Решение № 226 от 26.04.2026, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 226 гр. Враца, 26.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иван Цв. Иванов при участието на секретаря Анита Людм. Мейцова като разгледа докладваното от Иван Цв. Иванов Гражданско дело № 20251420103483 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и следващите от ГПК.

Образувано е по искова молба, предявена от Л. П. И. с ЕГН ********** и адрес гр. В, ул."Е.Й." № ** срещу „Сити Кеш“ ООД с ЕИК 202531869, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 и „АПС Бета България“ ЕООД с ЕИК 203374133, гр. София, бул. „България“ № 81В, ап. 3.

В исковата молба се твърди, че на 06.11.2019 г. между ищеца (кредитополучател) и ответника „Сити Кеш“ ООД (кредитодател), бил сключен договор за потребителски кредит № 369895 (наричан за краткост „договора“), придружен с погасителен план към договора. Съгласно чл. 3 от договора параметрите на последния били следните: 1.

Размер на кредита: 1000 лева; 2. Размер на погасителната вноска: 3X 33.38 лв. и 9 x 130.46 лв.; 3. Ден на плащане: петък; 4. Вид вноска: месечна; 5. Годишен процент на разходите на заема: 48.18 %; 6. Брой вноски: 12; 7. Фиксиран годишен лихвен процент:

40.05 %; 8. Дата на първо плащане: 06.12.2019 г.; 9. Дата на последно плащане:

06.11.2020 г.; 10. Обща сума за плащане: 1 274.28 лева. Отделно в чл. 6, т. 2 от договора била посочена и неустойка за непредоставяне на обезпечение (съгласно чл. 6, т. 1 от договора) във вид на поръчител или банкова гаранция, съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия. Съгласно чл. 6, т. 1 от договора страните се споразумели, че кредитополучателят ще предостави посоченото в алинея 1 обезпечение в срок до 3 (три) дни от сключване на договора. Общият размер на неустойката при 1 непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодателя възлизал на 1341.72 лева за целия срок на договора за потребителски кредит. От анализа на договора ищецът прави извода, че същият следва да върне сумата от 2616.00 лева, която включвала: 1) 1000 лева – главница; 2) 274.28 лева – лихва; 3) 1341.72 лева – неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение. Ищецът подчертава, че нито в договора за потребителски кредит, нито в стандартния европейски формуляр било посочено какво точно се включва в ГПР – например, дали в ГПР се включва цитираната неустойка при непредоставяне на обезпечение. Към настоящия момент, ищецът бил погасил 1550.42 лева по процесния договор. Ищецът поддържа, че сключеният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във връзка с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Ищецът има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, доколкото същият при сключването на договора за потребителски кредит е действал извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно приложимият нормативен акт е Закона за потребителския кредит (ЗПК). Изискването, заложено в чл. 5 от договора за потребителски кредит, за осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер надвишаващ общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва се поддържа да е очевидно нищожно като представляващо скрито възнаграждение за кредитодателя, което следва да бъде, но не е включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР според ищеца означава, че не е спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, защото на практика не е посочен верният ГПР в договора за потребителски кредит. Също така подобна неустойка би могла да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да е посочена като такава, което ищецът навежда твърдения да означава, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК поради неправилно посочване на лихвените проценти. На тези основания ищецът твърди, че договорът за кредит е изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. Цитира съдебна практика в тази насока, включително решение № 1638 от 19.12.2022 г. на Окръжен съд гр. Варна по в. гр. дело № 2218/2022 г., влязло в сила, решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС и решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС.

Поддържа се също в исковата молба, че подобна уговорена неустойка в общ размер от 1341.42 лв. е нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като същата е необосновано висока, като отново се цитира съдебна практика, включително решение № 232 от 06.06.2022 г. по гр. дело № 2

1694/2021 г. на Районен съд гр. Ловеч. Излага се, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 на СЕС е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Твърди се, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, това поставя потребителя в неравностойно положение и го възпрепятства да разбере икономическите последици на поетото от него задължение - така решение № 16 от 26.05.2021 г. по в. гр. дело № 57/2021 г. на Окръжен съд гр. Търговище, решение № I- 272 от 15.01.2021 г. по в. гр. дело № 2669/2020 г. на Окръжен съд гр. Бургас, II-ро гражданско отделение, първи въззивен състав. Излага се, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, както и че ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита), следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните 3 икономически последици от сключването на договора. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. В тази връзка отново е цитирана съдебна практика: решение № 250 от 12.07.2022 г. по в. гр. дело № 284/2022 г. на Окръжен съд гр.

