Решение № 2566 от 23.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2566 гр. Пловдив, 23.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330113632 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Н. С., ЕГН **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата 10 лева – недължимо платена по Договор за потребителски кредит № ***/* , ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 26.08.2025 г., до окончателното изплащане.

С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 24.04.2026 г., е допуснато изменение на предявения иск, чрез увеличение на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 746.48 евро – недължимо платена по Договор за потребителски кредит № ***/*, ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 26.08.2025 г., до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***/*., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1500 лева, с уговорена договорна лихва от 313 лева и неустойка от 1147 лева.

Твърди, че от датата на получаване на заемната сума до подаване на исковата молба, ищцата върнала всички гореописани суми.

Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенцията като предявена в условията на злоупотреба с права и неоснователна.

Сочи, че ищецът е упражнил правото си на иск в условията на злоупотреба с право.

Той депозирал пред ПРС, 2 идентични искови молби, с които се претендират суми за 1 връщане. Излага, че така насрещната страна злоупотребила с правото си да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел- да генерира разноски.

Иска се при постановяване на решение, с което се уважават исковете на ищеца, на същия да не бъдат присъждани разноски.

Не оспорва, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***/*., с който била предоставена заемна сума в размер на 1500 лева.

Оспорва наведените доводи за недействителност на договора.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че: между страните е подписан Договор за потребителски кредит № ***/*., по който на ищеца е предоставена сумата от 1500 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 30.01.2026 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за потребителски кредит № ***/*., /л.26-29/, се установява, че между страните е подписан Договора за потребителски кредит.

Следователно, съдът приема, че между страните е бил подписан Договор за потребителски кредит № ***/*., за сумата от 1500 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 50 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 65.23 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 16 двуседмични вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1813 лева.

Според чл. 5 от договора за кредит, страните се споразумяват, договорът за кредит да бъде обезпечен с поне две от посочените по-долу обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадено от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговаря на следните изисквания: при един поръчител – да представи служебна бележка от работодател, удостоверяваща, че осигурителният доход му е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; при два поръчители – да представи служебна бележка от работодател, удостоверяваща, че осигурителният доход му е в размер на не по-малко от 4 пъти размера на минималната работна заплата за страната; да не е кредитополучател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Сити Кеш“ООД; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение по чл. 5 в тридневен срок от сключването му, Кредитополучателят дължи на заемодателят неустойка в размер на 1147 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено – съобразно посочения в Приложение 1 към договора за кредит, начин.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищцата и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е 2 физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65.23 %, а възнаградителната лихва– 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 15 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 65.23 % и общата сума на плащанията от 1813 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 5 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с двуседмичните вноски, като се добавят суми към всяка, видно от приложения погасителен план /л.29/. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на 3 кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.

№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.