Решение № 1520 от 31.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1520 гр. Пловдив, 31.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330114857 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът С. Р. Н., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Т. Д., е предявил против „Моят Кредит” ЕООД, ЕИК: 203939675, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Александър Стамболийски” № 55, ет. 3, представлявано от ********** С.А., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 260, 20 евро, като платена без основание по недействителен договор за заем № **********/ 29.07.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба- 08.10.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните били сключени множество договори за потребителски кредити, като за периода 01.08.2020 г.- 31.12.2020 г. ищецът заплатил на ответника сумата от 2 000 лева. Твърди се, че сумата била заплатена без правно основание, поради което била и недължима, а с нея ответникът се обогатил неоснователно. Ако пък се окажело, че сумата е платена по конкретен договор за кредит, се твърди, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Моли се за постановяване на решение, с което да му се върне недължимо платената сума. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание пълномощникът на страната се явява и поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се твърди, че действително между страните бил сключен индивидуален договор за заем от 29.07.2020 г., по който ищецът се задължил да върне следните суми: главница- 1 300 лева, възнаградителна лихва- 248, 20 лева и неустойка по чл. 12 ал. 4- 975, 80 лева. По кредита била погасена сума 1 в общ размер на 1 808, 91 лева, но оставали дължими още 715, 09 лева. Твърди се, че страните уговорили неустойка при непредставяне на обезпечение, като ищецът имал възможност да се запознае предварително с условията по договора. Неустойката не излизала извън присъщите й функции и била израз на свободата на договаряне. Същата не била нищожна, не била уговорена в разрез със законовите изисквания, като клаузата не била неравноправна. Твърди се, че нямало и противоречие с чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото лихвеният процент бил фиксиран. ГПР включвал само лихвата, защото това били единствените разходи по договора към момента на сключването му, като неустойка не била включена, защото тя била едно бъдещо несигурно събитие, поставено под условия. Нямало и заобикаляне на нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като ГПР не можел да включва разходите, които са дължими при неизпълнение на задълженията по кредита. Договорът бил действителен, а плащанията по него- дължими, поради което искът се явявал неоснователен.

Прави се и възражение за изтекла давност. Моли за отхвърляне на иска. На свой ред претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В допълнителна молба се посочва, че ищецът бил заплатил на ответника сума в размер на 1 809 лева, в която се включвали две вноски по кредита и сумата от 1 304 лева, платена на 09.10.2020 г., с която кредитът бил погасен. Излагат се съображения за недействителността на договора за кредит. На първо място се твърди, че не били спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- не била точно разписана методика за формиране на ГПР и не било ясно кои точно разходи влизат в ГПР, като по този начин потребителят трябвало да тълкува клаузите на договора и не можел да прецени икономическите последици от същия, както и оскъпяването по кредита. На второ място- не била спазена нормата на чл.

11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не били посочени условията по прилагане на лихвения процент.

Трето- неустойката излизала извън присъщите си функции и била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Всичко това правело кредита недействителен. Моли се за връщане на платената без основание сума по договора в размер на 550 лева, ведно със законната лихва.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за заем № **********/ 29.07.2020 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 664, 68 евро, при следните условия: срок- 10 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 39, 72 % и годишен процент на разходите- 40, 36 %, при общ размер на всички плащания- 791, 58 евро. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 498, 91 евро, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, погасителен план и разписка за получаване на заемната сума.

По делото е представена справка от кредитора за платените по договора суми, видно 2 от която са платени общо 1 808, 91 лева.

Във връзка с представената справка от кредитора е намален размерът на осъдителния иск на сумата от 260, 20 евро, вместо първоначално предявения такъв от 281, 21 евро.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Ищецът релевира основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40, 36 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 39, 72 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 12 ал. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска 3 по договора, като общият й размер е 498, 91 евро (при отпусната заемна сума от 664, 68 евро тя е около ¾ от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца.

С предвиждането на тази неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните престации, а също е в нарушение на добрите нрави.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички 4 разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.