Решение № 16 от 24.02.2023, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. Дряново, 24.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100340 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си адвокат Б. З. от АК София основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 27.07.2021г. сключила договор за паричен заем № 563055 с ответното дружество „Креди йес“ ООД. Посочва, че страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2700 лв., видът на вноската бил месечен – 10 бр, а размер на месечен лихвен процент не бил посочен.

Заявява, че в чл. 6 от договора било посочено, че заемателят се задължавал да предостави на кредитора едно обезпечение физическо лице – поръчител и банкова гаранция, ипотека, особен залог върху движима вещ. В чл. 8 страните се договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение на кредитополучателя щяла да се начисли неустойка в размер на 1271,24 лв. твърди, че още със сключване на договора, на ищцата била начислена неустойка в размер на 1271, 24 лв., тъй като същата не е представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение.

Счита, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. В процесния договор било уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка, която щяло да бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план. От една страна била налице една изначална невъзможност 1 потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител (солидарен длъжник), отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо считат, че била налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и приотрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".

В този смисъл смятат, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемателят дължал неустойка в случай, че не предостави в тридневен срок от сключването му, обезпечение — двама поръчители/солидарен длъжник, които отговарят на определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия, вкл. и дали ще е необходимо обезпечение. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторел това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.

Отделно от горното смятат, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредставянето на обезпечение) бил типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. В този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/ 2009г. на ВКС.

Считат, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребителя, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва 2 по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.

Посочва се, че непредставянето на обещани обезпечения, когато същите били реално очаквани от кредитора, съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД давала основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Изводимо било, че нито една от страните нямала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът имал за цел да получи обезпечение, същият могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Последиците от неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 о ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така считат, че тази клауза не била индивидуално уговорена съгласно чл. 146 ЗЗП.

В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК ответникът не бил включил в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлявала печалба на кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от годишния лихвен процент и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действително такъв щял да възлиза многократно над допустимия. Ето защо било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни. С тези действия ответникът 3 заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове били приети в Република България, въз основа на присъединяването към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Приложимото национално законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.

Твърдят, че договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 1, ал. 1,т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва (ГЛП) била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор (per argumentum чл. 11, ал.

1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК). Налице била разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищцата била върнала на ответното дружество. Липсвали каквито и да било условия за прилагане на ГРП. Липсвало уточнение на базата, върху която се начислявал лихвения процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението било още по-съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението с главницата по кредита, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от кредитодателя. Тази неяснота съществено ограничавала правата на потребителя и била основание за недействителност на потребителски кредит, в последния следвало на ясен и достъпен език да бъде описано визираното в законовата норма на чл. 11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от основанията на чл. 22 ЗПК 4 последица от което била връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. От това следвало, че неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или небанкова финансова институция), който по занятие осъществявал сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв бил посилната страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация, водеща до лишаване от правото му да получи възнаграждение по договора. Клаузите по договора не били формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗПК и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици.

Не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит следвало да съдържат условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на изплащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяване. Процесният договор съдържал информация за размера, броя, периочността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не била посочена последователността на разпределение на вноските между различните неплатени.