Решение № 3738 от 21.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3738 гр. Пловдив, 21.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20265330101166 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. М. К. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, а при условията на евентуалност – за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на неустойка от договора за кредит, сключен между страните, е нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на сумата в размер на 500 лева при фиксиран лихвен процент от 49,00 % и ГПР от 56,30 %. Посочва се, че в чл. 7.5 от договора било предвидено, че ищецът следвало да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 330,86 лева. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Посоченото се извежда от обстоятелството, че начислената сума по съществото си представлява скрито възнаграждение, което следвало да бъде включено в ГПР. Доколкото това не било сторено се нарушавала и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не целият договор е недействителен, се възразява, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави и е неравноправна. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се 1 претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се изразява становище за недопустимост на предявения иск, тъй като ищецът няма правен интерес от предявяване на исковата претенция поради факта, че е заплатил всички суми по договора. По същество на спора се излагат съображения, че предявеният иск е неоснователен, тъй като сключеният между страните договор отговаря на всички изисквания на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В тази насока се акцентира на обстоятелството, че неустойката не следвало да бъде включвана към ГПР, доколкото не е била известна на кредитора към датата на сключване на договора. Възразява се и че оспорената клауза за заплащане на неустойка е действителна, доколкото не противоречи на добрите нрави и ЗЗП. Поради изложеното се претендира производството да бъде прекратено, а при условията на евентуалност – предявеният иск да бъде отхвърлен, като в полза на ответника се присъдят разноски в производството.

Моли предявените исковите претенции да не бъдат уважени. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 6696 от 29.05.2026 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между между страните че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на сумата в размер на 500 лева при фиксиран лихвен процент от 49,00 % и ГПР от 56,30 %, че в чл. 7.5 от договора било предвидено, че ищецът следвало да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 330,86 лева, която не била включена в ГПР.

В чл.6.1 от Договора за заем /л.7/ за длъжника е предвидено задължение да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство, отговарящо изискванията на същия член. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно цитираният чл. 7.5 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 330.86 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и Д. К. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и 2 съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 6.1 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 330.86 лева. Разпоредбата на чл. 6.1 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на клаузите и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го 3 подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 56.30 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 7.5 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и отделеното за безспорно, че в тя бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне много над установения в чл. 19, ал.

4 ЗПК минимум. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да 4 бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетото по-горе и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид гореизложените мотиви, предявеният иск следва да бъде уважен като основателен, като съдът не дължи произнасяне по предявения в условията на евентуалност иск.