Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 297 от 25.05.2023, Окръжен съд - Благоевград

Съд
Окръжен съд - Благоевград
Дело
Въззивно гражданско дело 342/2023
Вид
Решение № 297
Подписан
25.05.2023
В сила
25.05.2023
Състав
Николай Грънчаров, Георги Янев, Владимир Ковачев

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 297 гр. Благоевград, 25.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Георги Янев Въззивно гражданско дело № 20231200500342 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл. 317 от ГПК.

Депозирана е въззивна жалба от Д. Г. К., ЕГН **********, с адрес гр. К., чрез адв. Н.

И., против Решение № 32 от 03.02.2023 г., постановено по гр. дело № 431/2022 г., по описа на Районен съд - П..

Във въззивната жалба са наведени оплаквания за първоинстанционното решение, за което се излагат следните доводи: неправилност на

Въззивникът, счита за неправилен изводът на първоинстанционният съд, с който е отхвърлил иска по чл.121а КТ, а именно: „..Следователно за шофьорите, които не са командировани да извършват услуга в полза на друга транспортна Фирма, не се прилага режима на чл. 121а от КТ, доколкото на практика няма приемаща страна в държавата членка, на която те да предоставят съответната услуга. Услугата се извършва в полза на българския работодател, който ги командирова и техните разходи се определят по реда на НСКСЧ..“.

Твърди, че няма нормативно изискване другата фирма в ЕС да е транспортна. Няма пречка крайният получател на услугата да е белгийският спедитор DHL Белгия - факт, който се признава от ответника. Няма спор, че услугата се извършва в полза на белгийският спедитор DHL Белгия, поради което за жалбоподателят не става ясно защо съдът приема, че услугата не се извършва в полза на друга фирма от ЕС.

Посочва се, че ако Районен съд - П. визира факта, че трудовия договор на ищеца не е 1 сключен директно с белгийският спедитор DHL Белгия, то чл. 121а, ал. 3 от КТ предвижда точно обратното – „Работник или служител може да бъде командирован или изпратен при условията по ал. 1 и 2, когато за целия период на командироването или на изпращането съществува трудово правоотношение между него и командироващия или изпращащия работодател“. т.е , трудовият договор задължително следва да е между настоящите страни по делото.

Твърди се, че за да е налице хипотезата на чл. 121а, ал. 1, т.1 от КТ следва са налице кумулативно следните предпоставки:

- български работодател / ответникът е такъв/ ;

- командироване на работник на територията на друга държава - членка на ЕС / няма спор по делото , че този факт също е налице/;

- за своя сметка и под свое ръководство - чл. 121а, ал. 1, т.1 б. „а“ от КТ / няма спор по делото, че командироването е за сметка на ответника - той е поемал разходите на ищеца , вкл. трудовото му възнаграждение/;

- въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите / безспорно по делото е, че ответникът работодател е подизпълнител на DHL Белгия, което няма как да се случи без договор, включително устен такъв/;

С това счита, че фактическият състав на нормата е изцяло изпълнен.

Посочва се, че константната съдебна практика е именно в горепосочения смисъл - всички шофьори са в трудови правоотношения с командироващия ги работодател и всички долуописани съдилища без нито едно изключение са приели, че е изпълнен фактическия състав на чл. чл. 121а, ал. 1 КТ. Във въззивната жалба е цитирана и практика в тази насока.

П о отношение на иска по чл. 59 от ЗЗД, се посочва, че според РС – П. искът по чл. 59 ЗЗД е допустим само ако не може да се предяви друг иск.

Счита, че ако ответникът обаче оспори твърдяното в исковата молба трудово правоотношение, или последното не се докаже, то тогава по логиката на РС - П. иска вече става допустим , тъй като няма друг ред за защита. т.е , едва след отхвърляне на главния иск, поради недоказано трудово правоотношение, иска по чл. 59 ЗЗД става допустим.

Твърди, че именно поради тази причина последният е предявен при условията на евентуалност - ако главният иск не се докаже.

Заявява, че няма как да се знае при предявяване на иска дали ответникът ще оспори съществуването на трудово правоотношение, нито дали съда ще приеме този факт за установен по делото, с цел процесуална икономия е направен избор да се води едно дело с главен и евентуален иск, вместо едно дело с предявен главния иск и ако евентуално се отхвърли - да се предяви иск по чл. 59 ЗЗД.

Посочва се, че с протоколно определение от 25.0.2023 г. съдът е отказал допускане на съдебно- икономическа експертиза по т. 8 от молба с вх. № 40/ 04.01.2023 г. / т. 23 от ИМ/, без дори да се мотивира.

2

Счита, че без такава експертиза не е възможно да се определи размера на предявения иск по чл.121а, ал.4 от КТ , който не е предявен като частичен, а в пълния си размер / т.

16.1.4 , абзац 2 от ИМ/.

Излага, че това доказателствено средство е допустимо, необходимо и относимо и отхвърляйки го РС - П. е допуснал съществено процесуално нарушение, поради което жалбоподателят моли да бъде отстранено чрез допускането и във въззивното производство.

Във връзка с направеното доказателствено искане за допускане на съдебно-икономическа експертиза е посочено, че за престирани часове от ответника следва да се приемат декларираните от ответника пред НАП такива с Декларации обр. 1 по чл.4, ал. 1, т.1 от Наредба № Н-13/17.12.2019 г., доколкото се посочва, че същите съставляват извънсъдебни признания на ответника пред НАП за тези факти.

Навежда доводи, че с протоколно определение от 25.01.2023 г., съдът е оставил без уважение искането по т. 1 от молба с вх. № 40/04.01.2023 г. за допълване и конкретизиране на иска по чл. 121а, ал. 4 от КТ /т. 16.1.1 от ИМ/, което счита за неправилно и моли въззивният съд да отстрани това нарушение като допусне искането.

