Решение № 1512 от 13.12.2019, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№………/………….2019 г., гр. Варна

В И М Е Т

О Н А

Н А Р О Д А

Варненският окръжен съд, Гражданско отделение, в открито съдебно заседание, на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА

СЪБЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КОНСТАНТИН И.

ФИЛИП РАДИНОВ – мл. с. при участието на секретаря Петя Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Филип Радинов въззивно гражданско дело № 1826 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

Образувано е по повод депозирана въззивна жалба с вх. № 61707/23.08.2019 от И.А.Ч., ЕГН **********, чрез адв. Н.Н., срещу Решение № 3541/31.07.2019, по гражданско дело № 17217/2018 на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от И.Ч. срещу Република България, чрез МРРБ, положителен установителен иск по чл. 124 от ГПК за приемане на установено между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот - Апартамент № 4, с идентификатор № *** по КККР на гр. Варна, обща застроена площ 49,15 кв. м., находящ се в гр. В., ***, вх. *, ет. *, ведно с избено помещение № 2, с площ 26,56 кв. м., както и 12,8524 % идеални части от общите части на сградата с право на строеж.

Твърди се, че съдът не дал указания на ответната страна да представи доказателства, че е собственик на процесния имот, както и че още в първоинстанционното производство е изтъкнато, че описаният, в Акт за собственост на МВР № 6/08.08.1956, въз основа на който е съставен АЧДС № 9041/18.04.2016, имот не е идентичен с процесния.

Поддържа, че е придобил процесния имот по давност, като счита, че съдът неправилно е достигнал до извод, че ищецът е бил само държател на имота до прекратяване на сключен договор за наем с държавата, тъй като последната никога не е била собственик на имота, нито последния е включен в дълготрайните активи на Министерство на правосъдието. Счита, че съдът неправилно е приел, че липсва манифестиране на намерението за своене на имота, тъй като ищецът е извършил основен ремонт в него и е оспорил по административен ред АЧДС.

Иска се отмяна на обжалваното решение, като се навеждат доводи за неправилност, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Претендират се разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.

В съдебното заседание, чрез процесуалния си представител, въззивникът поддържа жалбата.

На 26.09.2019 г. е подаден отговор от Република България, чрез МРРБ, представляван от областния управител на област Варна, чрез юрк. С.С., в който се твърди, че с Разпореждане № 69/06.09.1994 на МС се изменя Разпореждане № 15/01.04.1990 на МС като се прехвърлят затворите и Главно управление „Места за изтърпяване на наказанието ЛОС“ от МВР към Министерство на правосъдието с активите и пасивите по баланса от 31.03.1990 г. За процесния имот е съставен АЧДС № 9041/18.04.2016 (предходен АДС № 6/08.08.2956). Сочи се, че И.Ч. е бил настанен във ведомствено жилище – процесния имот, за което е сключен договор за наем. По тези съображения се поддържа, че имотът не е придобит по давност, като освен това се изтъква, че по това време е действал мораториум за придобиване по давност на имоти държавна собственост.

Искане се потвърждаване на обжалваното решение.

Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

В съдебното заседание, чрез процесуалния си представител, въззиваемият поддържа отговора.

Относно предмета на исковата претенция ищецът твърди, че по силата на осъществявано от 15.07.1997 г. до настоящия момент непрекъснато и явно фактическо, добросъвестно владение е собственик по давност на процесния недвижим имот, където е настанен със семейството си със Заповед №48/15.07.1997 г. на Началника на Затвора – гр. Варна.

Поддържа, че бидейки добросъвестен владелец е извършил основен ремонт и множество подобрения в имота. Твърди, че периодично извършва самостоятелно поддръжка на покрива на сградата, както и че е извършвал ремонт и поддръжка на общите части. Поддържа, че се грижи и за околоблоковото пространство. Твърди, че никоя институция не е ремонтирала или поддържала сградата от 1997 г. досега.

