към изложените по- горе мотиви по този въпрос. В допълнение може единствено да се подчертае отново, че уговореното по договора възнаграждение е не за реално излъчване на конкретни произведения, а за правото да се излъчват такива в рамките на декларирания от ползвателя обем от 10% от програмното време. Дали ще излъчва такива и кои точно, е въпрос на негов избор и именно правото на този избор е насрещната престация, за която се дължи възнаграждението. Съответно, дори той да е избрал въобще да не излъчва музикално съдържание, или да излъчва такова съдържание, правата за предаване и излъчване върху което не са предоставени за управление на ищцовото сдружение, това не го освобождава от задължението да заплати гарантирания минимум на уговореното възнаграждение съгласно Приложение № 1 към договора. Поради това съдът не намира основание за извод, че договорът или отделни клаузи от него са нищожни.