Твърди се, че съдът не се е произнесъл по искането по т. 20.6 от ИМ, повторно поискано в т. 5.1 от молба с вх. № 7666/ 17.11.22 г. за задължаване на ответника да представи пред съда всички договори за превоз с клиентите, CMR / Международни товарителници за автомобилен превоз/, от които щяло да се установи, че спедитора DHL Белгия е възложител на всички превози, извършени от ищеца, държавите в които е престарал труд и др./, както и по исканията по т. 22 / за изискване по служебен път от Посолството на Кралство Белгия на информация за минималните възнаграждения за длъжността на ищеца през процесния период/, т. 25 /справка за всички гранични влизания, респ. излизания в/от Р. България , ЕС и чужбина на ищеца/ и т. 26 / декларираните от ответника пред НАП часове труд, престиран от ответника/.

Моли въззивният съд да санира тези нарушения чрез допускането на събирането им във въззивното производство.

Предвид изложеното е отправено искане въззивният съд да отмени обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл.121а, ал.4 от КТ, включително за законна лихва; е оставен без разглеждане евентуалния иск чл.59 от ЗЗД като недопустим; ищецът е осъден да плати на ответника 1 086 лв. разноски.

Моли да бъде уважен изцяло главният иск по чл.121а, ал.4 от КТ.

Претендират се разноски в първоинстанционното и въззивното производство.

Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ответника във въззивното и първоинстанционно и моли същото да бъде намалено до минималния му размер по НМРАВ.

В предвидения по чл. 263 ал.1 от ГПК двуседмичен срок, по делото е постъпил писмен отговор по подадената въззивна жалба от насрещната страна по жалбата- „С.Ш.“ 3

ЕООД, чрез адв. П. Й., в който се посочва, неоснователна, поради следните съображения: че въззивната жалба е допустима, но

В отговора на въззивната жалба се посочва, че с депозираната жалба от ответника се правят доводи за неправилност на съдебния акт, като се сочи, че е била налице хипотезата на чл. 121а, ал. 1, т. 1 от КТ, за своя сметка и под свое ръководство е командировал ищеца на територията на друга държавна членка на ЕС, въз основа на договор с DHL, което счита, че не е така. Посочва се, че от внимателния прочит на обжалваното решение ще се установи, че първостепенния състав е отделил място в подробното си решение на всяко едно доказателство, което е събрано по делото. Направен е анализ на действащата нормативна уредба, и правилно е стигнал до сторените от него правни изводи.

Твърди, че по отношение на международния транспорт, новите условия (чл. 121а от КТ се прилагат при каботаж по смисъла на Регламент 1072/2009 и Регламент 1073/2009, когато българско транспортно предприятие от група предприятия командирова работник или служител (шофьор) в предприятие от същата група предприятия, установено в друга държава членка и когато българско предприятие, което осигурява временна работа, изпрати работник или служител (шофьор) в предприятие ползвател в приемащата държава-членка.

Твърди се, че настоящият случай не попада в тези хипотези.

Изразява становище, че командироването на ищеца в държави от ЕС за международен превоз на товари не представлява командировка по смисъла на чл. 121а КТ, поради което работодателят не е бил задължен да съобразява финансовите условия на командировката с тези в съответната държава, през която се осъществява превоза. Посочва, че съгласно чл. 121а, ал. 1 КТ, т. 1 командироване на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги е налице, когато български работодател командирова работник или служител на територията на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария:

(а) за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите и

(б) в предприятие от същата група предприятия.

Твърди, че в конкретния случай ищецът се позовава на хипотезата на чл. 121а, ал. 1, т. 1,6. "а" КТ, считайки, че е командирован на територията на страни от ЕС за сметката и под ръководството на работодателя си в изпълнение на сключен от последния договор за превоз с търговско дружество на територията на Съюза, като счита това становище за напълно погрешно, тъй като командироването за предоставяне на услуги касае случаите, при които въз основа на договор между работодателя и друг субект - получател на услугата в държава от ЕС, командированият престара труда си при него, макар за сметката и под властта и надзора на своя работодател. Сочи, че в приложното поле на чл. 121а КТ не попада командироването на работници или служители, които осъществяват в друга държава членка само и единствено работа за своя работодател, без по повод на тази работа да се 4 налага да пребивават и работят на територията на предприятието на получателя на услугата, предоставяна в рамките на търговската дейност на работодателя и по договор между работодателя и неговия контрагент.

Твърди, че в конкретния случай предмет на договора между работодателя и получателя на услугата не е работната сила на командированото лице, а превозната услуга, поради което отношенията между работодателя и командирования следва да протекат на общо основание съобразно разпоредбите на чл. 121 КТ и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина и по - конкретно чл. 31, ал. 1 от същата, който гласи, че персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3, т.е. до 27 евро на ден (или различен размер, определен от ръководителя на предприятието в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове - ал. 6 на същата разпоредба). Счита, че следва да се приеме, че придвижването на транспортните работници извън седалището на работодателя им с оглед спецификата на трудовата им дейност не представлява същинско командироване по смисъла на чл. 121 КТ, налагащо изпълнение на трудовите им задължения извън мястото на постоянната им работа, в какъвто смисъл приложение по аналогия намира чл. 6, ал. 1, т. 1 от Наредбата за командировките в страната, който гласи, че не се считат командировани лицата, които извършват постоянната си работа през време на пътуването - работници от локомотивни и други превозни бригади, шофьори, летци, моряци, ловни и риболовни надзиратели от подвижната охрана и др.