Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2294 от 12.04.2018, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 2316/2018
Вид
Решение № 2294
Подписан
12.04.2018
В сила
09.01.2019
Състав
ХРИСТИНА БОРИСЛАВОВА НИКОЛОВА, СВЕТЛИН ВЕЛКОВ МИХАЙЛОВ, ПЕПА СТОЯНОВА ТОНЕВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е

№.................. гр. София, 12.04.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА мл. съдия ХРИСТИНА НИКОЛОВА

ЙОАННА при участието на секретаря Антоанета

Луканова, разгледа докладваното от мл. съдия Николова въззивно гражданско дело № 2316 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 168452 от 11.07.2017 г., постановено по гр. дело № 67075/2016 г. по описа на СРС, ГО, 79 състав, са уважени предявените от В.Г.С. срещу „Д.“ ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението й за незаконно и неговата отмяна; чл. 344, ал. 1 т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност – „продавач-консултант“ при ответника; чл.

344, ал. 1, т. 3 за заплащане на обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа вследствие на незаконното уволнение, като за периода 29.09.2016 г. – 29.03.2017 г. ответникът е осъден да й заплати на основание чл.

225, ал. 1 КТ сумата от 2414,40 лева, ведно със законната лихва, считано от 24.11.2016 г. до окончателното им изплащане, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 4000 лв. Ищцата е осъдена да заплати на „Д.“ ЕООД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 177,15 лв. – разноски по съразмерност.

Ответникът е осъден да заплати по сметка за държавни такси на Софийски районен съд, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата 256,58 лв. – разноски за държавни такси, съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата 259,54 лв. за депозити по назначени и изслушани експертизи по производството по съразмерност.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е подадена въззивна жалба от ответника „Д.“ ЕООД, в която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Поддържа, че страните са постигнали съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение при получаване на заповед № 1141 на 20.09.2016 г., от която дата започва да тече двумесечният срок по чл.358, ал.1, т.2 КТ, поради което исковете се явяват недопустими. Излага доводи, че безспорно е доказано, че заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение е подписано на 19.09.2016 г. Релевира аргументи, че представеното писмо от ИА „Главна инспекция по труда“ относно сигнала на ищцата представлява официален документ, от който се установява, че В.С. не е подписвала заявление за прекратяване на трудовия договор при назначаването й.

Излага доводи за неправилно интерпретиране на доказателствения материал от страна на първоинстанционния съд.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна В.Г.С. не е подала отговор на въззивната жалба.

Подадена е и частна жалба от „Д.“

ЕООД, чрез надлежно упълномощен процесуален представител адв. А.А., срещу определение от 14.11.2017 г., постановено по гр. д. № 67075/2016 г. по описа на СРС, 79 състав, постановено по реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските. В.Г.С. не взима становище в предоставения срок.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения за уважаването на предявените искове, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

Не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между В.Г.С. и „Д.“ ЕООД е било налице валидно трудово правоотношение по безсрочен трудов договор № 1212/11.06.2015 г., като ищцата е заемала длъжността „продавач-консултант“ при ответника с място на работа гр.

София, бул. „********, магазин „Paolo Botticelli”.

По делото е представено в оригинал заявление с вх. №

П-1001/19.09.2016 г. до управителя на „Д.“ ЕООД, с което В.Г.С. моли да бъде освободена от заеманата длъжност и да бъде прекратено трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1 КТ по взаимно съгласие, като на работодателя е предоставен 7-дневен срок за вземане на становище по заявлението.

От приетата неоспорена и кредитирана от съда съдебно-почеркова експертиза се установява, че подписът в процесното заявление с вх. № П-1001/19.09.2016 г. е изпълнен от В.Г.С., като спорно по делото е кога е подписано подаденото заявление. Ищцата не оспорва, че подписът положен под молбата е неин, но твърди, че същото е подписано и съставено в момента на сключване на трудовия договор между страните, като й било обяснено, че такава е практиката на дружеството.

По делото е представена заповед № 1141/20.09.2016 г., издадена от работодателя „Д.“ ЕООД, в която е посочено, че на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ трудовото правоотношение с В.Г.С. се прекратява по взаимно съгласие, считано от 20.09.2016 г. В заповедта е отразена дата на връчване на работника - 29.09.2016 г. Съставен е и Протокол от 29.09.2016 г. за получаване на екземпляр от посочената заповед от В.Г.С., на гърба на който последната е посочила, че подписва протокола с особено мнение, не е подавала молба за напускане и заповедта не била с неин автентичен подпис на дата 20.09.2016 г.

Неоснователни са доводите на въззивника-ответник, че предявените искове са недопустими поради неспазване на срока по чл.358, ал.1, т.2 КТ. Следва да се уточни, че уреденият в закона срок касае основателността на исковите претенции, а не тяхната допустимост, както твърди въззиника. Двумесечният срок започва да тече датата на връчване на заповедта, с която работодателят е уведомил работника, че одобрява подаденото от него заявление. Твърденията на ответното дружество, че заповед №1141/20.09.2016 г. е подписана от В.С. на 20.09.2016 г., не намират опора в доказателствения материал по делото.

