Решение № 397 от 26.07.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 397 гр. Велико Търново, 26.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станислав С.ски

Членове:

Димо К.

Еманоел Вардаров при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Димо К. Въззивно гражданско дело № 20234100500429 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на Х. К. Б., подадена чрез пълномощника му адв. Н. К. от ВТАК против решение № 219/03.04.2023г. по гр.д. № 1574/2022г. на ГОРС, в частта му, с която е уважен предявения от ищеца срещу жалбоподателят иск по чл. 439 ал. 1 ГПК за недължимост на сумата от 5000 лв., представляваща главница по договор за заем от 11.06.2012г., за която е издаден изпълнителен лист от 10.07.2014г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение № 1149/10.07.2014г. по ч.гр.д. № 1129/2014г. на ГОРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.07.2014г. до окончателното й изплащане, поради изтекла погасителна давност на вземането.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Възразява се, че дори вземането да е погасено по давност, то продължава да се дължи, тъй като изсрочването по давност не води до липсата на задължение. Навежда се оплакване, че съдът се е произнесъл по искане, с което не е сезиран, доколкото ищецът не е претендирал, че процесната сума не се дължи по реда 1 на принудителното изпълнение, какъвто извод е направен в обжалваното решение.

Възразява се, че в давността по отношение на вземането е изтекла в периода 26.06.2015г. – 26.06.2020г., както е приел районният съд, тъй като взискателят е искал извършването на изпълнителни действия с молби от 16.12.2016г., от 20.02.2017г. и от 27.07.2018г., които не са осъществени, поради бездействие на съдебния изпълнител. В тази връзка се сочи, че когато изпълнителни способи не са приложени по вина на ЧСИ, давността следва да се счита за прекъсната със самото искане. Отделно от това се изтъкват съображения за нейното прекъсване с признаване на задължението от длъжника чрез конклудентни действия, тъй като същият не е обжалвал действия на съдебния изпълнител /запори и разпределение/ насочени към негово несеквестируемо имущество, както и че е оспорил по исков ред дължимостта на процесната сума близо половин година след отказа на съдебния изпълнител да прекрати принудителното изпълнение. По изложените съображения се иска от ВТОС да отмени обжалваното решение в атакуваната му част и да постанови друго, с което да се отхвърли като неоснователен предявения иск с правно основание чл. 439 ал. 1 ГПК.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор, с който заема становище за нейната неоснователност. Развиват се съображения, че приложението на института на погасителната давност изисква позоваване на длъжника, което е сторено от ищеца, както и че противно на оплакванията в жалбата липсва противоправно бездействие на съдебния изпълнител за предприемане на поискани изпълнителни действия. С оглед на последното се сочи, че причината за неизвършване на тези действие е бездействието на взискателя да внесе следващите се за тях такси. В тази връзка се изтъква, че за периода от 22.06.2016г. до 17.12.2021г. са изминали повече от пет години, през които не са предприемани изпълнителни действия. Оспорва се бездействието на длъжника да обжалва част от извършените от съдебния изпълнител действия на принудително изпълнение да има характера на признание дължимостта на процесното вземане. С тези доводи се иска обжалваното решение, в атакуваната му част да бъде потвърдено с присъждане на разноски.

В останалата си част, решение № 219/03.04.2023г. по гр.д. № 1574/2022г. на ГОРС, с която исковата молба относно вземанията за разноски в заповедното и изпълнителното производство е върната като процесуално недопустима и е прекратено производството по делото в тази му част, поради необжалването си, е влязло в сила /арг. чл. 296 т. 2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

2

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем.

Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Изложеното в жалбата, че районният съд се е произнесъл по искане, с което не е сезиран, доколкото ищецът е искал да се приеме за установено, че вземането на кредитора му е погасено по давност, а в мотивите на обжалваното решение е прието, че процесната сума не се дължи по реда на принудителното изпълнение, представлява оплакване за произнасяне по непредявен иск. Това е порок, водещ до недопустимост на съдебния акт, но в случая не се констатира твърдяното нарушение на диспозитивното начало. От една страна това оплакване не държи сметка, че мотивите на съдебното решение не могат да бъдат източник на правни последици, какъвто е диспозитива на решението, а от друга страна, че в случая последният е напълно съответен на отправеното до съда искане за защита. Нещо повече предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 439 ал. 1 ГПК от длъжникът по изпълнението, че вземането на кредитора му е погасено по давност всъщност цели да се установи липса /погасяване/ на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, което отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. По тези съображения районният съд не се е произнесъл по непредявен иск, поради което съдебният му акт не подлежи на обезсилване, а на проверка за правилност.

При нея въззивният съд е ограничен в предметните предели, очертани с въззивната жалба и не може да се произнася по ненаведени от жалбоподателя оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, дори и да констатира наличието на такива.

