Решение № 5207 от 31.07.2018, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

31.07.2018г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия БИЛЯНА КОЕВА при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 13032 по описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 196 – 212 ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 1 ГПК.

С решение № 322 от 02.01.2014г. по гр.д. № 879/2012г. на ВКС, І ГО е отменено по реда на чл. 307, ал. 3 ГПК влязлото в сила на 16.05.2011г. съдебно решение по гр.д. № 943/2009г. на СГС, ІІ-Г състав, с което е отменено решение от 02.12.2008г. по гр.д. № 12859/2007г. на СРС, 38 състав и е уважен предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС.

С решение № 106708 от 01.05.2017г. по гр.д. № 49264/2014г. Софийски районен съд, 28 състав признал за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на М.Й.В., ЕГН **********, и П.Г.П., ЕГН **********, че Б.Д.А., ЕГН **********,

А.Б.А., , ЕГН **********, В.Н. Х. - Д.,, ЕГН **********, В.П.Т., ЕГН **********, Б.П.Д., ЕГН **********,

В.П.Д., ЕГН **********, В.Т.Ц., ЕГН **********, Б.Т.Н., ЕГН **********

(конституирани на мястото на починалите Т.П.Ц. и Г.В.Ц.), Р.Г.Ц., ЕГН **********, К.Б.Ц., ЕГН **********, Д.В.Ц., ЕГН **********, Б.Н.Ц., ЕГН **********, представлявана от майка й Д.В.Ц., Л.Г.Ц. - М., ЕГН **********, Н.Г.Г., ЕГН **********, И Г.Г.Ц., ЕГН **********, притежават право на собственост върху недвижим имот, представляващ УПИ XV-209 с площ 770 кв. м, находящ се в землището на с.С., във в.з. „М.Д.– 2Б част – Разширението – Дупките” по действащия регулационен план на вилната зона, одобрен със заповед № РД-50-1188/19.12.1995г., при граници по скица: УПИ XVІ-210, УПИ XІV-208, УПИ УП-207 и улица, границите на който са колорирани в сив цвят по буквите С-Т-Ф-У на скицата на лист 231 от първоинстанционното гр.д. № 12859/2007г. на СРС, 38 състав, като осъдил ответниците да предадат на ищците горепосочения недвижим имот; На основание 431, ал. 2 ГПК (отм.) отменил нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 182, том Х, н.д. № 130/1993. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца В.Т.Ц. разноски по делото в размер на 450 лв., а на останалите ищци – разноски в размер на 200 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците П.Г.П. и М.Й.В. (конституирана по реда на чл. 120 ГПК отм. след смъртта на ответника Й. Г.П.в хода на делото, на 15.01.2016г.), които го обжалват с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел, че ищците са доказали пълно и главно правото си на собственост върху процесния имот. Съдът не извършил правилна преценка на материалната законосъобразност на реституционния акт, неговата нищожност и наличието на пречки за реституция. В случая такава пречка за реституция били разпоредбите на ПМС № 4/12.02.1988г. за по-нататъшното усъвършенстване на обществените зони за отдих, вилните зони и земите за земеделско ползване и за отстраняване на нарушенията при изграждане на сгради в тях (ДВ бр.

