Решение № 83 от 11.04.2025, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. ЛЕВСКИ, 11.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стойка Г. Манолова Стойкова при участието на секретаря Ваня Н. Димитрова като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско дело № 20244410100710 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 11, т.9 и чл. 10, ал.1 ЗПК, вр. чл. 21 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № ***г., както и установителен иск в условията на евентуалност с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 143, ал.1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК за прогласяване нищожността на т.6.2 от Договора за паричен заем №809905/ 07.02.2023г., сключен между С. Д. П. и „Сити Кеш“ ООД.

В РС – Левски е постъпила искова молба от С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр. ***, чрез адв. Й. М., вписан в АК – Плевен, против „Сити Кеш" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от управителя Н.П.П..

В исковата молба се твърди, че на 07.02.2023 г. между С. Д. П. и ответното дружество е сключен Договор за паричен заем кредирект № 809905, по силата на който на ищцата е отпуснат кредит в размер на 1000 лева за срок от 18 месеца. В договора било уговорено, че за ползване на сумата кредитополучателят дължи на кредитодателя възнаградителна лихва с фиксиран годишен лихвен процент - 40.05 %. Годишният процент на разходите по кредита бил изчислен на 48.03 %, без в него да са включени разходите за събиране, лихви за забава, такси и неустойки за неизпълнение. В резултат, в договора било посочено, че общата дължима сума от потребителя е в размер на 1401.64 лева.

Навежда съображения, че в т. 6.1 от договора било предвидено задължение за потребителя в срок от 3 дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на 1 условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция; в т. 6.2 било посочено, че при неизпълнение на т.6.1., Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 2018.36 лева, която се заплаща разсрочено, съгласно включения в договора погасителен план, или на ищцата била начислена неустойка в общ размер на 2018.36 лева, разпределена на 18 месечни вноски /4 вноски по 156.62 лева и 14 вноски по 99.42 лева/, всяка от която добавена към дължимата главница и лихва по договора за кредит, като по този начин общата месечна погасителна вноска била в размер на 190.00 лева, а общо дължимата сума е достигнала почти 3 пъти договорения кредит и от 1000 лв. /договорен кредит/ е станала на 3420.00 лева.

Ищцата в качеството й на потребител по договора за потребителски кредит счита, че не дължи предвидените с договора плащания за лихви и неустойки, тъй като договорът за потребителски кредит е нищожен.

Наведени са съображения, че договорът е нищожен. Твърди, че посоченият в договора лихвен процент не отговарял на действително приложения процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, но ГПР не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер, с което били нарушени изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК.

Посочва се, че към договорения лихвен процент се кумулирало вземането, представляващо скрита печалба, визирана в т. 6.2. от договора като неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатявал, поради което се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността, което водело до нищожност на договорното съглашение.

Счита, че предвид че възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставено ползване на заетата сума и наличие на явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Позовава се на съдебна практика Р № 452/25.06.2010г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС.

Посочва Р№906/30.12.2004г. по гр.д. 1106/2003г. на ВКС; Р№ 378/18.06.2006г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС; Р № 1270/09.01.2009г. по гр. д.

5093/2007г. на ВКС; Опр. № 901/10.07.2015г. по гр. д. 6295/2014г., според които при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва.

Твърди се, че в настоящия случай договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в т.6.2 от договора неустойка. Посочва т. 32 от извлечение от протокол № 44 на 2 заседание на КЗП от 05.11.2015г., в което се приемало, че неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличала стойността на договора.

Твърди се, че прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатявал неоснователно, се явявали нищожни.

-В Договора за паричен заем кредирект № ***г. не били изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентирал, че кредиторът следва да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент.

Твърди, че в договора била налице неяснота върху каква стойност се изчисляват 40.05 %, което е необходимо, за да може потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер.

Сочи се, че чл. 5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращи потребителската защита, издигали като основано право на потребителя правото на информация за характеристиките и цената на услугите.

Посочва се, че специалните основания за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК са въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора като едностранен търговски и специфичната специализирана и сложна организирана финансова материя;

-В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсвала каквато и да е било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Позовава се на нормата на §1, т. 2 ДР ЗПК, според която тя представлявала сбор от общия размер на кредита /отпусната в заем сума/ и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в § 1, т. 1 ДР ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите -чл.

19, ал.1 ЗПК. В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи /такси, комисионни и пр./, свързани с кредита. Счита, че определената в договора неустойка представлява „скрито" оскъпяване на кредита. В случай, че е била добавена неустойката към общата сума за плащане, посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши повече от пет пъти законната лихва, с което се допускало нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. От тук нищожен е й договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК;

- Клаузата на т.6.2 от Договор за паричен заем кредирект № ***г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2018.36 лева била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на 3 добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.

143, ал. 1 от ЗЗП, във връзка с чл. 24 от ЗПК. Навежда подробни съображения и се позовава на съдебна практика на ВКС /Решение № 4/2009г. по т. д.

395/2008г, Решение № 1270/2009г. по гр. д. № 5093/2007г., определение № 877 по т. д. № 662/2012г. и др./.

Ищецът твърди, че клаузата за неустойка, предвидена в т.6.2. от Договор за паричен заем кредирект №***г. е нищожна като противоречаща на добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като с договора се задължавал потребителят при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка - в размер почти 200 % над договорения кредит. Оскъпяването на кредита чрез заплащане на неустойка в размер двоен на главницата представлявала нарушение на принципа на добросъвестност и справедливост. Прекомерно високият размер на неустойката не можел да се обоснове с твърдението на кредитора, че поемал по-висок риск с предоставянето на кредит на лице, което не е осигурило поръчител или гарант. Аргументира се, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Счита, че неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Позовава се на т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСТК, според което нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Пак по същата причина, неустойката нямала възстановителна функция, плащането на сумата по предвидената с договора неустойка целяла обогатяване на кредитора за сметка на потребителя, поради което тази клауза противоречала на добрите нрави и цели заобикаляне на чл. 33, ал. 1 ЗПК.

Искането е съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за паричен заем кредирект № 809905/ 07.02.2023г., сключен между С. Д. П. и „Сити Кеш" ООД.

В условията на евентуалност, в случай че не уважи главния иск, искането е да прогласи нищожността на клаузата за неустойка - т. 6.2. от Договор за паричен заем кредирект № ***г., сключен между С. Д. П. и „Сити Кеш" ООД.

Претендира направените деловодни разноски.

Моли на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата да бъдат присъдени на адвокат Й. В. М. адвокатско възнаграждение съобразно НАРЕДБА №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските 4 възнаграждения, съобразно фактическата и правна сложност на делото, което да бъде платено на адвоката от ответната страна.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от страна на ответника.

Становището на ответника е, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, доводите за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение са неоснователни.

Навежда съображения, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея и че настоящият случай е такъв. Според ответника неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.

Твърди, че в случай че неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Според ответника валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Покрити били всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесният договор. Посочва, че още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му, предвид което клаузите по процесния договор се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител. Така Кредитополучателят бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. Счита, че по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Позовава се на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която „ГПР не може да бъде повисок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 59,1% и ГПР определен в процесния договор в размер на 48,03%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.