Решение № 4681 от 03.08.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ … гр. София, ……...

08.2020 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ІІ-г въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

ЧЛЕНОВЕ : СИМЕОН СТОЙЧЕВ мл.с. СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Стойчев гр.д. № 8067 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 –

273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Д.Л.И., ЕГН ********** срещу Решение № 99253/19.04.2019 г. на СРС, 27 състав постановено по гр.д. № 66382/2018 г., в частта с която съдът е отхвърлил иска на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 6000 лева до 15 000 лева, като неправилно, тъй като е присъдено обезщетение, което е занижено по размер и поради това в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, не е определено по справедливост. Твърди се, че за неимуществените вреди, претърпени от Д.И. в резултат на воденото срещу него наказателно производство, единствено справедливо обезщетение би било в пълния размер, претендирай от него - 15 000 лева. По така подадената въззивна жалба ответника П.на Р.Б.не е подала отговор.

Образувано е и по въззивна жалба на ответника П.на Р.Б.срещу същото решение, в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца следните суми: - 6 000 лв. (шест хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на обвинението му в извършване на престъпление, за което е бил оправдан с Присъда № 65/30.06.2014г. по НОХД № 768/2012г. по описа на ОС-Варна, потвърдена с Решение 137/09.07.2015г. по ВНОХД № 287/2014г. по описа на AC-Варна, влязло в сила на 29.07.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.04.2016г. до погасяването,; -6847,33 лв. (шест хиляди осемстотин четиридесет и седем лева и тридесет и три стотинки), представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на обвинението му в извършване на престъпление, за което е бил оправдан с Присъда № 65/30.06.2014г. по НОХД № 768/2012г. по описа на ОС-Варна, потвърдена с Решение 137/09.07.2015г. по ВНОХД № 287/2014г. по описа на АС-Варна, влязло в сила на 29.07.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.04.2016г. до погасяването й; сумата от 20лв., представляваща разноски за платена държавна такса и сумата от 900лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение. Във въззивната жалба се излагат съображения, че не са налице основания за ангажиране на отговорността на П.на РБ, тъй като не е налице една от кумулативн изискуемите предпоставки, а именно - претърпени неимуществени вреди, за които по безспорен и категоричен начин да е установено, че са в пряка причинно- следствена връзка единствено и само с процесното обвинение. Твърди се, че не става ясно какви са мотивите на съда, за да присъди сумата от 6000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди, че първоинстанционният съд не в достатъчна степен е съобразил всички факти, дали отражение върху спорното правоотношение, че присъденият размер обезщетение надвишава достатъчния и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, че за да може да се ангажира отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ, ищецът следва да е търпял вреди именно в резултат на осъществената срещу него наказателна репресия в качеството му на обвиняем, а не е достатъчно само образуваното срещу него наказателно производство. Излагат се съображения, че съдът не е взел предвид интензитета на извършените процесуално-следствени действия с ищеца, сочи се, че не са ангажирани доказателства, че ищецът е претърпял вреди, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, което е присъдено, е завишен. Твърди се, че решението е незаконосъобразно и неправилно и в частта му, с която е уважен искът за сумата от 6500 лева имуществени вреди, които са се изразили в заплащане на хонорари за адвокатска защита в наказателното производството, като ищецът е могъл да организира защитата си и да договаря минималното възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения /обн.

ДВ бр. 64/23.07.2004 г./.

Евентуално излага искане за намаляване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди като завишено, несъобразено с чл. 52 от ЗЗД и установената съдебната практика по аналогични дела, както и за намаляване размера на присъдените от първоинстанционния съд разноски съразмерно с уважената част.

От ищеца е посътпил отговор на така подадената въззивна жалба, в който се излагат съображения за правилност на решението в частта, обжалвана от П.на Република България.

Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбите са подадени в срок и допустими, а разгледани по същество са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Съгласно чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ, държавната отговаря за вреди, причинени от обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Съгласно разрешенията, дадени в ТР №5 от 15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. №5/2013 г., съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./ само в случаите по ал.1 т.4 и т.5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. В останалите хипотези на чл.2 ЗОДОВ, какъвто е настоящият, пасивно легитимирана да отговаря по тези искове е П.на РБ.

Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна, безвиновна - тя отговаря независимо дали вредите са причинени виновно от длъжностните лица. Съгласно ЗОДОВ, държавата отговоря чрез органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска, в конкретния случай - П.на РБ.

