Решение № 7263 от 28.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7263 гр. София, 28.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира И.

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100510313 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20074779/16.01.2023 г. по гр.д. № 56262/2019 г. по описа на СРС, 73 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 20084635/23.03.2023 г. по гр.д. № 56262/2019 г. по описа на СРС, 73 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл.

92, ал. 1 ЗЗД, че ответникът Т. С. К.–И., ЕГН **********, дължи на ищеца Д.

В. Г., ЕГН **********, сумата от 1400 лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен заем от 21.12.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3751/2015 г. по описа на СРС, 73 състав, както и сумата от 1500 лв., представляваща неустойка по чл. 5 от договора за заем.

С решението е отхвърлен искът за главница за горницата над 1400 лв. до претендираните 7500 лв.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца 1 сумата от 309,31 лв. за заповедното производство и 309,31 лв. за исковото производство, а ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 474,46 лв.

Срещу така постановеното решение са депозирани въззивни жалби от ищеца Д. В. Г. срещу решението в частта, с която частично е отхвърлен предявеният иск за главница за разликата над уважената част от 1400 лв. до първоначално предявения размер от 7500 лв. и от ответника Т. С. К.–И. срещу решението в частта, с която е уважен искът за неустойка в размер на 1500 лв.

Във въззивната жалба на ищеца са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната част.

Въззивникът счита, че по делото неправилно е прието, че е доказано плащане на сумата от 6100 лв. Поддържа, че първоинстанционният съд неоснователно е счел, че сума от 1000 лв., предадена на трето лице – С.Ч., е получена от във връзка с процесния договор за заем, като оспорва това лице да е овластено за получаването на тази сума. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и искът да бъдат изцяло уважен. Претендирани са разноски.

Във въззивната жалба на ответника са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Въззивникът счита уговорената неустойка за нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като била уговорена с цел неоснователно обогатяване на заемодателя. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на съответните въззивни жалби.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 01.10.2019 г., уточнена пред въззивната инстанция с молба от 16.10.2024 г., с която са предявени от ищеца Д. В. Г. срещу ответника Т. С. К.–И. искове по реда на 2 чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл.

240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 7500 лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите (рег. № 3005) от 21.12.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3751/2015 г. по описа на СРС, 73 състав, както и сумата от 1500 лв., представляваща неустойка по чл. 5 от договора за заем за периода от 01.09.2013 г. до 01.01.2014 г. (съгласно горепосоченото уточнение).

Ищецът твърди, че процесният договор е бил сключен на 21.12.2012 г. с нотариална заверка на подписите (рег. № 3005), по силата на който ищецът е предал в заем на ответника сумата от 7500 лв., която следвало да бъде върната на 8 вноски – 7 по 1000 лв. и 1 по 500 лв. В чл. 5 от договора била уговорена неустойка за забава в размер на 5 % от цялата сума за всеки просрочен месец.

Заемът не бил върнат, поради което било подадено заявление по чл. 417 ГПК.

В отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове.

Оспорен е самият договор за заем, посочено е, че са погасени суми в общ размер на 6100 лв.

По делото е приет Договор за заем от 21.12.2012 г., от който се установява, че заемодателят Д. Г. е предал в собственост на заемателя Т. И. сумата от 7500 лв. В чл. 2, ал. 1 от договора изрично е посочено, че договорът има силата на разписка за предадената сума, а съгласно ал. 2 на същия член заемателят се е задължил да върне заетата сума по банков път по изрично посочена банкова сметка. Чл. 3 урежда падежа на задължението на заемателя – 7 равни месечни вноски по 1000 лв. и една (осма) от 500 лв., платими от заемателя между 25-то и 30-то число на месеца, считано от месеца, следващ месеца на сключване на договора. Заемът е безлихвен – чл. 4 от договора. В чл. 5 от същия е предвидена неустойка за забава в размер на 5 % от цялата заета сума за всеки просрочен месец.

