Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3559 от 08.07.2025, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 1941/2025
Вид
Определение № 3559
Подписан
08.07.2025
В сила
08.07.2025
Състав
Жива Декова, Филип Владимиров, Александър Цонев

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3559 гр. София, 08.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

А.ндър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20258002101941 по описа за 2025 година

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ, Комисията) чрез процесуален представител М. И. – гл. инспектор в ТД – Бургас на КОНПИ, против определение № 44 от 12.02.2025 г. по ч. гр. д. № 23/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответниците С. Ж. М., лично и като майка и законен представител на А. Н. М. и Н. Н. М., чрез общия им пълномощник адв. Р., с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба.

Ответникът Н. Д. М., чрез адв. Г. в отговора в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК също счита да отсъстват сочените основания за достъп до касация и поддържа становище за неоснователност на жалбата.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно определение е: 1/ потвърдено определение № 2823 от 16.10.2024 г. по гр. д. № 3256/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив (ОС – Пловдив) в частта му, с която е изменено постановеното по същото дело определение № 31 от 04.01.2024 г. в частта му за осъждането на Комисията да заплати на С. Ж. М. – лично и като законен представител на А.

1

Н. М. и Н. Н. М., разноски за адвокатско възнаграждение, като техният размер е намален от 17 000 лв. на 10 530 лв.; 2/ отменено горното първоинстанционно определение в частта му, с която е изменено постановеното по същото дело (гр. д. № 3256/2021 г. на ОС – Пловдив) определение № 31 от 04.01.2024 г. в частта му за осъждането на Комисията да заплати на Н.

Д. М. сторени в производството съдебно деловодни разноски, като техният размер е намален от 5 005 лв. на 5 лв., вместо което е изменено определение № 31 от 04.01.2024 г. по гр. д. № 3256/2021 г. на ОС – Пловдив в частта му, с която КОНПИ е осъдена да заплати на Н. Д. М. сторени в производството съдебно деловодни разноски от общо 5 005 лв., като е намален размерът на разноските на 2 505 лв.

За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че производството пред ОС – Пловдив е образувано по предявени от Комисията против проверяваното лице Н. Д. М. и свързаните с него лица С. Ж. М., лично и като законен представител на А. Н. М. и на Н. Н.

М., и Я. Г. Д., искове за отнемане на незаконно придобито имущество на обща стойност 450 519. 61 лв. Посочил е от фактическа страна, че от ответниците С. Ж. М. - лично и като законен представител на А. Н. М. и на Н. Н. М., е подаден по куриер на 15.03.2022 г., чрез адв. Р., отговор вх. № 7066/16.03.2022 г. на исковата молба, в който е формулирано изрично искане за присъждане на направените от тях разноски; че към отговора е представено пълномощно с договор за правна защита и съдействие № 41005 от 08.03.2022 г. с уговорено в него адвокатско възнаграждение в размер на 10 530 лв., без да е посочен начина на плащането му; че от ответника Н. Д. М. е подаден по куриер на 15.03.2022 г. отговор вх. № 7076/16.03.2022 г., в който е заявено изрично искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски; че от същия е постъпила молба с вх. № 8763/01.04.2022 г., с която е представено пълномощно и договор за правна защита и съдействие № 24300 от 29.03.2022 г. с адв. Г., в който не фигурира уговорено адвокатско възнаграждение.

Решаващият състав е установил още, че на проведеното на 13.06.2023 г. открито съдебно заседание по предложение на ищеца и със съгласието на ответниците производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК по взаимно съгласие на страните; че с молба вх. № 122/02.01.2024 г. пълномощникът адв. Р. е поискала от името на доверителите й, производството по делото да бъде прекратено на основание чл. 231, ал. 1 ГПК, поради това, че никоя от страните не е поискала възобновяването му в шестмесечния срок от неговото спиране, както и ищецът да бъде осъден да им заплати направените от тях разноски в общ размер от 22 000 лв.; че с молбата е представено копие от първоначалния договор за правна защита и съдействие, в който е вписано освен първоначално договореното адвокатско възнаграждение от 10 530 лв. и допълнително такова от 11 470 лв. или в общ размер на 22 000 лв. за първа инстанция, платимо по банков път; че са представени и извлечения от банковата сметка на адв. Р., по която са постъпили суми от 5 000 лв. и от 12 000 лв. като възнаграждение по делото. Констатирал е също така, че по делото е подадена и молба вх. № 123/02.01.2024г. от Н. М., чрез адв. Г., за прекратяване на производството по делото по същите съображения и за присъждане на разноски от общо 5 005 лв., от които 5000 лв. за адвокатско възнаграждение, за което е представен във вид на копие първоначалния договор за правна защита и съдействие, в който вече е отразено като договорено възнаграждение от 5 2

000 лв., платимо в брой, което е изцяло заплатено на 12.06.2023 г.

Въззивната инстанция е съобразила още, че с определение № 31 от 04.01.2024 г. производството по делото е прекратено на основание чл. 231, ал. 1 ГПК и ищцовата комисия е осъдена да заплати на Н. М. разноски от 5000 лв. за платено адвокатско възнаграждение и от 5 лв. за държавна такса за издаване на съдебно удостоверение, а на С. Ж. М. – лично и като законен представител на А. Н. М. и на Н. Н. М., разноски от 17 000 лв. за платено от тях адвокатско възнаграждение, като искането им в останалата част до претендираните 22 000 лв. е отхвърлено. Посочила е, че с определение № 4495 от 09.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3467/2024 г. на ВКС - с оглед подадена от КОНПИ частна жалба, приета като молба по чл.

