Решение № 3938 от 17.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3938 гр. София, 17.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100505098 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 07.03.2022 год., постановено по гр.дело №60838/2018 год. по описа на СРС, ГО, 46 с-в, Х. А. Х. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ сумата от 611.38 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.08.2015 год. до 30.04.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.09.2018 год. до окончателното й изплащане, сумата от 134.35 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2015 год. до 31.07.2018 год. и сумата от 18 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.08.2015 год. до 30.04.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.09.2018 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 402.09 лв., като исковете са отхвърлени в останалата им част, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6.24 лв. – изцяло.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Х. А. Х., чрез назначения му особен представител адв. В. П.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно 1 първоинстанционният съд бил приел, че е собственик на процесния имот и че между страните е възникнало твърдяното облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди. Видно било от събраните доказателства по делото, че обитател/пазач на част от имота, който бил частна държавна собственост, била В.Б.Г. – съпруга на А. Х. Г., която била посочила, че семейството й се състои от 1 член. Нито ответникът, нито неговият брат А. А. Х. били собственици или ползватели на жилището /респ. на част от него/. Водената от ищеца партида не била водена на името на ответника, като липсвал и сключен писмен договор между страните. В този смисъл исковата молба подлежала на връщане, тъй като претенциите били предявени при липсата на пасивна процесуална легитимация. Не следвало да бъде кредитирано заключението по съдебнотехническата експертиза. Срокът на договора, сключен с третото лице-помагач бил изтекъл на 01.11.2010 год., а друг действащ договор не бил представен по делото. Неправилно СРС бил приел, че е приложима клаузата на чл. 33, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца. В случая следвало да намери приложение нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, според която давностният срок започвал да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, а това бил първият ден от започване на нов месец. Първоинстанционният съд се бил произнесъл и свръхпетитум. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр.

1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – 2 собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – молба-декларация, споразумение от 22.11.2007 год. и споразумение от 16.05.2014 год., че между В.Б.Г. и „Т.С.“ ЕАД е възникнало и съществувало през процесния период облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди в процесния топлоснабден имот – апартамент №19, находящ се в гр.София, ул.“******* /който е частна държавна собственост/, във връзка с което ищецът е открил и водил клиентска партида №001621.

В.Б.Г. е починала на 06.08.2017 год. и е оставила за свои наследници по закон децата си А. А. Х. и Х. А. Х. /ответника по делото/, поради което въззивният съд приема, че задължено лице да заплаща стойността на потребената топлинна енергия през исковия период е била В.Б.Г., а след смъртта й – нейният наследник по закон, т.е. ответникът, доколкото е установено, че А. А. Х. се е отказал от наследството на В.Б. Г. /виж 3 удостоверение на л. 135 от първоинстанционното дело/ – чл. 60 и чл. 53 ЗН. В този смисъл възражението на жалбоподателя, с което същият оспорва пасивната си материалноправна легитимация, се явява неоснователно /във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи, че липсата на материалноправна легитимация на ответника е въпрос по съществото на спора и не касае допустимостта на първоинстанционното решение/.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че наследодателката на ответника е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода, протокол за неосигурен достъп и документ за главен отчет /който е подписан от В.Б.Г., респ. неин представител, като авторството му не е било оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/, и на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че в процесния имот е имало 3 демонтирани радиатора в помещения: кухня и две стаи и 2 радиатора с монтирани ИРРО с дистанционен отчет в помещения: баня и две стаи, както и 1 бр. водомер; делът на ответника за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, а общият топломер в абонатната станция бил преминал през периодични метрологични проверки.

Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената в имота топлинна енергия в определено количество за исковия период. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените цени. Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 70, ал. 2 о т Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за 4 топлоснабдяването

/понастоящем отменена/, установявана задължение за всички потребители да осигуряват достъп на представители на фирмата за дялово разпределение за извършване на отчет на уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от наредбата н а потребителите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6.5 – от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди. А съгласно чл. 69, ал. 2 от посочената наредба, изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно денонощие на потребление.

Установено е също така, че наследодателката на ответника е дала съгласие за въвеждане на услугата дялово разпределение – видно от подписан от нея списък, който е приложен към протокол от Общо събрание на етажните собственици от 06.06.2002 год., на което е било взето решение за сключването на договор с „Т.С.“ ЕООД. Такъв договор е бил сключен на 25.07.2002 год. за срок от 5 години. Действието на договора е било подновявано многократно, доколкото през исковия период третото лице-помагач е осъществявало дяловото разпределение със свои служители, като последните са били допускани и в топлоснабдения имот от В.Б.Г. за извършването на отчет на уредите за дялово разпределение, което обстоятелство се установява от приетия като доказателства по делото документ за главен отчет. В този смисъл неоснователно се явява възражението на жалбоподателя за липсата на договорно правоотношение с „Т.С.“ ЕООД.