С отговора на исковата молба е представен същият договор, като към него е приложена и страница, на която са посочени отбелязвания, както следва:

02.04.2013 г., Д. Г., подпис, 2000 лв.;

11.06.2013 г., Д. Г., подпис, 1000 лв.;

27.06.2013 г., С.Ч., подпис, 1000 лв.;

3

12.11.2013 г., Д. Г., подпис, 1000 лв.;

17.10.2014 г., Д. Г., подпис, 300 лв.;

27.10.2014 г., Д. Г., подпис, 800 лв.;

В съдебното производство пред районния съд и във връзка с оспорването на съществуването на договора е изискан заверен препис от Общия регистър на нотариус А.Н.., район на действие РС Брезник. Пред въззивната инстанция спорът за съществуването на договора не е пренесен.

С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Въззивната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението в отхвърлителната част за непогасената главница по договора за заем и в уважителната част за неустойката за забава.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, които са основателни, когато при условията на пълно и главно доказване ищецът 4 установи, 1) че с ответника са сключили валиден договор за заем от 21.12.2012 г. с посоченото в исковата молба съдържание; 2) че ищецът е предал на ответника в собственост сумата от 7500 лв.; 3) че ответникът е поел задължение да върне предоставената му парична сума; 4) че е настъпил падежът на задължението на ответника; 5) валидна неустоечна клауза; 6) вид, размер и период на неустойката.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил дължимите суми, както и останалите си възражения.

Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Договорът за заем за потребление е реален договор. Елемент от фактическия състав на същия е предаването на вещите от заемодателя на заемателя. Това означава, че договорът се счита за сключен не с постигането на съгласие между двете страни, а едва когато въз основа на това съгласие бъдат предадени съответните заместими вещи в собственост на заемателя.

Договорът е неформален, а в тежест на заемодателя е да установи при пълно и главно доказване както наличието на съгласие за сключване на договор за заем, така и реалното предаване на заместимите вещи.

Пред въззивната инстанция не е спорно, че между страните е сключен Договор за заем от 21.12.2012 г. със съдържанието, установено от съда погоре. Същият има значението на разписка за предадената в собственост на ответника сума, поради което по делото и това обстоятелство е доказано.

Установен е и падежът на всяка вноска, с която заемателят е следвало да погаси задължението си да върне заетата сума.

По въззивната жалба на ищеца:

Не може да бъде споделен доводът на въззивника ищец, че е останало недоказано частично плащане на заема от страна на ответника.

По делото е представен писмен документ със съдържание, установено погоре. Документът съдържа шест отбелязвания, всяко от които с посочени дата, име – Д. Г. на пет места и С.Ч. на едно, подпис и сума. Това, заедно с обстоятелството, че документът се намира в държане на ответната страна – 5 заемателя по процесния договор за заем, водят до извода, че документът обективира шест броя разписки по смисъла на чл. 77 ЗЗД за получени суми в размери, посочени във всяко от записванията.

По отношение на връзката между този писмен документ и процесния договор въззивният съд приема следното:

В исковата молба ищецът е посочил, че „До депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответницата, заемател по договора за заем от 21.12.12, не е платила нито една вноска по договора…“.

В отговора на исковата молба изрично е посочено, че по процесния договор са извършвани 6 погашения на обща стойност 6100 лв. Към отговора е представено писмено доказателство – разписки за посочените в отговора суми.

С определението по чл. 140 ГПК районният съд е разпределил доказателствената тежест, като е посочил, че в доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е погасил задълженията си.

В първото съдебно заседание, проведено на 29.03.2021 г., адв. Б., процесуален представител на ищеца, е заявил, че няма да прави нови доказателствени искания. Следващите изявления на същия са по отношение на производството по чл. 193 ГПК, открито по отношение на процесния договор за заем и във връзка с оспорването на съществуването му, направено от ответната страна.

С молба от 05.04.2021 г. ищецът е посочил, че между страните съществува заемно правоотношение по друг договор за заем от същата дата като процесния, което е било предмет на друго гражданско дело.

В следващото проведено съдебно заседание – от 13.06.2022 г., адв. Б. отново е посочил, че няма доказателствени искания. В хода по същество същият единствено е поискал уважаване на исковете, присъждане на разноски и едноседмичен срок за писмени бележки.