Решение № 405 от 27.05.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 405 гр. гр. Хасково, 27.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20235640100380 по описа за 2023 година

Предявени са от Е. С. М. с ЕГН:********** с постоянен адрес *********, със съдебен адрес ***************, представлявано от адв.Д. М.

М., против „Сити кеш” ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр.София, район “Средец“, ул.”Славянска“ №29, ет.7, представляван от управителя Н. П. П., обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 и чл.55, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 05.03.2021г. сключил в качеството на заемополучател с ответника „Сити Кеш“ ООД в качеството на заемодател договор за потребителски кредит №504168. В договора страните уговорили основните параметри на правоотношението : размерът на заема от 800лв. със задължение да бъде погасен чрез 23 седмични вноски. Посоченият годишен процент на разходите малко под 50%, като по този начин привидно били спазени императивните изисквания на чл.19 ал.4 от ЗПК. Към момента на депозиране на исковата молба кредитът бил погасен. В договора било разписано, че в срок от три дни кредитът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество условия за това.

Така поставените изисквания били изначално неизпълними от длъжника, което било начин за автоматичното задействане на прекомерно високата неустоечна клауза – над 100% от размера на главницата. Въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневен срок, още със сключването на договора била начислена т.нар.

„неустойка“ в размер, надхвърлящ многократно позволения от закона.

Според ищеца, уговорената неустойка противоречи на множество 1 императивни правни норми на ЗПК, поради което е нищожна на основание чл.26 от ЗЗД. Освен това уговорената неустойка излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД била нищожна. Противоречала на закона и добрите нрави, като нарушавала основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор.

Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да се обяви нищожността на неустоечната клауза в договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение и да бъде осъден ответника на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 428,30лв., представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който признава за основателен предявения иск и на основание чл.237 от ГПК моли за постановяване на решение при признание на иска. Сочи, че съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части на договора не влече нищожност на целия договор. Следвало да се вземе предвид, че прогласяване нищожността на неустоечната клауза не обосновава нищожност на целите договори за кредит на основание чл.22 от ЗПК. Поради признанието на иска, моли на основание чл.78 ал.2 от ГПК в тежест на ответното дружество да не бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си дружеството не било дало повод за завеждане на делото. Твърди, че дружеството не е претендирало от ищеца заплащане на процесната неустойка, не е изпращало покани, уведомления и други съобщения до ищеца с искане да заплати процесната неустойка. Само по себе си наличието на нищожна клауза в договора не обуславяло извод, че по някакъв начин ответникът е дал повод за завеждане на делото. Такъв би бил налице, ако дружеството е изискало заплащането на неустойката от страна на ищеца, какъвто не бил настоящия случай.

Прави възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка:

По делото е представено искане за сключване на договор за кредит №9048187, депозирано от ищеца Е. С. М. до ответното дружество на 07.01.2022г.

За изясняване на делото от фактическа страна съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като компетентно и обективно дадено. Въз основа на предоставената счетоводна информация от ответника вещото лице констатира, че на 09.03.2021г. между страните е сключен договор за потребителски кредит №504168 към искане №0555666, съгласно който „Сити Кеш“ ООД предоставя потребителски кредит на Е. С.

2

М. в размер на 800лв. при ГПР 49,81% и ГЛП 40,05% с краен срок на погасяване 17.08.2021г. В своето заключение вещото лице сочи, че общата стойност на всички плащания по кредита възлиза на 882,70лв. – с предоставяне на обезпечение по договора и 1311лв. – без предоставяне на обезпечение по кредита. Предвиденото обезпечение, съгласно чл.6, ал.1 и ал.2 от договора, е банкова гаранция и поръчител. Според експертизата, при включване в ГПР на размера на неустойката, разпределена във всяка седмична вноска, същият придобива стойност от 934,54%. При извършената проверка вещото лице констатиран, че общо изплатената сума по кредита е в размер на 1311лв. Изплатените по кредита суми са разпределени, както следва : 800лв. за главница, 82,70лв. за лихва и 428,30лв. за неустойка.

При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

Предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл.22 от ЗПК, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК , с който се иска прогласяване нищожността на неустоечната клауза, предвидена в договора за потребителски кредит, сключен между страните, съдът намира за допустим.

Разгледан по същество, същият е изцяло основателен като съображенията за това са следните:

Несъмнено изхождайки от предмета и страните по процесния договор физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Съдът намира, че уговорената в договора за заем неустоечна клауза в чл.6 е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като включването на размера й в общите разходи по кредита води до значително увеличение на дължимата за връщане сума в сравнение с отпуснатата сума по кредита. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за 3 справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация.

При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави.

Процесната клауза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение.

Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението 4 на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

Съгласно чл. 2 ЗПК, целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя – аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на С.я него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец.