Решение № 4551 от 01.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4551 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100505870 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ответника Д. Я. Д., чрез назначения й особен представител адв. Ч. срещу Решение № 6464/10.04.2025 г. постановено по гр.д. № 12094/2024 г. по описа на СРС, 53-ти състав, в частта с която е признато за установена, че ответника дължи на „ Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 2800,44 лева - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. за реално потребена енергия, ведно със законната лихва от 16.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането; 494,73 лева - мораторна лихва за забава от 15.08.2021 г. до 05.10.2023 г. върху главницата за топлинна енергия, както такса за дялово разпределение в размер на 40,34 лева за периода от 01.09.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от 16.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Със същото решение е отхвърлен иска за сумата от 9,55 лева - лихва върху главницата за дяловото разпредление за периода от 15.11.2020 г. до 05.10.2023 г., като в тази му част решението на СРС не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Във въззивната жалбата са изложени оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необснованост на изводите, поддържайки че ищецът не успял да установи, че ответника е собственик на процесния топлоснабден имот находящ се в гр. София, ж.к. ******** респ. между страните не е възникнало облигационно правоотношение. Счита, че процесният имот не е бил топлоснабден, а количествата енергия в извлеченията от сметки били определени произволно и не отговарят на обективната действителност. Поддържа се, че разпоредбите в Общите условия на дружеството относно забавата били противоречиви и неясни, а ответника можел да изпадне в забава само след покана, каквато в случая не е била отправена преди подаването на исковата молба. По изложените съображения моли съдът да отмени решението на СРС и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли така предявените искове.

1

В законустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от „ Топлофикация София“ ЕАД, в който се излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че процесното решение е съобразено със събраните по делото доказателства и установената по подобен вид спорове съдебна практика. Моли съдът да потвърди решението на първата инстанция.

Третото лице помагач не е подал отговор на въззивната жалба и не взема становище по нея.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като особения представител не дължи държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

За да постанови така обжалваното решение СРС е приел, че между ответника и ищеца съществува валидно облигационно отношение по повод доставката на топлинна енергия и ищецът е доказал предявените си искове по основание и размер. Прието е, че длъжникът е изпаднал в забава за главницата за топлинна енергия, тъй като Общите условия предвиждали фиксиран 45-дневен срок за плащане. Претенцията за лихва върху сумите за дялово разпределение СРС е отхвърлил, тъй като по делото липсвали данни ищецът да е поставил в забава ответника.

Съгласно разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (приложима редакция за периода до 17.07.2012 г.) и на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или 2 топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. От приетия по делото Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 29.03.1991 г. се установява, че ответника е придобил процесния имот от държавата и доколкото по делото липсват както твърдения, така и доказателства, ответницата да се е разпоредила с процесния имот, то следва да се приема, че за процесния период тя е била собственик на имота.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.

Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражения срещу Общите условия. Предвид изложеното съдът намира, че между ищцовото дружество и ответника е възникнало валидно облигационно отношение за продажба на топлинна енергия, с оглед на което неоснователни се явяват оплакванията на въззивника за липса на облигационно отношение между него и ищцовото дружество. Предвид гореизложеното не се явява основателно оплакването на въззивника, че между него и ищецът не е съществувало валидно облигационно отношение.

Неоснователно се явява и оплакването, че процесния имот не бил топлоснабден, респ. че ищецът не успял да докаже реално доставената от него топлинна енергия. Всъщност от назначената и приета пред първата инстанция СТЕ се установява, че процесния имот е бил топлоснабден, а отчета на показанията на уредите и определеното количество ТЕ за отопление, БГВ и сградна инсталация е извършено съгласно действащата нормативна уредба. Експертизата е установила също така, че за процесния период стойността на потребената топлинна енергия възлиза на 2 847,14 лв. Следователно искът за главницата за топлинна енергия е бил доказан по основание и размер и първата инстанция правилно го е уважила за претендираната сума от 2800,44 лева.

Съдът не намира за основателно твърдението на въззивника, че не дължи лихва за забава върху главницата за топлинна енергия по следните съображения: за процесния период в сила са били Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация София " ЕАД на клиенти в град София (ОУ – 2016 г.), одобрени от КЕВР, в сила от 10.07.2016 г., като е несъмнено, че общите условия са влезли в сила, доколкото са били публикувани във в-к Монитор, а не Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР на които всъщност се позовава въззивника.

Съгласно Общите условия, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозна консумация в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят (чл.

33, ал. 1 от ОУ), като след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки топлофикационното дружество издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите, определени по прогнозна консумация, и фактура за 3 потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки (чл. 32, ал. 3 от ОУ). Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Изрично е предвидено, че само ако последните задължения не са платени в определения срок /45 дни от срока, за който се отнасят/ клиентът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва – чл. 33, ал. 4 от ОУ. От цитираните разпоредби се налага изводът, че при действащите ОУ на въззивникът, длъжникът изпада в забава и без да бъде поканен, като се прилага правилото на чл.84,ал.1, изр. първо ЗЗД, съобразно което, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му.

Оплакването на въззивника, че не дължи лихва върху таксата за дялово разпределение е изцяло необосновано, доколкото видно от диспозитива на съдебното решение СРС е отхвърлил иска за лихвата върху таксата за дялово разпределение.

При този изход на спора на въззиваемия се дължат разноски в размер на 50 евроюрисконсултско възнаграждение определено по реда на чл.78,ал.8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП и 204,52 евро- внесен депозит за възнаграждение на особения представител.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино съединени главни и акцесорни установителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран Софийският градски съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6464/10.04.2025 г. постановено по гр.д. № 12094/2024 г. по описа на СРС, 53-ти състав, в обжалваната част.

РЕШЕНИЕ № 6464/10.04.2025 г. постановено по гр.д. № 12094/2024 г. по описа на СРС, 53-ти състав, в необжалвана си част, е влязло в законна сила.

ОСЪЖДА Д. Я. Д. с ЕГН: ********** да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл.78,ал.1 ГПК във вр. с чл.273 ГПК,сумата от 254,52 евро, представляваща разноски в производството пред СГС.