Решение № 1399 от 24.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1399 гр. Пловдив, 24.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330113852 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: гр.

Хасково, бул. „България” № 196, представлявано от *** В.И., чрез пълномощник юрисконсулт К. К., е предявил против А. Д. Ш., ЕГН: **********, от *****************************, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 11184/ 2025 г. на ПРС, XIV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК рег. № 5157/ 20.06.2025 г., парични суми, както следва: сумата от 3 277, 43 лева- главница по договор за паричен заем № *****/ 21.08.2023 г. и сумата от 643, 54 лева- договорна лихва за периода 28.06.2024 г.- 21.01.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 19.06.2025 г. до окончателното погасяване.

В исковата молба е посочено, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *****/ 21.08.2023 г., с ясно описани в него параметри. Предвидена била и неустойка, при непредставяне на обезпечение. Ответникът се съгласил с договора и ОУ към него, които подписал. Той усвоил заемната сума, като по договора платил общо сумата от 4 263, 94 лева.

Доколкото всички задължения по договора не били погасени в уговорения срок, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 11184/ 2025 г. на ПРС, XIV гр. с-в, се издала заповед за изпълнение, но длъжникът възразил, поради което в срок се предявявал и настоящият установителен иск.

1

Моли за установяване на вземането по заповедта. Претендират се и разноските в настоящия процес. С допълнителни молби уточнява петитума на иска. В съдебно заседание страната не се представлява, но взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор, с който на първо място счита иска за недопустим, поради несъответствие между издадената заповед за изпълнение и петитума на исковата молба. На второ място, по същество твърди, че договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Според договора се дължали главница в размер на 5 000 лева, възнаградителна лихва в размер на 1 665, 67 лева, както и неустойка поради непредставяне на обезпечение в размер на 3 653, 33 лева. Тя обаче представлявала скрито възнаграждение за търговеца и не била включена в ГПР, който при това положение се явявал с неточно посочен размер. Твърди се, че в случая не можело да се присъди разликата до чистата стойност на кредита, защото нямало отправено подобно искане към заповедния или исковия съд. Претендира разноски.

Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание страната също не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение рег. № 5157/ 20.06.2025 г. по чл.

410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 11184/ 2025 г. на ПРС, XIV гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 3 277, 43 лева- главница по договор за паричен заем № *****/ 21.08.2023 г. и сумата от 643, 54 лева- договорна лихва за периода 28.06.2024 г.- 21.01.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 19.06.2025 г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото в общ размер на 128, 42 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена чрез залепване на уведомление на длъжника, която чрез пълномощника си е подала възражение в срок, като в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за паричен заем № *****/ 21.08.2023 г., сключен между страните, на лицето е предоставен кредит в размер на 5 000 лева, при следните условия: срок- 17 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 400 % и годишен процент на разходите- 49, 138 %, при общ размер на всички плащания- 6 665, 67 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 3 653, 33 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени договора, погасителен план, ОУ на кредитора и РКО за дадената в заем сума.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

2

Няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца. Налице е валидно възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В отговора се въвеждат съображения за нищожност на потребителския кредит, а отделно и съдът служебно е длъжен да изследва този въпрос, предвид предмета на спора.

По отношение на възнаградителната лихва- релевирано е основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал.

1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 138 %, а възнаградителната лихва- 3, 400 % месечно, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията 3

(начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 3, 400 % месечно, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба.

Именно затова тази клауза от процесния договор не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и води до нейната недействителност. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, след като съдържа такава клауза.

Във връзка с неустойката пък, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 3 653, 33 лева (при отпусната заемна сума от 5 000 лева тя е почти ¾ от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (гаранция, ипотека, особен залог, ценна книга) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му 4 от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца.

Предвид констатираната от съда нищожност на договора за кредит на посочените основания не е необходимо излагане на повече съображения по същество, защото законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита. В този смисъл претенцията на ищеца спрямо ответника за остатъчната непогасена главница по кредита, видно от съдържанието на разпоредбата на чл. 4 ал. 1 от договора, играещ ролята на разписка за получаване на сумата, представения РКО за получената заемна сума и липса на насрещно доказване от длъжника, че тя е платена изцяло, следва да се уважи частично, според изложението в по- долния абзац. В случая е без значение обстоятелството, че в настоящото производство главницата се претендира на договорно основание, като това обстоятелство не следва да води до отхвърляне на иска за главница. Нормата на чл. 23 от ЗПК не е пречка за присъждане на заетата сума, дори и в хода на делото да се установи, че договорът за кредит е недействителен. Това е така, защото съответният законов текст цели да уреди отношенията между страните по потребителския кредит при установяване на неговата недействителност.