Пазарджик, решение № 1439 от 18.11.2022 г. по в. гр. дело № 1777/2022 г. на Окръжен съд гр. Пловдив, влезли в сила, решение № 1416 от 27.04.2022 г. по гр. дело № 4027/2021 г. на Районен съд гр. Пловдив, потвърдено с решение № 1439 от 18.11.2022 г. по в. гр. дело № 1777/2022 г. на Окръжен съд гр. Пловдив, решение № 4261 от 08.11.2019 г. по гр. дело № 5553/2019 г. на Районен съд гр. Пловдив, решение № 260066 от 18.02.2021 г. по гр. дело № 341/2020 г. на Районен съд гр. Асеновград, решение № 7554 от 05.07.2022 г. по гр. дело № 42591/2021 г. на Софийски районен съд.

Сочи се, че с исковата молба са предявени четири иска, като първият е за прогласяване на недействителност на целия договор за паричен заем, другите два иска са с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, предложение първо и второ от ЗЗД, във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и са предявени в условията на евентуалност, а помежду си са обективно кумулативно съединени, а четвъртият иск е за връщане на даденото по него, като искът е самостоятелно предявен, а не е в отношение на акцесорност с първия главен иск (искът по чл. 55, ал. 1, предложение първо да е акцесорен спрямо главния по чл. 22 от ЗПК), защото дори и съда да не уважи иска по чл. 22 от ЗПК, ищецът е навел твърдения за недействителност на клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, възприемането на които ще доведе до резултат, еквивалентен на това да се уважи иска по чл. 22 от ЗПК.

Искането към съда е да обяви в цялост за нищожен договор за потребителски кредит № 369895 от 06.11.2019 г., респективно клаузата на чл. 6.2 от същия и да осъди „Сити Кеш“ ООД да му заплати сумата 281,43 евро, равностойни на 550,42 лева, като, дори ако отхвърли иска по чл. 22 от ЗПК, да разгледа и уважи иска по чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тъй като съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлиза на 1000.00 лв. (главницата). Поддържа се, че ищецът е заплатил към момента на предявяване на иска сума в размер на 1 550.42 лева и това означава, че при условие, че съдът приеме, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, ищецът е надплатил 550.42 лева. До същия резултат ще се стигне ако съдът приеме, че клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, както и тази, уреждаща възнаградителната лихва по договора, са 4 нищожни. Съгласно чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне.

Ищецът претендира разноски, точно определени по вид и размер в списък по чл.

80 от ГПК, приложен на л. 86 от делото, по подробно изложени съображения.

В срочно подадения си отговор ответникът „Сити Кеш“ ООД твърди, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, са неоснователни и не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.

Валидността на договор за потребителски кредит № 369895 произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. В подкрепа на твърденията си „Сити Кеш“ ООД е приложило лог файл по договор за паричен заем № 369895, който проследява в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното правоотношение, както и попълненото от кредитополучателя искане за сключване на договор за кредит, а също и изпратения на посочения от него имейл адрес ****************** стандартен европейски формуляр (СЕФ). Общите условия на „Сити Кеш” ООД за заеми „Кредирект” са публично достъпни на https://credirect.bg/obshti-uslovia, но също са били разгледани от ищеца при кандидатстването му за кредит, респективно приети, както е видно от лог файла. С гореописаните документи „Сити Кеш” ООД счита, че изцяло опровергава твърдението, че клаузите в договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Видно от лог файла, още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му и следователно договорът е бил сключен при добросъвестно договаряне от страна на „Сити Кеш” ООД и при спазване на изискванията на ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите (ГПР) били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 50.00% и ГПР определен в процесния договор в размер на 48.18%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за 5 забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е била и не е следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно със стойността още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не бивало да се смесват като понятия, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които потребителят можел да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът бил внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора била посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него със знак „*“ и съответната бележка след плана било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само 6 при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите бил именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им. Клаузата, с която била определена и приложимата лихва по кредита била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй като е част от основния предмет на договора, така решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. дело № 1027/2022 г. на Върховния касационен съд (ВКС), I т. о., ТК. В процесния договор лихвата била уговорена като фиксирана за целия срок и била посочена както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска била изрично описана в погасителния план. От това ставало ясно, че лихвата е ясно и изрично посочена в договора и за потребителя не се създава никакво съмнение каква е конкретната стойност на цената, която се задължава да плати по кредита.

Разпечатката съдържа 22 от 87 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4810d49f-20a9-416e-ae1c-47a3e6acb5c3