Решение № 123 от 23.04.2019, Районен съд - Севлиево

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ 123 гр. Севлиево

23.04.2019 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Севлиевският районен съд, в ОТКРИТО заседание на двадесет и втори април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Председател: ВАЛЕРИЯ АВРАМОВА при секретаря ИВЕЛИНА ЦОНЕВА като разгледа докладваното от съдията

АВРАМОВА гр.д. № 1529 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 422, ал. 1 ГПК.

В исковата молба ищецът твърди, че по негово заявление по ч.гр.д.№ 1266/18 г. по описа на РС Севлиево е издадена заповед за изпълнение № 678 от 03.10.2018 г. по чл. 410 ГПК, като ответникът е осъден да заплати посочените суми. Заповедта е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск за съществуване на вземането си и моли съда да уважи иска със законните последици. Твърди, че отношенията между страните са възникнали от Договор за паричен заем № 2212510 от 22.12.2014 г., сключен между ответника и „Изи Асен Мениджмънт“ АД, по силата на който той е получил паричен заем в размер на 1000 лв. Сумата е следвало да се върне в размер 1155,76 лв. на равни месечни вноски, като включва главницата и договорна лихва в размер на 155,76 лв. Всяка вноска е в размер на 144,47 лв. Срокът на договора е изтекъл на 21.08.2015 г. и по него ответника е погасил сума от 780 лв. Поради неизпълнение по чл. 4 от договора е начислена неустойка в размер на 908,48 лв., разсрочена за плащане по 113,56 лв. към всяка месечна вноска. По този начин погасителната ежемесечна вноска е 258,03 лв. Претендира се и обезщетение за забава в размер на 247,48 лв., както и такса разходи от 45 лв.

На 01.10.2015 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между ищеца и „Изи Асен Мениджмънт“ АД, по силата на което вземането по Договора за паричен заем е прехвърлено в собственост на ищцовото дружество. Ищецът като пълномощник е уведомил ответника за цесията Ищецът моли съда да уважи иска, като претендира и разноските по делото.

Ответникът е представил писмен отговор в законния месечен срок, чрез особен представител Н.Г..

В него прави възражение за тригодишна погасителна давност за главницата и договорната лихва, твърдейки, че са периодични плащания. Оспорва иска за договорна лихва по основание тъй като не е ясно къде в договора е уговорена.

Оспорва иска за разходи като недоказан поради липса на доказателства за реално извършване на сумата. Прави възражение за нищожност на клаузата от договора, предвиждаща неустойка – чл. 4.

Правното основание на това възражение е чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави. Евентуално е направено искане за намаляване на неустойката по чл. 92, ал. 2 ЗЗД, както и възражение за тригодишна погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявените искове.

По делото се събраха писмени доказателства.

От съвкупната им преценка съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

Видно от приложеното ч.гр.д.№ 1266/18 г. по описа на РС – Севлиево по заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение № 678 от 03.10.2018 г. по чл. 410 ГПК. Заповедта е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск за съществуване на вземането си.

Между страните няма спор, че предмет на иска е Договор за паричен заем № 2212510 от 22.12.2014 г. – л. 6-8, сключен между ответника и „Изи Асен Мениджмънт“ АД, по силата на който той е получил паричен заем в размер на 1000 лв. Сумата е следвало да се върне в размер 1155,76 лв., като включва главницата и договорна лихва в размер на 155,76 лв. В договора не е изрично посочено, че сумата от 155,76 лв. е с характер на договорна лихва, но това е очевидно и изрично е посочено от ищеца в заявлението и в исковата молба.

В договора е уговорен срокът и начинът на плащане – на 8 месечни вноски, всяка по 144,47 лв., или се получава сума 1155,76 лв., посочена в договора като общ размер на плащанията. В договора са посочени и конкретните падежни дати на всяка месечна вноска, като първата е на 23.01.2015 г. при краен срок 21.08.2015 г.

Ищцовото дружество установява своята активна легитимация по иска чрез приложен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. – л. 11 - 14, от който се установява, че заемодателят „Изи Асен Мениджмънт“ АД е прехвърлил на ищцовото дружество вземанията си към неизправни негови длъжници. Към този момент процесният договор очевидно не е бил предмет на цесията, тъй като още не е бил сключен. Именно затова по-късно е съставено Приложение № 1 към договора, в което са посочени длъжниците с ликвидни и изискуеми парични заеми и сред тях е и договорът, сключен с ответника по делото – л. 17. Точно това е записано и в чл. 2.1 от рамковия договор.

Заемодателят е упълномощил ищеца да уведоми от негово име всички длъжници за цесията – л.19, с което е изпълнил задължението си по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

Ищцовото дружество е изпратило на ответника уведомително писмо от 06.10.2015 г. – л. 20 и видно от приложената обратна разписка то е получено на 13.10.2015 г. По този начин цесията е била съобщена на длъжника.

Мотивиран от горното съдът счита, че ищецът е активно легитимиран да предяви иска, каквото очевидно е и становището на ответника, тъй като цесията не е оспорена.

С исковата молба са предявени при обективно кумулативно съединяване няколко иска.

