Решение № 5943 от 01.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5943 гр. София, 01.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя Митова

Членове:

Валентина Ангелова

Милен Евтимов при участието на секретаря Мариана Д. Ружина като разгледа докладваното от Валентина Ангелова Въззивно гражданско дело № 20241100514331 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство Г. М. М., въззивник в настоящото производство, срещу решение № 18779 от 18.10.2024 г., постановено по гражданско дело № 2763 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд, 91 състав, с което е уважена молба за съдебна защита, подадена от М. В. К., и била издадена заповед за защита. Излага подробни съображения за неправилност, като моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт, като му присъди сторените по делото разноски.

В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН е постъпил отговор от въззиваемата, в който същата излага твърдения за неоснователност на въззивната жалба, като се иска отхвърлянето й, както и сторените по делото разноски.

Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт.

С оглед предмета на въззивна проверка, очертан в жалбата, решението не е влязло в сила в нито една своя част.

При произнасянето по спора въззивният съд, съобрази следното :

Първоинстанционният Софийски районен съд бил сезиран с молба за защита от 1 домашно насилие, подадена от М. В. К., за извършени от ответника Г. М. М. спрямо нея актове на домашно насилие на 15.01.2024 г. в град София пред жилището на сина им ответникът я напсувал с думите „ще ти еба майката“, наплюл я многократно, избутал я с двете си ръце, като я ударил с дланта на дясната си ръка през лицето, блъснал я с две ръце и я изритал към стълбищната площадка с десния си крак в горната лява част на бедрото, при което тя паднала и счупила показалеца на дясната си ръка. Претендирала разноски.

На 23.01.2024 г. е издадена заповед за незабавна защита в полза на молителката, с която ответникът е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие и предупреден за последиците от неизпълнението й.

Ответникът оспорвал изложените от молителката фактически твърдения, като считал, че същите не отговарят на истината. Твърди, че на 15.01.2024 г. молителката дошла, но той изобщо не отворил вратата. Съседката срещу него дори я изгонила, а молителката ритала вратата 40 минути. Сочи, че след това се обадила на телефон 112, полицаи пристигнали и ответникът не можел да им отвори, тъй като от ритниците вратата не се отваряла. След 2 – 3 часа ключар отворил вратата и това било всичко.

Твърди, че съседката му лично изгонила молителката. Молел за отхвърляне на молбата.

С обжалваното решение № 18779 от 18.10.2024 г., постановено по гражданско дело № 2763/2024 г., първоинстанционният Софийски районен съд, 91 състав, издал заповед за защита срещу Г. М. М., като го задължил на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо М. В. К., като го предупредил, че на основание чл. 21 от ЗДДН, при неизпълнение на настоящата заповед полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата. Със същото решение Г. М. М. бил осъден да заплати на М. В. К. сума в размер на 1 000 лева, представляваща сторени по делото разноски, а по сметка на СРС държавна такса в размер на 25 лева.

Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение, прие за установено следното :

Въззивният съд изцяло споделя подробно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи въз основа на относимите доказателства по делото, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря, а препраща към нея на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК, правейки я по този начин част от своя съдебен акт. Същата се установява от събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, а именно от декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, удостоверение за раждане на общото им дете Г. Г.ев М., отговор на писмо от Дирекция „Национална система 112“ РЦ 112 – София към МВР, справка от ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“, справка за съдимост.

Във въззивното производство като писмено доказателство е прието постановление за прекратяване на наказателно производство от 28.10.2024 г. на СРП, по пр. пр. № 2524/2024 г.

Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящата въззивна инстанция.

При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните 2 изводи от правна страна :

Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя прецизните правни изводи на първоинстанционния съд, касаещи осъществяването на актове на домашно насилие от страна на ответника над молителите, изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК.

С оглед оплакванията в жалбата, следва да се отбележи следното:

Доводите в жалбата са неоснователни, доколкото са изцяло базирани на произволен анализ на доказателствената съвкупност. Твърди се недоказаност на извършения акт на домашно насилие, както и несъответствие на правните изводи на съда с установената фактическа обстановка. Въззивникът сочи, че били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и на материалния закон. Жалбата е основно мотивирана с обстоятелството, че съдът е основал правните си изводи въз основа на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, чиято доказателствена стойност преценил по чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, а от същата било видно, че имало свидетел-очевидец. Счита, че декларацията била изцяло невярна и нелогична. Твърди, че съдът нарушил принципите, заложени в чл. 9 и 10 от ГПК, като не указал на ответника за възможността му да ползва правна помощ, не приел доказателствените му искания за гласни доказателствени средства, нито се произнесъл по представените от него писмени доказателства. Нарушен бил и чл. 9, ал. 4 от ЗЗДН, тъй като съдът отказал служебно събиране на доказателства във връзка със съдебното минало на молителката.

По отношение на твърденията на въззивника за допуснати съществени процесуални нарушение поради нарушаване на принципите на чл. 9 и 10 от ГПК следва да се посочи, че същите са изцяло неоснователни. Първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест в съдебно заседание на 13.05.2024 г. Що се отнася до правната помощ съгласно чл. 99 от ГПК съдът има задължение да информира страните за възможността да ползват правна помощ, при наличието на предпоставките за това, като по отношение на исковото производство такова задължение е предвидено в разпоредбите на чл. 129, ал. 2 и чл. 131, ал. 1 от ГПК.

Предпоставките за предоставяне на такава са посочени в чл. 22 от Закона за правната помощ (ЗПП), като видно от изчерпателно изброените хипотези, ответникът не отговаря на никоя от тях. Страните сами организират защитата си, като е недопустимо съдът да подпомага допълнително, която и да е от тях, нарушавайки принципите за равенство на страните.

Възражението на въззивника за нарушаване на чл. 9, ал. 4 от ГПК също не следва да бъде приемано. В действителност, след изменението на ЗЗДН с ДВ, бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г., съдът следва служебно да изисква за страните справки за съдимост и за наложени мерки по този закон и удостоверения дали се водят на психиатричен отчет, като в настоящия случай такава справка за съдимост е изготвена единствено за ответника по делото, но не и за молителката. Нарушението обаче не е съществено, доколкото доказателствата по делото водят до извод за извършено домашно насилие, като наличието на осъждания на молителката, не би променило фактическата обстановка, както и изведените от нея правни изводи. От друга страна и осъжданията сами по себе си не означават, че осъдено лице не може също да бъде жертва на домашно насилие.

3

Неоснователни са доводите на въззивника във връзка с приетата по делото декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. В същата е описан по време, място и начин на извършване твърдения акт на домашно насилие. Съгласно чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН при липса на други доказателства за конкретни факти и обстоятелства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3. В молбата и в декларацията молителката е посочила, че след като скандалът утихнал излязла съседка от етажа, която помолила да се пази тишина. В съдебно заседание от 07.10.2024 г. ответникът също посочва, че се появила съседка, която изгонила молителката. Твърденията на страните сочат, че въпросната съседка не е пряк очевидец на твърдения акт на домашно насилие, доколкото същата се е появила след него, но не е присъствала по време на извършването му. Същата не е разпитана в съдебно заседание, като молителката се е отказала от доказателственото си искане за допускане на разпит на свидетели, а от страна на ответника липсва подобно искане.

Въз основа на това следва да се приеме, че твърденият акт на домашно насилие, като извършен при липса на свидетели-очевидци, може да бъде доказан и с представянето на декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, на която е придадена доказателствена сила по смисъла на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН.

Въззивникът твърди също, че в мотивите си районният съд не обсъдил представените от него писмени доказателства, което възражение е по същество неоснователно. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими по делото доказателства, включително представеното от ответника съдебно решение на СГС от 28.10.2021 г., с което е потвърдено отхвърлителното решение на СРС от 01.06.2021 г. по отношение на друг акт на домашно насилие, извършен от ответника по настоящото дело Г. М. спрямо М. К.. В тази връзка следва да се посочи, че решението на съда по ЗЗДН няма сила на пресъдено нещо, а отделно от това както се посочи, касае и друг акт на домашно насилие, като се явява неотносимо в настоящото производство. По отношение на декларация от живущите във входа на блока, в която се твърди да е извършен акта на домашно насилие, следва да се посочи, че същата е негодно доказателствено средство, доколкото по съществото си представлява свидетелски показания в писмен вид, събрани извън производството. Отделно от това, същата не установява релевантни на спора факти и обстоятелства, доколкото с нея се декларира, че в апартамента живеят Г. М. М. и сина му Г. Г.ев М., което обстоятелство не е част от предмета на доказване, а и не следва да се доказва по този ред - с декларация на трети за процеса лица.

Ето защо, въззивният съд намира оплакванията във въззивната жалба за изцяло неоснователни. Първоинстанционният съд е постановил решението си в съответствие с доказателствената съвкупност и след правилната й преценка. Обжалваният съдебен акт е постановен при правилно приложение на закона към значимите по делото факти, като същия е валиден и допустим, а съобразно изложените по-горе съображения и правилен.

По изложените правни аргументи и поради съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първата инстанция, въззивния съд счита, че първоинстанционното решение в обжалваните негови части е правилно, законосъобразно и обосновано, не страда от визираните пороци и следва да бъде оставено в сила.

По разноските :

Съдът е сезиран с претенция за присъждане на сторените в настоящото 4 производство разноски и от двете страни, като при този изход на делото право на разноски има само въззиваемата. По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 02.12.2024 г., в който страната и процесуалния й представител са уговорили адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева, за което е указано, че е платено в брой. С оглед на това съдът приема, че претенцията е основателна и доказана, поради което на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да плати на въззиваемата разноските за адвокатско възнаграждение. Следва обаче да се отчете възражението на въззивника за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съдът счита за основателно. Делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, поради което същото следва да бъде намалено до справедлив размер от 500 лева, отчитайки обстоятелството, че Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа е с незадължителен характер, както и приетото с Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/2022 на СЕС, което има задължителна сила за националния съд с оглед правилото на чл. 633 от ГПК.