Решение № 9918 от 26.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9918 гр. София, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 38 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЛАДИМИР СТ. КЪНЕВ като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР СТ. КЪНЕВ Гражданско дело № 20251110124440 по описа за 2025 година

Ищецът Р. П. Д. моли съда прогласи нищожността на договор за паричен заем No 5285756 от 22.11.2024г., сключен от нея с първия ответник „И. А. М." АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Моли, да бъде прогласена нищожността и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № ...от 22.11.2024г., сключен с втория ответник „Ф. Б." ЕООД. Твърди, че вторият договор е лишен от правно основание, уговорен бил неравноправно в ущърб на потребителя, противоречал на добрите нрави, поради което не породил правни последици и както и на основание обстоятелството, че обезпечавал нищожна кредитна сделка.

Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50,00 % се нарушавали добрите нрави и се внасяла неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга. В подкрепа на тези твърдения излага тълкувателни аргументи и цитира съдебна практика.

Заявява, че не били спазени и императивните изисквания на чл.

11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е 1 различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 62,48 % е заблудил потребителя.

Счита, че уговореното възнаграждение за фирмата - гарант „Ф.

Б." ЕООД е разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който е реално прилагания в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика"’ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал.

2, т. 1 о г Закона за защита на потребителите. В този смисъл се позовава на на Директива 2008/48. Отбелязва, че договорът за гаранция е акцесорен характер, поради което съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг.

Претендира разноски.

В писмения си отговор ответникът „И. А.М.” АД оспорва допустимостта на иска с твърдение, че исковата молба е подписана от адвокат, за който не е представено пълномощно. Възражението е неоснователно договор за правна помощ и пълномощно са приложени в досието на делото.

Този ответник не оспорва фактическите твърдения на ищеца, с изключение на твърдението, че не е извършил оценка на платежоспособността на ищеца.

Излага подробни правни аргументи в оспорване правните аргументи на ищеца относно съдържанието на договора и валидността на договорните клаузи. По-конкретно оспорва с правни аргументи твърдението на ищеца, че сумата по гаранционния договор следва да се включи в ГПР. Позовава се на съдебна практика и тълкуване на Директива2008/48. Моли иска да бъде отхвърлен и претендира разноски.

Вторият ответник оспорва допустимостта на иска със сходен аргумент, като посочва, и че по отношение недействителноостта на гаранционната сделка ищецът е посочил само един аргумент. Това възражение е неоснователно - ищецът сам решава какви и колко арументи да изложи в подкрепа на своите твърдения, като изложеното от ищеца ограничава предмета на спора. В случая ищецът е посочил два аргумента - че стойността на гаранционната сделка съставлява разход за заемателя, и че при недействителност на основната сделка гаранционната също е недействителна.

Този ответник оспорва и допустимостта на установителен иск, в случай, че ищецът разполага с осъдителен на същото основание.

2

В отговора на „Ф. Б.” ЕООД се излагат подробни правни аргументи в противопоставяне аргументите на ищеца за недействителност на гаранционната сделка. И този ответник моли иска да бъде отхвърлен и претендира разноски.

Съдът, като обсъди становищата на страните и събраните доказателства, намира следното:

Разледан без обсъдената по-долу гаранционна клауза на чл.4, процесния договор не противоречи на императивните изискания на ЗПК и ЗЗД. Няма основание да се приеме, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50 % се нарушавали добрите нрави и се внасяла неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга. Законът не третира размера на лихвата, а годишния процент на разходите, който в случая е посочен като 62,48%. Към датата на сключване на договора петкратния размер на законната лихва е 66,10%, поради което няма нарушение на императивна законова норма.

Клаузата на чл. 4 изисква допълнително плащане в размер около 39 процента от главницата, което се събира с месечните анюитети.

Независимо, че допълнителното плащане се извършва и събира в полза на трето лице, то това плащане следва да се включи в годишния процент на разходите. Всяко плащане, което се събира с анюитетите и не представлява допълнителна услуга, предоставена от кредитора на длъжника следва да се включи в ГПР. В случая плащането е в полза на трето лице, което е поело задължение спрямо кредитора и не представлява цена на услуга, предоставена на длъжника. При включване на цената на гаранцията в ГПР, размерът на тези разходи далеч надхвърля законовото ограничение. Тъй като нищожността на посочената клауза не влече недействителност на целия договор, иска срещу кредитора следва да се уважи частичо, като се прогласи недействителността само на уговорката в посочения текст.