Първият е за неизпълнение на договор с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД с цена 655,35 лв. Касае се за дължима главница по описания по-горе договор за паричен заем. Всъщност този иск не беше оспорен по основание и размер, а ответникът, при твърдян от другата страна отрицателен факт, не е представил доказателства, че е изплатил частично или изцяло главното си задължение на ищеца или на предишния си кредитор. Тази сума е образувана по следния начин: ответникът е изплатил по заема сума от 780 лв. /по признание на ищеца от исковата молба/ и с нея ищецът е погасил негови задължения, като от главницата е погасена сума от 344,65 лв. Разликата между 1000 лв. и 344,65 лв. определя размера на претендираната главница от 655,35 лв.

Вторият иск е за заплащане на договорна лихва с цена 67 лв. Съдът счита, че договорната лихва е допустима от закона съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Заплащането на този вид лихва не е обвързано с неизпълнение на главното задължение, т.е. уговорената договорна лихва се дължи и когато заетата сума е върната на падежа. В този смисъл договорната лихва има характер на възнаградителна.

Нейният размер е посочен ясно при сключване на договора и е в размер на 155,76 лв. Изплащането на договорната лихва е било разсрочено ведно с главницата. Съдът не приема възражението на ответника, че от договора за заем не е видно, че е уговорена. Пределно ясно е, че тя е уговорена по размер в общия размер на плащанията – чл. 2, т. 7, като е посочена по основание и размер както в заявлението, така и в исковата молба. От изплатената от ответника сума е погасена част и от договорната лихва в размер на 88,76 лв. и затова претенцията е в размер на 67 лв.

Третият предявен иск е за заплащане на неустойка с цена 561,89 лв. и правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Неустойката е уговорена по размер в чл. 4, ал. 2 от договора – 908,48 лв., но се претендира в този размер, тъй като с изплатената от ответника сума е погасена част и от неустойката – 346,59 лв.

По отношение на главницата и договорната лихва ответникът е въвел възражения за погасителна давност по всеки от тях, направено в писмения му отговор. Счита, че и по двата иска е приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като главният иск е за периодично плащане, а вторият – за лихва. Позовава се на ТР на ВКС от 2012 г. по т.д.№ 3/11 г. относно понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

И тъй като се касае за два отделни иска с различно правно основание, съдът следва да разгледа всеки от тях поотделно.

Като има предвид трайната съдебна практика, съдът счита, че при договорите за заем/кредит, макар да е уговорено връщането на сумата по тях да стане на погасителни вноски на определени дати, това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на вноски представлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение от длъжника на части, затова приложима е общата петгодишна погасителна давност. Но доколкото връщането на сумата е уговорено да става на отделни вноски с уговорени падежи, изискуемостта на задължението настъпва отделно за всяка вноска, съобразно посочения падеж. Т.е. изискуемостта настъпва поетапно, като давностният срок не тече за цялото вземане, а поотделно за всяка вноска.

Заявлението по приложеното ч.гр.д. е предявено на 02.10.2018 г., поради което давностният срок за вноски с падеж преди 02.10.2013 г. е изтекъл и неизплатените такива са погасени по давност. В случая обаче такива вноски няма, тъй като договорът е сключен на 22.12.2014 г. с последна падежна вноска 21.08.2015 г. Ето защо вземането за главницата не е погасено по давност.

За договорната лихва е приложима кратката тригодишна давност, поради което тези вземания се дължат само за последните три години преди подаване на заявлението, или след 02.10.2015 г. Към този момент е изтекла и последната падежна дата по договора 21.08.2015 г., поради което задължението за договорна лихва изцяло е погасено по давност и сумата от 67 лв. не се дължи. Съдът ще отбележи, че конкретно за договорната/възнаградителна лихва е налице противоречива съдебна практика за това коя давност е приложима, но съдът изхожда от закона – чл. 240, ал. 2 ЗЗД – материално правната приложима норма, съгласно която „заемателят дължи ЛИХВА само ако е уговорено писмено“. Точно затова тази лихва се нарича и договорна.

Следващото възражение на ответника касае иска за неустойка. Той счита, че чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна негова клауза съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави, като развива съображения за това.

Съдът следва да се произнесе дали уговорената неустойка не противоречи на добрите нрави, като се има предвид и съдебна практика, съгласно която се изисква от съда служебно да следи за спазване на добрите нрави при разрешаване на спор за заплащане на неустойка, независимо дали страните са се позовали на нищожността й. В този смисъл е налице засилено служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и на императивните правни норми.

Добрите нрави са морални норми и като такива те нямат правно действие. По силата на чл.26 ал.1 ЗЗД обаче на тях се придава и правно значение, като нарушението им се приравнява по последици наравно с нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти. Много съществено е обстоятелството, че преценката накърнени ли са добрите нрави следва да се прави към момента на сключване на договора, тъй като това е моментът на заявяване намеренията на страните, съответно на регламентиране на възможните последици.

Не на последно място съдът има предвид и ТР № 1 от

15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/09 г. на ОСГК, в което е посочено, че е нищожна неустойката, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Законодателно не е въведен праг в процентно отношение, до който да се уговаря неустойката. Освен това кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са настъпили в предвидения размер. В този случай кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а неустойката ще бъде санкция за длъжника за неговото неизпълнение.

В т.3 от ТР № 1 от

15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/09 г. на ОСГК е посочено, че “преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент” и са изброени примерно критериите за преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави.