Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2748 от 01.10.2025, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 2569/2024
Вид
Определение № 2748
Подписан
01.10.2025
В сила
01.10.2025
Състав
Вероника Николова, Мадлена Желева, Мирослава Кацарска

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2748 гр. София, 01.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20248002902569 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалба на Г. И. Ч. срещу решение № 724 от 19.06.2024 г. и решение № 951 от 28.08.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, по в. гр. д. № 1813/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.

С касационна жалба вх. № 19702/22.07.2024 г. по регистъра на САС Ч. обжалва постановеното по реда на чл. 258 и сл. ГПК въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 263379 от 28.11.2022 г. по гр. д. № 5209/2019г. от Софийски градски съд, I ГО, 23 състав в следните части: 1. в частта, с която съдът е признал за установено на основание чл. 422 ГПК по предявения от „Банка ДСК“ АД срещу Г. И. Ч. иск, че на основание договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008 г., допълнително споразумение от 28.12.2009 г., допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г. Г. И. Ч. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК от 02.03.2018 г. по ч. гр. д. № 9618/2018 г. на СРС: главница в размер на 111 303, 44 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.02.2018 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното изплащане; 6 297, 87 лв. - възнаградителна лихва за периода от 25.05.2017 г. до 08.02.2018 г.; 401,96 лв. - обезщетение за забава въз основа на т. 20.2 ОУ за периода от 26.01.2018 г. до 08.02.2018 г.; 2. в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от Г. И. Ч. срещу „Банка ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за сумата от 19 933,69 лв., претендирана като недължимо платена въз основа на нищожните клаузи от договора за банков кредит от 18.03.2008 г., 1 допълнително споразумение от 28.12.2009 г., допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г. Въззивното решение в частта, с която след отмяна на акта на СГС, апелативният съд е отхвърлил предявения от „Банка ДСК“ АД срещу Г. И. Ч. иск по реда на чл.

422 ГПК за признаване за установено, че на основание договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008 г., допълнително споразумение от 28.12.2009 г., допълнително споразумение от 28.05.2015г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г., Ч. дължи на банката сумата от 847, 64 лв. - такси за управление на кредита за периода 2015-2017 г. не е обжалвано и е влязло в сила. Като необжалвано е влязло в сила и първоинстанционното решение в частта, с която по иска на Ч. срещу „Банка ДСК“ АД, са признати за нищожни като противоречащи на закона - чл. 143 вр. чл. 144 и чл. 146 ЗЗП вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, клаузата на чл. 14 от допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и клаузата на чл. 17 от допълнителното споразумение от 17.01.2017 г., както и в частта, в която исковете по реда на чл. 422 ГПК на банката срещу Ч. са отхвърлени, както следва: искът за възнаградителна лихва - за разликата над 6 297,87 лв. до пълния предявен размер от 6 675,82 лв. за периода от 25.05.2017 г. до 08.02.2018 г.; искът за обезщетение за забава - за разликата над 401,96 лв. до пълния предявен размер от 411,99 лв. за периода от 29.05.2017 г. до 26.01.2018 г. и искът за такси за управление на кредита - за разликата над 847,64 лв. до пълния предявен размер от 913,45 лв. Касационната жалбоподателка е подала в срока по чл. 283 ГПК и допълнение към касационната жалба вх. № 21631 от 15.08.2024 г. по регистъра на САС, в което подробно обосновава доводите си по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

В обсъжданите касационна жалба и допълнение към нея се поддържа, че въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение в частта по установителния иск по реда на чл. 422 ГПК, са недопустими, тъй като искът е предявен от банката след изтичане на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.