За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ, освен наличие на влязла в сила акт, с който наказателното производство срещу ищеца е прекратено, тъй извършеното деяние не е престъпление, какъвто в случая безспорно се установи, че е налице, ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вредите, вкл. и техния размер, както и причинна връзка между вредите и незаконното обвинение. На репариране подлежат само действително настъпилите вреди - в този смисъл т.11 от ТР №3/22.04.2005 г. по тълк.д. №3//2004 г. на ОСГК на ВКС.

Размерът на претърпените неимуществени вреди се определя на базата на критерия за справедливост, като това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера на обезщетението. Последното следва да е съразмерно с конкретно претърпените вреди, като удовлетворява изискването за справедливост. Такива обстоятелства са: продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е обвинението, броя на деянията, по които е било незаконното повдигнатото обвинение, ограничаването на гражданските права, вида на мярката за неотклонение и нейния срок, личностните качества на ищеца, общественото му положение и начина, по който се е отразило обвинението на ищеца - върху личния, професионалния, обществения му живот, чувствата, честта и достойнството му, продължителност и интензитет на терзанията. От правно значение са само действително търпените неудобства в резултат на обвинението.

/В този смисъл Постановления №4/1964 г. и №18/1968 г. на Пленума на ВС; Решение №344/24.11.2014 г. по гр.д. №2378/2014 г. на ІV ГО на ВКС; Решение №18/20.02.2014 г. по гр.д. №2721/2013 г. на ІV ГО на ВКС; Решение №26/04.03.2009 г. по гр.д. №4724/2007 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение №23/03.02.2009 г. по гр.д. №816/2008 г. на ІІ ГО на ВКС; Решение №1199/11.02.2009 г. по гр.д. №4997/2007 г. на І ГО на ВКС/.

Безспорно е доказано по делото, че ищецът вследствие на образуваното срещу него наказателно производство е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в неудобство, унижение, притеснение и несигурност.

Повдигането на обвинение срещу някого има свойството да създаде силни негативни емоции у него, с оглед не само на потенциалната възможност да понесе предвидената в закона наказателна репресия, а и относно възможността това да повлияе в отрицателен план на отношенията му с неговите роднини, приятели и въобще с всички, с които има социални контакти.

По делото са разпитани св. М.и Т.. От показанията на свид. Я.М.се установява, че воденото наказателно производство се е отразило емоционално на ищеца, който спрял да излиза, бил съкрушен, налагало се често да ходи до гр.Варна, а живеел и работил в гр.София, вкл. имал планове да посети ергенско парти на свой приятел в гр.Белград, но поради забраната за напускане пределите на Р.Б.плановете му се осуетили, като допълнително му тежало и това, че в този момент баща му, който бил болен от рак и бил на смъртен одър, като ищецът не искал да натоварва семейството си с този проблем. Накрая воденото дело се отразило и в семейните му отношения с майка му, защото след като баща му починал, последната разбрала впоследствие за наказателното производство и отношенията им се влошили.

От разпита на другия свидетел А.Т. се установява, че воденото наказателно производство се е отразило емоционално на ищеца, който се затворил в себе си, бил притеснен и спрямо него имало резервирано отношение и бил дистанциран.

Поради наложената забрана за напускане пределите на страната не могъл да посети организирано празненство в гр.Белград по случай сватбата на свидетеля, вкл. изпитвал неудобства от необходимостта да пътува до гр.Варна във връзка с делото. Съдът правилно е оценил, че конкретният психически и емоционален стрес, който ищецът е изживял, не се отличава с интензитет, който да е значително по-голям от обичайния за такива хипотези, така и няма данни и за тежки негативни емоционални, професионални, социални, семейни и здравословни последици, които да са по-големи от обичайните. Личните впечатления на двамата свидетели са логични и последователни, изнесените с тях факти относно личните терзания и преживявания на ищеца са житейски оправдани, предвид ситуацията, в която се е намирал към този момент.

От ангажираните по делото писмени доказателства е установено безспорно че на 06.05.2010г. е образувано досъдебно производство спрямо ищеца и спрямо П.А.М.за престъпление по чл.212, ал.4 ,вр. ал.1 НК, като ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 07.05.2010г., като му е взета мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 1000лв., внесена на 12.05.2010г. съгласно платежно нареждане л.58 по ДП (том I). С постановление на РП - Варна от 11.05.2010 г. му била наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната“. С постановление от 02.07.2010г. е бил повторно привлечен като обвиняем за престъпление по чл.220, ал.2 вр. ал.1 НК, а с постановление от 23.01.2012г. е бил привлечен за трети път като обвиняем за престъпления по чл.212, ал.5, вр. ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.4 НК и за престъпление по чл.314, вр. чл.20, ал.2 НК. На