В тази връзка въззивният съд намира следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с иск по чл. 439 ал. 1 ГПК, имащ за предмет съдебното отричане на дължимостта на вземанията за главница в размер на 5000 лв. и на разноски в размер на 200 лв. по изпълнителен лист от 10.07.2014г. издаден по реда на чл. 418 ГПК по ч.гр.д. № 1149/2014г. на ГОРС, както и на разноски по принудителното изпъление поради погасяването им по давност. Ищецът е изложил твърдения, че за принудителното събиране на вземането по изпълнителния титул е 3 образувано изп. дело № 937/2014г. по описа на ЧСИ С. К., което е прекратено поради перемпция на 29.11.2021г., както и че последните валидно извършени изпълнителни действия по него са от 15.12.2014г. Допълнил е, че впоследствие взискателят е образувал ново изп. производство пред ЧСИ Ив. Ц. – изп. дело № 632/2021г., по което му е наложен запор върху трудовото възнаграждение. Ищецът смята, че вземането на ответника е погасено по давност, тъй като до образуваното на новото изп. дело при ЧСИ Ц. /17.12.2021г./ са минали повече от 6 години от последните изпълнителни действия по предходното дело /15.12.2014г./.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Възразява процесното вземане да е погасено по давност като изтъква, че през м. юни 2016г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. Допълва, че давността е прекъсната и подадените от него молби от 16.12.2016г., 20.02.2017г. и м. август 2018г., с които е поискал от ЧСИ извършването на конкретни изпълнителни действия, макар и те да не са предприети, но това не е по причини, за които отговаря. От другата страна ответникът е възразил, че ищецът с конклудентни действия е признал оспореното вземане, поради което давността също се счита за прекъсната, както и че по новообразуваното изпълнително дело по описа на ЧСИ Ц. са извършени редица изпълнителни действия, който отново са прекъснали давността. С тези доводи се моли предявнения иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации, поради което препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

В тази връзка по делото е безспорно, че ищецът е длъжник по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 10.07.2014г. издадени по ч.гр.д. № 1129/2014г. на ГОРС за сумата от 5000 лв. – главница по договор за заем от 11.06.2012г.с нотариална заверка на подписите на страните, както и за сумата от 200 лв. – разноски по заповедното производство. За принудителното събиране на тези суми по молба на ответника от 20.11.2014г. е образувано изп. д. № 937/2014 г. по описа на ЧСИ С. К., като взискателят е възложил на съдения изпълнител предприемането на всички действия по чл. 18 ЗЧСИ. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 25.11.2014г., а след извършване на възложеното му проучване по чл. 18 ЗЧСИ, съдебният изпълнител ЧСИ с разпореждания от 15.12.2014 г. е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от НВУ „Васил Левски“, както и забрана за пререгистрация на лек автомобил „Опел Корса“ с рег. № ......... На 22.06.2016 г., след като взискателят е подал молба от 31.05.2015г., съдебният 4 изпълнител е издал разпореждане за налагане на запор върху възнаграждението на длъжника от “Централно ведомство 1“, като с оглед на получения отговор от ЦУ на НАП, че в случая се касае за класифицирана информация, която може да бъде предоставена по съответния ред, е разпоредил да се уведоми взискателя, че не може да се наложи запор, тъй като липсва работодател. Уведомяването е извършено по телефона на същата дата, което е удостоверено по ред на чл. 44 ал. 2 ГПК.

С молба от 19.12.2016 г. взискателят, чрез адв. Т. е поискал да се наложи запор върху всички банкови сметки на длъжника, а с молба от 27.02.2017г. са представени доказателства за представителната власт на подалия молбите адвокат, като с последната молба отново са поискани изпълнителни действия – запор върху банкови сметки и възбрани върху недвижими имоти, след съответното проучване. С молба от 27.07.2018г. е поискан и запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. На 08.08.2018г. взискателят е уведомен, че следва да заплати такса за извършване на справка за банковите сметки, чийто титуляр е длъжника. Поисканата такса е заплатена на 09.08.2018г., справката от БНБ е постъпила на 15.08.2018г., а на 16.08.2018г. ЧСИ е издал разпореждане за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, като е указал на взискателя с ел. съобщение от 20.08.2018г., че за налагането на запора следва да внесе такса в общ размер на 91, 25 лв. с ДДС. ЧСИ е изискал справка от ТД на НАП за регистрирани трудови и граждански договори на длъжника, като на 05.09.2018г. е постъпила информация, че липсват такива. С молба от 19.11.2021 г. взискателят е поискал връщане на изпълнителния лист приложен по изп. дело № 937/2014 г. по описа на ЧСИ С. К. и въз основа него с молба от 17.12.2021 г. е поискал образуването на изпълнително дело от ЧСИ И. Ц. с рег . № 896 в КЧСИ. Образувано е изпълнително производство № 632/2021 г. Със запорни съобщения от 22.12.2021 г. съдебен изпълнител Ц. е наложила запори върху банковите сметки открити на името на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД, „Банка ДСК“ ЕАД и „Уникредит Булбанк“ АД. С разпореждане от 31.01.2022 г. на съдебен изпълнител Ц. е наложила запор две МПС-та собственост на ищеца.