На посочените от ищеца основания иска срещу „Файненшъл България” ЕООД е неоснователен. Не е налице предвидената в чл. 26 ЗЗД липса на основание, тъй като изискването за основание е формално, а в случая кауза формално съществува.

Обстоятелството, че даденото по гаранционния договор е разход за длъжника може да бъде противопоставено само на кредитора, но не и на трето, несвързано с кредитора лице.

Нищожността на клауза в договора за кредит, изискваща предоставяне на гаранция от трето лице не води пряко до нищожност 3 на гаранционна сделка, сключена с лицето, предоставящо гаранцията.

Такава нищожност може да бъде противопоставена на това лице само ако е установено, че то е недобросъвестно или е свързано с кредитора лице по смисъла на Търговския закон.

На съда е служебно известна капиталовата сързаност между дружествата кредитор и гарант, която може да се тълкува в полза на ищцовата теза. Това основание обаче не е наведено и по делото не са събирани и обсъждани доказателства в тази насока, поради което се прилагат огранченията предвидени в Тълкувателно решение № 1/2020г. на ОС на Гражданската и Търговската колегии на ВКС . На ненаведени от страна основания за нищожност, съдът се произнася само ако произтичат пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Доказателства за капиталовата сързаност на двете дружества не са събирани по делото. От формалното съдържание на гаранционна сделка не могат да се направят обосновани изводи за нищожност. При това положение може да се приеме, че гаранционния договор е сключен на неосъщесвено основание, но при тази хипотеза страната не разполага с установителен, а само с осъдителен иск за даденото без основание.

Този иск следва да бъде отхвърлен.

Относно разноските: Ищецът е освободен от заплащане на разноски, поради което такса по делото се дължи от ответника „И. А.

М." АД и съобразно уважената срещу него част от иска тази такса е 41 евро.

Адвокатът на ищеца претендира по всеки от двата пасивно персонално съединени искове по 852.83 евро възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. И двамата ответници са направили възражения за прекомерност срещу този размер, които съдът намира за основателни. Като съобрази продължителността на производството, материалния интерес и действително предоставените на ищеца правни услуги, съдът приема за съответстваща на обстоятелствата по делото база за определяне на разноските в тази част в размер на 300 евро по всеки иск.

Следователно в полза на адвокат Е. И. и срещу ответника „И.А.

М." АД следва да се присъди възнаграждение в размер на 117 евро по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Този ответник следва да заплати по сметка на СРС такса в размер на 40,90 евро.

Съобразно отхвърлената част от иска срещу „И. А. М." АД ищецът дължи на този ответник 110 евро юристконсултско 4 възнаграждение.

Тъй като иска срещу ответника „Ф. Б.” ЕООД се отхвърля изцяло, ищецът следва да заплати на този ответник юристконсултско възнаграждение в размер на 184 евро.

По изложените мотиви съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ иска на Р. П. Д. ЕГН ********** за прогласяване нищожността на договор за паричен заем No 5285756, сключен от нея на 22.11.2024г. с първия ответник „И. А. М." АД ЕИК .....

ПРОГЛАСЯВА недействителността поради неравноправност на клаузата на чл. 4 от същия договор.

ОТХВЪРЛЯ изцяло иска на Р. П. Д. за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция № 5285756 от 22.11.2024г., сключен с втория ответник „Ф. Б." ЕООД ЕИК ....

ОСЪЖДА „И. А. М." АД да заплати по бюджета на Софийски районеан съд такса в размер на 40,90 евро.

ОСЪЖДА „И. А. М." АД да заплати на адвокат Е. И. възнаграждение в размер на 117 евро по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

ОСЪЖДА Р. П. Д. да заплати на „И. А. М." АД

110 евро юристконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА Р. П. Д. да заплати на „Ф. Б.” ЕООД юристконсултско възнаграждение в размер на 184 евро.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 5