Сочи, че сам е закупувал необходимите материали за ремонтните дейности и подобренията, които били извършвани от ищеца или майстори. Излага, че ежемесечно заплаща на Министерство на правосъдието, чрез Затвора-Варна суми за консумирана ел.енергия, обезщетение за такса смет и поддръжка. Твърди, че повече от двадесет години никой освен него не е полагал грижа, нито е предявявал претенции за имота, като владението му е осъществявано явно, необезпокоявано и неоспорвано. Излага, че преди шест месеца узнал за съставения за имота АЧДС № 9041/18.04.2016 г., в който като правно основание било вписано влизане в сила на кадастрална карта, но не и придобивният способ с конкретни фактически обстоятелства. Оспорва този АЧДС, както и съставения по-рано Акт № 6/08.08.1956 г., издаден от МВР, за който твърди, че касае друга жилищна сграда, построена през 1929 г., с друга площ, която не съществува вече и е била собственост на МВР. Сочи, че съставянето на АЧДС № 9041/18.04.2016 г. не прекъсва давността, тъй като заповедта му за настаняване е от 15.07.1997 г., както и че актът няма правопораждащо действие, а представлява само официален свидетелстващ документ.

Счита, че не са налице основанията за издаване на акта посочени в него, а именно чл. 68, ал.1 и чл. 71, ал.1 от ЗДС и чл. 104, ал.1, т.9 от ППЗДС, наред с което същите не удостоверяват право на собственост и не изключват правата на ищеца.

В срока по чл.

131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от Областния управител на област с административен център Варна, чрез процесуалния му представител – юрк. С.С., с който искът се оспорва като неоснователен.

Излага, че с Разпореждане № 69 на МС от 06.09.1994 г. е изменено Разпореждане № 15 на МС от 01.04.1990 г. по отношение на т.3 от последното, така че затворите и Главно управление „Места за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“" като юридически лица на бюджетна издръжка са прехвърлени от Министерство на вътрешните работи към Министерство на правосъдието с активите и пасивите по баланса от 31.03.1990 г., както и с други права и задължения.

Излага, че ищецът е бил настанен в процесното ведомствено жилище със Заповед № 48/15.07.1997 г. на началника на Затвора-Варна, въз основа на която на същата дата е сключен и договор за наем. Поддържа, че АЧДС № 9041/18.04.2016 г. е официален документ и има доказателствена сила до доказване на противното.

Оспорва владението на ищеца. Излага, че сключеният договор за наем с началника на Затвора- Варна формира съзнание в ищеца, че е настанен в чужд имот и това го прави негов държател. Самият ищец в исковата молба поддържа, че заплаща ежемесечно наем и консумативни разходи, именно съобразно уговореното по договора за наем. В допълнение сочи, че ищецът собствено е подал молба за закупуване на ведомственото жилище, но процедурата не е била финализирана.

Поддържа, че в мотивите на решението по воденото между страните адм. дело № 3073/2017г. на АСВ е посочено, че след прекратяване на служебното правоотношение на ищеца със Затвора- Варна на 04.06.2010 г. е отпаднало основанието на чл. 24, ал.З, т.1 от ЗДС, на което е настанен във ведомственото жилище. Съдът е цитирал и разпоредбата на чл. 19 от ЗДС обнародвана в ДВ бр.32 от 12.04.2005г, според която срокът за отдаване под наем на имоти- частна държавна собственост, не може да бъде по-дълъг от десет години, в случая най-късно до 12.04.2015 г.

Поддържа, че в административното дело са представени доказателства, че И.Ч. многократно е уведомяван за пребиваването си без правно основание в имот- частна държавна собственост. Твърди, че на основание чл. 86 от ЗС до 1996 г., давност за придобиване на имоти държавна собственост не тече, а през 2006 г. с пар. 1 от ЗДЗС, е продължен срокът за спиране на придобивната давност по отношение на имоти частна държавна собственост до 31.12.2022 г. Оспорва като неоснователно и искането за обезсилване на АЧДС № 9041/18.04.2016г.

Като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, съдът приема за установено следното от фактическа:

От

Актове за недвижими имоти собственост на МВР № 6/08.08.1956 г. – жилищен блок № 1, Акт № 7/08.08.1956 г. – жилищен блок № 2 и Акт № 8/08.08.1956 г. – жилищен блок № 3, се установява, че на основание чл. 6 от Закона за собствеността и на чл. 21 и 23 от Правилника за държавните имоти в полза на МВР са актувани имоти, находящи се в гр. С.(понастоящем гр. В.), кв. „М.И.“ - къща със застроена площ 146,00 кв. м., жилищна сграда със ЗП от 160,16 кв. м. и жилищна сграда със ЗП от 228,48 лв. В актовете е посочено, че ползването на сградите е отстъпено на Окръжен затвор – гр. Варна. С Разпореждане № 69/06.09.1994 г. на МС, с което е изменено Разпореждане № 15/1990 на МС, Главното управление на „Места за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода“ (понастоящем Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”) е прехвърлено от МВР към Министерство на правосъдието с активите и пасивите по баланса към 31 март 1990 г., както и с другите права и задължения. Въз основа на решение на жилищната комисия при Затвора – гр. Варна е издадена Заповед № 48/15.07.1997 г. от Началника на Затвора – гр. Варна, по силата на която ищецът – заемащ по това време длъжността старши инспектор по социалната дейност при ТПО „Варна“, е настанен във ведомствено на Затвора – гр.

Варна жилище с площ от 37,00 кв. м., находящо се на ул. „Х.С.“ № ** и между него и началника на затвора е сключен договор за отдаване под наем на държавен недвижим имот от 15.07.1997 г. по отношение на процесния недвижим имот. Договорът е сключен, като безсрочен и в него е уговорено стойността на топлинната енергия, таксата за смет, разходите за чистач и портиер да се заплащат в касата на наемодателя. Чрез анекс към договора, подписан от ищеца, месечният наем е определен на 8880,00 лв. С писмо изх. № 91-00-71/11.03.2015 г. Министърът на правосъдието с едномесечно предизвестие е прекратил договора за наем на ищеца поради прекратяване на служебното му правоотношение със Затвора – гр. Варна.

През 2016 г. за процесния имот е съставен Акт № 9041/18.04.2016 г. за частна държавна собственост. В схемата № 15 – 56920 - 08.02.2016 г. като собственик на процесния обект е посочено Министерство на правосъдието по силата на АЧДС № 6/08.08.1956, издаден от МВР. В схема от 20.12.2018 г. като собственик на процесния обект е посочена Държавата, чрез Министерство на правосъдието, по силата на от Акт № 9041/18.04.2016 г. за частна държавна собственост. От Констативен протокол съставен на 26.01.2017 г. от комисия, сформирана по Заповед № 228/13.10.2016 г. на Началника на Затвора – гр. Варна, се установява, че към 2017 г. ищецът продължава да обитава процесния имот. По делото е приложена декларация от 30.01.2017 г. до председателя на жилищната комисия на Министерството на правосъдието, от която е видно, че ищецът и съпругата му са декларирали, че са настанени в процесното жилище, както и че не притежават собствено жилище, вила или парцел, нито право на ползване върху такива.

От показанията на свидетелите К.Н. и Р.Л.разпитани в съдебното заседание от 17.06.2019 се установява, че ищецът е осъществявал множество ремонти в помещенията на процесния имот.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните изводи от правна страна:

За да бъде уважен предявеният от ищеца положителен установителен иск по чл. 124 от ГПК следва да бъде установено кумулативното наличие на следните предпоставки – 1) да е осъществявано владение по отношение на процесния имот и 2) да са изтекли предвидените в чл. 79 от ЗС срокове.

Според чл. 68 от ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. По делото е установено, че ищецът е получил фактическата власт върху процесния имот на 15.07.1997 г., по силата на Заповед № 48/15.07.1997 г. на Началника на Затвора – гр. Варна. Сключеният договор за наем от 15.07.1997 г. във връзка с ползването на имота обаче е индиция, че у ищеца липсва намерение за своене на имота, след като той има задължение да предаде владението върху последния след прекратяване на договора.