Касационната жалбоподателка обосновава недопустимостта на обжалваното решение на въззивния съд и с отказа му да се произнесе по предявения във въззивното производство иск за нищожност на уговорката по договора за начина на заплащане на възнаградителната лихва, установен в погасителния план. Излага доводи, че атакуваният акт е неправилен поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. В касационната жалба са поставени следните въпроси: 1. относно задължението на съда при наличието на предпоставките по чл. 415, ал. 5 ГПК да прекрати исковото производство по реда на чл. 422 ГПК и да обезсили издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист; 2. „Ако съдът прекрати заповедното производство и 2 обезсили издадения изпълнителен лист на основание чл. 415, ал. 5 ГПК и след като са изтекли повече от пет години от датата на издаването на изпълнителния лист, означава ли това, че кредиторът ще има право на нов изпълнителен лист и че разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 от ЗЗД са неприложими относно погасяване на вземането по давност?“; 3. „Приложим ли е институтът на преклузията в хода на исковото производство по отношение на предявен иск за нищожност, касаещ договор, в който едната страна има качеството на потребител съгласно Закона за защита на потребителите и непроизнасянето от страна на съда на предявен иск за нищожност равнозначно ли е на отказ от правосъдие?“; 4. „В случаите, когато изпълнителното производство изпреварва исковото производство и е приключило с публична продан и разпределение на постъпилите средства, как следва да се тълкува т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 година по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, касаеща двойното плащане, т.е. сумата, която се получава като се приложи обяснената формула в решението, следва да бъде приспадната от остатъчната главница, или върната на длъжника с обратен изпълнителен лист?“; 5. „В случаите, когато изпълнителното производство е приключило преди исковото производство, не следва ли задължително да бъде приложено като доказателство изпълнителното дело и съдът не е ли задължен служебно да изиска, дори и заинтересованата страна да не е заявила такова искане?“; 6. „Съществен пропуск ли е на съда, когато е разгледал исково производство след приключило изпълнително производство, без да се е запознал с фактите, отразени в изпълнителното производство, и това съществено основание ли е за отмяна на постановеното съдебно решение?; 7. „Когато изпълнителното производство е било реализирано с размер на главница по издаден изпълнителен лист и същото е приключило преди започване на исковото производство, а в исковото производство се установи, че размерът на дължимата главница е друг, различен от посочения по изпълнителния лист, ще следва ли ново преизчисление за дължимото, кой следва да го извърши и ще има ли възможност длъжникът да упражни контрол върху това преизчисление, или само кредиторът и ЧСИ ще преизчисляват, което предполага най-малкото съмнение върху правилността му?; 8. „Тогава, когато доказателствените искания на жалбоподателя пред въззивната инстанция не са били вписани в депозираната жалба, а седмица след това като допълнение към 3 предявена въззивна жалба са били подадени с отделна жалба, как следва да бъде прието - че са допустими и представляват едно цяло, ведно с предявената вече въззивна жалба, и е без значение дали срокът за обжалване междувременно е изтекъл, или като недопустими, независимо, че са предявени като допълнение към вече предявена жалба, защото срокът за обжалване междувременно е изтекъл?“. Във връзка с така формулираните въпроси касационната жалбоподателка не се позовава на някоя от допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В допълнението към касационната жалба поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС не се е произнесъл по предявения от касационната жалбоподателка иск за нищожност на клаузата за възнаградителната лихва по процесния договор за кредит. Сочи, че е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като съдът не се е съобразил със задължителните указания по т. 10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 4203 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 1767/2023 г. на ВКС, ІV г. о. Касационната жалбоподателка твърди, че атакуваното въззивно решение е очевидно неправилно.

Касационна жалба вх. № 24285 от 25.09.2024 г. по регистъра на Софийски апелативен съд е подадена от Г. Ч. срещу решение № 951 от 28.08.2024 г. по в. гр. д. № 1813/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлено искането й за допълване по реда на чл. 250 ГПК на решение № 724 от 19.06.2024 г. по същото дело. Касационната жалбоподателка поддържа, че въззивният съд неправилно е отказал да допълни решението си с произнасяне по предявения във въззивното производство иск за нищожност на клаузата за начина на изплащане на възнаградителната лихва по сключения договор за ипотечен кредит и допълнителните споразумения към него. Моли обжалваното решение на въззивния съд да бъде отменено.

В инкорпорираното в обсъжданата касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.

1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. „Правилно ли е процесуалното действие на въззивния съд, който в определение № 99/ 16.01.2024 година , постановено по настоящето дело е заявил, че щял да се произнесе по предявен иск за нищожност само в мотивите на съдебното решение?“; 2. „Предявеният иск за нищожност е като всеки друг иск и не следва ли след като има произнасяне в мотивите на съдебното решение, това произнасяне да намери своето отражение и в диспозитива на решението?“; 3. „Разпореждане на съд за произнасяне по предявен иск само в мотивите на решението, без да има произнасяне в диспозитива на същото, не е ли вид процесуална манипулация, в която е ясно изначално, че съдът ще се скрие зад останалите изложени мотиви в решението и ще твърди, 4 че се бил произнесъл, какъвто е настоящият казус?“; 4. „При констатирани пропуски на съда, посочени в първите три точки, ВКС ще следва да допусне касационно обжалване, като се произнесе със своя съдебен акт само по обжалваното основно решение, ще следва да се произнесе със съдебен акт само по допълнителното решение, или ще следва отмяна на постановеното допълнително решение, а произнасяне по същество ще има със съдебния акт в производството по обжалване на основното решение.“ Касационната жалбоподателка поддържа общо, че атакуваното решение, постановено по искането й по чл. 250 ГПК, противоречи на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Релевира доводи за очевидна неправилност на въззивния акт.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД е подал отговори на касационните жалби, в които изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на жалбите.

На 30.12.2024 г. касационната жалбоподателка е депозирала молба вх. № 22514, в която излага съображения, че е налице ново доказателство от значение за спора, както и за нарушение на правилото на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК от страна на въззивния съд. Молбата не следва да бъде разглеждана, тъй като е депозирана след изтичане на срока за касационно обжалване на въззивния акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: