Решение № 261053 от 04.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.София,

04.08.2023 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Ивета Антонова

Розалина

Ботева при секретаря Юлия Асенова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 5 532 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20277603 от 16.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 76 785/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 150 състав, Република България, представлявана от министъра на финансите е осъдена да заплати на „С.С.“ ЕООД, ЕИК ******на основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД и чл.7 КРБ сумата 7 221,48 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на приемането на 42-то Народното събрание на разпоредбите на § 6, т.2 и т.3 от ЗР на ЗДБРБ за 2014 г., с които се създават чл.35а – чл.35в и чл.73 от ЗЕВИ, които са обявени за противоконституционни, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 03.12.2028 г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 3 042,81 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 10.10.2014 г. до 03.12.2018 г. в размер на 3 042,81 лева, като искът за главницата за разликата над сумата от 7 221,48 лева до пълния предявен размер от 7 221,59 лева е отхвърлен като неоснователен.

Със същия съдебен акт Република

България е осъдена да заплати на „С.С.“ ЕООД чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1 440,56 лева – разноски в производството.

Постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените срещу нея претенции, е обжалвано от ответника Държавата Република България, действаща чрез министъра на финансите. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е недопустимо поради липсата както на процесуална, така и на материалноправна легитимация от ответника да отговаря по така предявените искове, доколкото оплакванията на ищцовата страна касаят дейността на правен субект – НС, което притежава самостоятелна правосубектност като държавен орган. Твърди се, че неправилни са изводите на СРС, че Държавата следва да отго-воря за вреди от законодателната дейност на НС и че приемането на противоконституционни разпоредби от законодателния орган представлява противоправно поведение/деликт, както и че същата не може да се разглежда като възложител на работата на народните представители.

Наведени са доводи, че на основание чл.149, т.2 от КРБ и чл.12, ал.1, т.2 ЗКС Конституцион-ният съд е единствения орган, компетентен да се произнесе с решение противоконститу-ционност на законите, като с оглед чл.151, ал.2 КРБ актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, а приемайки, че нормата на чл.35а ЗЕВИ е увредила ищеца е в пряко противоречие с правните последици при обявена противоконституционност и решенията на КС; че съгласно тази практика моментът, в който един закон преустановява да бъде обективно приложимо право, е влизане в сила на решението на Конституционния съд, а съгласно Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. по конст.дело № 5/2019 и конст.дело № 12/2019 г., действието на решението на Конституционния съд по правило е занапред, а настоящият случай не попада в изключенията на това правило. Релевирани са съображения, че не са налице елементите от фактическия състав на нормата на чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД; че неправилно съставът на СРС е приел, че е налице противоправно бездейст-вие от страна на Народното събрание поради непредприети действия по чл.22, ал.4 ЗКС, тъй като дали такава уредба ще бъде приета и с какво съдържание зависи единствено от НС, т.е. това правомощие не следва да се тълкува като абсолютно задължение. Счита, че наведеното от жалбоподателя възражение за изтекла погасителна давност относно исковете е основателно.

Моли въззивния съд да уважи подадената жалба и да обезсили атакуваното решение, а при условията на евентуалност – да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

Претендира присъждането на разноски за двете инстанции.

В подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор ищецът „С.С.“ ЕООД, *** оспорва въззивната жалба, като релевира подробни аргументи за неоснователност на всяко едно от изложените в нея възражения и оплаквания. Поддържа, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника на заявеното основание.

Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди решението на СРС. Претендира присъждането на разноски за настоящото производство.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено след-ното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12. 2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.

Неоснователни наведените в жалбата доводи, касаещи недопустимостта на постанове-ното от първоинстанционния съд решение. Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че недопустимо е съдебното решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такива са решенията, постановени въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и в случаите, когато съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, правят решението недопустимо. Такива пороци в дадената хипотеза не са налице.

С подадената искова молба ищецът

„С.С.“

ЕООД, *** твърди, че е собственик на фотоволтаична централа, изградена в УПИ ІІІ – 1309,1308, кв.91 по плана на с.Чоба, община Брезово, въведена в експлоатация с разрешение за ползване № ДК-07-ЮРЦ-128 на 07.06.2012 г. Поддържа се и че фотоволтаична централа е присъединена към електроразпре-делителната мрежа на „ЕВН България Електроразпределение“ АД въз основа на сключен между тях договор от 09.12.2010 г., а по силата на подписан между тях договор № 748 от 27.07.2012 г. „ЕВН България Електроразпределение“ АД изкупува произведената от дружеството електрическа енергия. Наведени са твърдения и че 42-рото Народно събрание с § 6 от ПЗР на ЗДБРБ за 2014 г. е изменило ЗЕВИ, като са създадени нови чл.35а, чл.35б и чл.35в и чл.73, като с нормата на чл.35а ЗЕВИ е предвидено за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия да се събира такса в размер на 20 % от преференциалната цена без ДДС за изкупената електрическа енергия, която дружеството ежемесечно е заплащало в периода: 01.01.2014 г. до 10.08.2014 г., като удържаните от „ЕВН България Електроразп-ределение“ АД суми в размер на 7 2221,59 лева са внесени в полза на държавния бюджет.

Релевирани са доводи и че с решение № 13 от 31.07.2014 г. по конституционно дело № 1/2014 г., влязло в сила на 10.08.2014 г., Конституционният съд е обявил тези изменения на ЗЕВИ за противоконституционни, както и че приемането на противоконституционния закон и неуреждането на последиците от това действие съгласно чл.22, ал.4 ЗКС и чл.88, ал.4 от Правилника за дейността на Народното събрание, в срок до два месеца от влизане в сила на решение на КС, представляват противоправно поведение на народните представители, на които Държавата е възложила законодателната дейност, както и че в пряка причинна връзка с това противоправно поведение на ищеца са причинени имуществени вреди, изразяващи се в намаляване на приходите му от произведената от централата електрическа енергия.

С оглед изложеното се претендира заплащането на обезщетение за имуществени вреди в посочения размер вследствие на противоправното приемането на обявените за противоконс-титуционни разпоредби на ЗЕВИ, съотв. от противоправното бездействие на НС, касаещо неизпълнението на чл.22, ал.4 ЗКС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, както и лихва за забава в размер на 3 042,91 лева за периода от 10.08.2014 г. до завеждането на исковата молба.

С депозирания отговор по чл.131, ал.1 ГПК ответникът Държавата Република България, гр.София оспорва исковете с доводи за недопустимост и неоснователност. Инвокира съображения, че нормативната уредба не предвижда възможност държавата да носи отговорност във връзка със законодателната дейност на Народното събрание, тъй като не е налице възлагане, а законодателната дейност не подлежи на контрол от общите съдилища. Счита, че действието на решението на КС е занапред и няма правовъзстановително действие, поради което всичко извършено в периода на действие за обявените за противоконституционни разпоредби е законосъобразно и не може да бъде източник на вреди; че липсва вина като елемент от фактическия състав на чл.45, ал.1 ЗЗД, както и че правомощието по посочената в исковата молба разпоредба на чл.22, ал.4 ЗКС е предоставено като възможност, в случай че прецени, че е възникнала необходимост от преуреждане на правните последици, а не задължение. Излагат се съображения и че не са налице предпоставките за осъществяването на фактическия състав на чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД, в т.ч. и възлагане на работа, противоправни действия, вина, причинени вреди и причинна връзка, като се поддържа и че към момента на плащането е съществувало годно основание за начисляване на събраните такси.

Наведено е и възражение за погасяване на вземането по давност. Заявява искане претенциите да бъдат отхвърлени.

Между страните в производството не е спорно, което се установява и от събраните пред

СРС писмени доказателства – нотариални актове за покупко-продажба на недвижими имоти –

№ 40, том II, рег.№ 2492, дело № 224/23.03.2009 г. и

№ 176, том III, рег.№ 3202, дело № 333/09.04.2009 г., договори за доброволна делба №№ 140 и 141 от 20.10.2009 г., заповед № 261/02.06.2010 г. на кмета на Община Брезово, разрешение за строеж № 4/17.03.2010 г., заповед № 143/16.03.2012 г. на кмета на Община Брезово, че „С.С.“ ЕООД е собственик на фотоволтаична електроцентрала с мощност 73,44 kWp, изградена в УПИ ІІІ-1309, 1308 , кв.91 по плана на с.Чоба, община Брезово, с разрешение за ползване от 07.06.2012 г.

По силата на договор № ********** от 09.12.2010 г., подписан между „С.С.“ ЕООД и „ЕВН България Електроразпределение“ АД визираната фотоволтаична централа е присъединена към електроразпределителната мрежа на „ЕВН България Електроразпределение“ АД, а съгласно последваща сделка между същите съконтрагенти – договор № 748 от 27.07.2012 г. е уговорено изкупуването на произведената електрическа енергия от тази централа от „ЕВН България

Електроразпределение“ АД. Предвид клаузите на договора продавачът между „С.С.“

ЕООД се е задължил да произвежда електрическа енергия, а купувачът – да изкупува по преференциални цени цялото количество произведена и доставена от продавача активна електрическа енергия от възобновяеми източници, с изключение на количествата, които продавачът ползва за собствени нужди. В чл.3, ал.1 от разглеждания акт договорът е със срок на действие от 20 години.

Безспорно е и че на

42-рото Народно събрание в проведеното на 04.12.2013 г. пленарно заседание с § 6, т.2 и т.3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. са приети разпоредбите на чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, като в нормата на чл.35а ЗЕВИ е предвидено, че за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в ал.2 в размер на 20 % от цената на изкупената електрическа енергия без ДДС.

Разпечатката съдържа 42 от 84 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/47b390f1-bf80-46c9-848a-69e2a33f8f15