Напротив, в заповедта изрично е отразена дата на връчването й на работничката 29.09.2016 г., от същата дата е и съставеният протокол за връчване. От 29.09.2016 г. до датата на подаване на исковата молба – 24.11.2016 г., не е изтекъл двумесечният давностен срок, поради което това възражение е неоснователно.

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

Спорният въпрос между страните, който касае иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за законност на прекратяването на договора на основание чл. 325, т. 1 КТ - по взаимно съгласие, е дали ищцата е изразила воля (съгласие) за прекратяване на трудовия договор. Ищцата не е оспорвала факта, че е подписала молбата, на която са позовава ответника, за да приложи соченото основание, но това е станало едновременно с подписването на трудовия договор. На основание чл. 325, т. 1 от КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие, чрез изявление на всяка от страните, отправено до другата страна. Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7 - дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаване на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие.

За осъществяване на прекратителното основание по чл.325, ал.1, т.1 от КТ е необходимо ясно, безусловно и свободно изявление на всяка от страните по трудовия договор, за прекратяването му по взаимно съгласие. Необходимо е волеизявленията на двете страни за прекратяването на трудовия договор да съвпаднат, в това число и по отношение на датата, от която договорът се счита прекратен. С оглед на това при несъвпадане волята на страните относно датата на прекратяване на договора, липсва взаимно съгласие. Ако работникът в писмената си молба до работодателя не е посочил момента, от който иска това прекратяване да настъпи, и датата, от която работникът иска прекратяването не се установи с други доказателствени средства, то работодателят не може сам да определя датата, и тогава не е налице съвпадане на волята им изцяло (в този смисъл решение № 60/07.05.2015 г. по гр.д.№ 5467/2014 г. на III г.о. на ВКС).

В настоящото производство ищцата оспорва основанието по чл. 325, т. 1 КТ за прекратяване на договора и във връзка с това оспорване се установява, че датата, от която се иска прекратяването не е изписана от предложителя, а от служител при работодателя при регистриране на заявлението в дневника за входяща кореспонденция. Същата не се установява с други доказателствени средства, поради което не може да се приеме, че е постигнато съгласие относно тази дата и следователно, че е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие.

Съгласно трайната съдебна практика по приложението на чл. 325, т. 1 КТ, прекратяването настъпва в момента на съвпадане на двете волеизявления на страните. Под „съвпадане" се има пред вид волята на насрещните страни да е с едно и също съдържание. Съгласно решение № 183 от 21.12.11 г. по гр. д. № 565/10 г. на III ГО ВКС, решение № 400 от 13.05.10 г. по гр. д. № 1109/09 г. на IV ГО на ВКС, решение № 1333/19.01.2009 г. по гр. дело № 704/2005 г. на III-то гр. отд. на ВКС и т. н., взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато напълно и точно съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. При разминаване в съдържанието на двете волеизявления или при изразяване на съгласие под условие или друго разминаване на волеизявленията, не е налице взаимно съгласие на страните за прекратяване на трудовото правоотношение. (в този смисъл решение № 346 от 14.12.2013 г. по гр. д. № 3625/2013 г., Г. К., III Г. О. на ВКС, решение № 146 от 07.05.2013 г. по гр. д.

№ 935/2012 г., Г. К., IV ГО на ВКС и т. н.) Съставите на ВКС са приели също, че подписването от работника на заповедта за прекратяване на трудовия договор не удостоверява дадено съгласие от него, защото в нея липсва негово волеизявление, а е налице само подпис след като е отбелязана датата на връчването й, т. е. подписът удостоверява връчването, а не съгласие с прекратяването. В случая, както е приел и СРС, липсва писмено волеизявление на работника преди издаване на заповедта за прекратяване на договора.

Взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. Последващото издаване на заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, т. 1 КТ има само констативно действие, в който смисъл е решение № 400/13.05.2010 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Подписването на заповедта от работника или служителя като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Направеното писмено изявление от работника или служителя за прекратяване на трудовия договор на някое от предвидените в КТ основания за едностранно прекратяване от негова страна с достигането му до работодателя води до прекратяване на трудовото правоотношение на съответното основание, а не е израз на воля за прекратяване по взаимно съгласие (решение № 183 от 21.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 565/2010 г., III г. о.).

По делото не е се е спорило, че ищецът е подписал молба със съдържание, че моли трудовият му договор да бъде прекратен на основание чл. 325, т. 1 КТ (взаимно съгласие). Спорен е въпросът, кога е подписана тази молба, т. е. дали ищцата е изразила воля за прекратяване на трудовия договор и в кой момент.