Решение № 4617 от 17.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4617 гр. Пловдив, 17.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20225330112953 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Л. Г. М., ЕГН ********** против „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19 ЗПК.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № .... от 21.04.2020 г., по силата на който получила 2500 лева, платими на 12 месечни погасителни вноски, при лихвен процент от 38,75 % и ГПР – 45,83 %, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК, чл. 143 - 146 ЗЗП и за нарушаване на добрите нрави.

Моли за прогласяване недействителността на договора, а в условията на евентуалност – на клаузите за дължимост на такса за експресно разглеждане на заявка и такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение, които също били нищожни – уговорени в ущърб на потребителя, в противоречие с добрите нрави и чл.

143-146 ЗЗП, както и принципно недължими, съгл. чл. 10а ЗПК. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Договорът бил валиден и обвързващ страните, на ищеца били предоставени СЕФ и преддоговорна информация, в които всички условия били ясно описани.

Императивните изисквания на ЗПК били спазени, при ясно посочени – ГЛП, ГПР и 1 разпределение на вноските, а сочените нарушения не били налице. Кредиторът имал право да получава такси във връзка с договора, като уговорените такива не противоречали на ЗПК, не били и включени в ГПР. Били начислени, поради изричната воля на ищеца да ползва описаните услуги. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за паричен заем от 21.04.2020 г., по който ищецът е усвоил сумата от 2500 лева /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 237/08.01.2023 г. – л.39-40/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с искове като процесните, вкл. и с такива по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на 2 влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 45,83 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на 3 ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, т.к. посоченият в договора ГПР от 45,83 % не съответства на действителния. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено двете такси – еднократна за експресно разглеждане на заявка за одобрение на заем от 1538,40 лева и в същия размер за изготвяне на индивидуално кредитно предложение, да са включени и да се плащат разсрочено във времето заедно с пог. вноски.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

Съдът намира, че двете суми, уговорени като доп. такси за посочените услуги, представляват установени задължения на кредитополучателя, свързани именно с усвояване и управление на кредита, поради което клаузите за дължимостта им са уговорени изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване и управление на кредита.

С предвиждането на тези такси реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получават две допълнителни възнаграждения.

С тях се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата, таксите и възнаградителната лихва. Ето защо, посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, след като стойността само на тези две допълнителни плащания представлява 123,07 % от предоставения заем.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в 4 положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.

№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК , е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл - Решение № 260123/25.09.2020 г. по в. гр. д.

№ 1214/2020 г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г. по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д.

№ 2957/2019 г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. № 2344/2019 г. на ПОС и др.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен.

Предявеният главен иск следва да бъде уважен като основателен. Не са налице процесуалните условия за разглеждане на евентуалните искове.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен списък и док. за плащане на 245,28 лева – ДТ.

Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 3 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.3 НМРАВ /отм., предвид момента на скл. на ДПЗС/, възлиза на минимума от 636,60 лева, който следва да се присъди лично на пълномощника /не се дължи възн. за два иска, а само относно разгледания главен; не се дължи и възн. за изготвяне на отговор на чж, т.к. същата не е разгледана по същество от ПОС, при което няма произнасяне относно основателност или не, за да се разпределя и отговорност за разноски, съобр. правилата на чл. 78 ГПК/.