248 ГПК за изменение на определение № 31/04.01.2024 г. в частта му за разноските - делото е изпратено по компетентност на ОС – Пловдив за произнасяне по нея. В резултат е постановено определение № 2823 от 16.12.2024 г. на ОС – Пловдив, с което е прието, че ответниците имат право на разноски, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, но размерът им е намален, тъй като не са зачетени допълнителните вписвания в договорите за правна защита и съдействие.

При така установеното, съставът на втората инстанция е намерил, че от страна на ответниците е било своевременно заявено с отговорите на исковата молба искане за присъждане на направените от тях разноски, на които те имат право при прекратяване на производството по делото, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК. Привличането на ответника Н. М. в качеството му на обвиняем за извършени престъпления в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 11 и т.

23 ЗОНПИ, само по себе си не е преценено като повод за завеждане на иска, доколкото за предявяването му следва да е налице обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито. За неоснователни са намерени и доводите на Комисията за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК, според която разноските остават върху страните, както са ги направили, ако не е уговорено друго. Изложени са съображения, че тази разпоредба е приложима единствено при приключване на делото със съдебна спогодба, с която спорът се разрешава със сила на пресъдено нещо; че в хипотезата на чл. 231, ал. 1 ГПК – при извънсъдебно уреждане на спора, той не е разрешен със сила на пресъдено нещо, тъй като съгласно чл. 231, ал. 2 вр. с чл. 232, изр. 2 ГПК ищецът може да предяви отново същия иск, поради което на ответниците се дължат направените от тях разноски. Въззивният съд е застъпил и становището, че искането за присъждане на разноски и доказателствата за заплащането им и списъка за тях, включително възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, следва да бъдат заявени и съответно представени до приключване на последното съдебно заседание или до постановяване на крайния акт.

Констатирал е, че в случая доказателства за разноските за адвокатско възнаграждение ответниците са представили преди производството по делото да бъде прекратено с нарочно определение. Изтъкнал е също така, че не е налице процесуална пречка искането за присъждане на разноски и доказателствата за тях да бъдат предявени докато производството е спряно, но съдът не може да се произнесе по него преди постановяване на крайния си акт по делото. Съобразил е и обстоятелството, че с изтичане на шестмесечния срок по чл. 231, 3 ал. 1 ГПК не настъпва автоматично прекратяване, а единствено основание за постановяване на такова, за което дори не е необходимо да има нарочно искане от страните, каквото в случая е било заявено от ответниците М.. По тези доводи е обоснован извод, че заплащането на претендираните разноски от страна на С., А. и Н. М. до размер на 17 000 лв. е надлежно удостоверено с представените банкови извлечения, а от страна на Н. М. - с представения договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ изплащане в брой на уговореното възнаграждение от 5000 лв. С оглед формата на договорите за правна защита и съдействие на бланка от адвокатски кочан, апелативният съд в [населено място] е приел като неоснователно твърдението, че добавеният по - късно в тях текст не изхожда от адвоката, както и, че не отразява действителната воля и на двете страни, тъй като по първия е изплатено възнаграждение в размер на 17 000 лв. в повече от първоначално договорения от 10 530 лв. (съгласно представените банкови извлечения), а по втория бланката не е била попълнена досежно дължимото адвокатско възнаграждение, но с него не е била и първоначално уговорена безплатна адвокатска помощ и съгласно чл. 36, ал. 1 ЗАдв. тя е била възмездна, като с добавения текст е удостоверено заплащане на уговореното възнаграждение от 5000 лв. на дата 12.06.2023 г., която е предхождаща провеждането на първото съдебно заседание на 13.06.2023 г.

Обстоятелството, че добавянето на текста в двата договора е извършено след спиране на производството по делото в първото проведено съдебно заседание, след което по него не са били извършвани никакви процесуални действия, въззивната инстанция е преценила като лишено от отношение към договарянето и заплащането на възнаграждението, което може да бъде актуализирано по всяко време докато производството е висящо, но пък е от значение за прекомерността на окончателно изплатеното. Във връзка с последното, в обжалваното определение е изтъкнато, че от страна на ищеца е заявено своевременно възражение по чл.

78, ал. 5 ГПК, което е счетено за основателно. Позовавайки се на разясненията на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22г. на СЕС, е приел, че при определяне на възнаграждението не следва да се съобразява с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Споделено е там застъпеното разрешение, че подходът следва да е конкретен, като съдът следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на цялостна преценка на релевантните за съответния случай обстоятелства. При тези данни е отчетено, че предмет на делото са искове за отнемане на незаконно придобито имущество, който е свързан със значителна фактическа и правна сложност; че материалният интерес спрямо ответника Н. М. е 13 893 лв., а спрямо останалите три ответници М. е 436 426. 61 лв.; че от страна на пълномощниците на ответниците са били изготвени отговори на исковата молба и на частната жалба против първоначалното спиране на производството по делото; че до същинското му разглеждане и събиране на доказателства не се е стигнало, тъй като след спирането му в първото проведено на 13.06.2023 г. открито съдебно заседание производството е прекратено с влязлото в сила като необжалвано определение от 04.01.2024 г.

При тези обстоятелства въззивната инстанция е намерила, че на ответниците следва да се присъди по - нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от 2 500 лв. за Н. М. и 10 530 лв. за останалите трима.