19/11.03.1988г., изм. ДВ бр. 34/1990г.). С чл. 1 от ПМС било създадено задължение за ИК на ОНС до 01.04.1989г. да отстранят всички нарушения, свързани с неправомерно завзетите и раздадени държавни земи от селскостопанския и горския фонд, които се отнемат и се възстановят в съответния фонд, както и да премахнат по реда на ЗТСУ (отм.) всички постройки, изградени в посочените категории земи и в земите за земеделско ползване, в които не се разрешава строителство. Липсвали доказателства такава процедура да е изпълнена спрямо имота. В съдебната практика се приемало, че разпоредбите на ПМС № 4/12.02.1988г. попадат в хипотезата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ – проведено мероприятие, което е пречка за възстановяване на имота, като законността на застрояването в този случай е без значение, а теренът под постройката придобива несамостоятелен характер, което изключвало възможността теренът да бъде възстановен. По делото се установило, че към влизане в сила на ЗСПЗЗ – 01.03.1991г., ПИ 209 бил застроен. Имотът бил извън регулация и за него нямало ПУП. Застрояването било извършено през 1977г., като постройката била нанесена в КП емисия 1976г. и 1980г.Сградата в имота представлявала строеж по смисъла на § 1в ДР ППЗСПЗЗ, и била регистрирана по реда и в срока по § 3 ПЗР ЗИД ЗТСУ чрез деклариране, което било видно от 2 бр. квитанции за заплатена глоба за незаконно строителство и регистрация и данък сгради в периода 1978 – 1983г., като тази регистрация била пречка за нейното премахване. Към 1982г. имотът се намирал във вилна зона, обособена с ПМС № 176/1958г. за частично изменение и допълнение на ОГП на София и обособяване на вилни зони в подножието на Витоша, изброени в чл. 1 на ПМС № 176/1958г., разширени с ПМС 4/1988г., отразени на КП емисия 1980г. и на ЕТК 1982г. Към 1982г. вилната зона била с прокаран водопровод и електричество, оформени улици и заградени имоти с постройки в тях. В първия РП за имота, одобрен със заповед № РД-50-1188/19.12.1995г., за ПИ 209 бил отреден УПИ ХV-209, с площ 750 кв. м, кв. 14 на в.з. „Дупките”, североизточно от в.з. „М. долина-2Б част – Разширение”. Имот пл. № 209, описан в нотариален акт № 182/1993г., бил идентичен с УПИ ХV-209. Тези факти се потвърдили от приетите по делото СТЕ на вещо лице Т.И., необсъдени от районния съд. Първоинстанционният съд не се произнесъл и по възраженията на ответниците за нищожност на акта, когато възстановеният с решението имот е различен от заявената воля за възстановяване на имота при обобществяване. Изводите на съда за идентичност между двете ливади по нотариалните актове № 127/1923г. и № 128/1923г. и ливадата по т. 4 от опис-декларацията, внесена през 1948г. в ТКЗС без посочени граници, и имот пл. № 2578, к.л. 758 по КП от 1950г., били основани на предположения. Необосновани били и изводите на съда, че двете ливади имат обща граница и представляват един общ имот, само защото са продадени от брат и сестра на един и същи ден на праводателката на ищците. Ищците не ангажирали доказателства за проведена процедура по анкетиране и точното местоположение на внесената в ТКЗС ливада от 10.5 дка в м. „Фращене”, като безспорно било, че липсва графичен и картен материал от 1923г. и 1948г., от който да се установи местонахождението на двете ливади по нотариалните актове от 1923г. Липсата на идентичност се установила от заключенията на тричленните СТЕ, приети във въззивното производство при първоначалното разглеждане на делото. Направената в реституционното решение № 6308/2003г. на ОСЗГ „Овча купел” индивидуализация на възстановения имот пл. № 2578 била различна от действително притежавания от наследодателката на ищците и внесен в ТКЗС имот – ливада от 10.5 дка без посочени граници. При липса на такава идентичност, административният акт бил нищожен. Районният съд не извършил и правилна преценка валидно ли е решение № 6308/2003г. на ОСЗГ „Овча купел” и поражда ли конститутивно действие, когато е постановено от териториално некомпетентен орган съобразно землищната граница и в нарушение на административните процедури по чл. 11, ал. 4 и чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ. Изводите на съда били в нарушение на чл. 18, ал. 1, т. 1 и ал. 4 ППЗСПЗЗ в относимите им редакции, както и на чл. 15, ал. 1 ППЗСПЗЗ. От приетото заключение на СТЕ, изготвено от вещо лице Т. Иванова се установило, че в случая съобразно землищната граница териториално компетентна е била ОСЗГ „Панчарево”, а не ОСЗГ „Овча купел”. По землищните граници, установени от картен материал имотът попадал в землището на с. Бистрица, а не на с.С., както било посочено в реституционния акт. Това се подкрепяло и от съдържанието на нотариален акт № 86/2003г. за собственост върху процесния имот, с който ищците се снабдили въз основа на реституционното решение. Поради това производството по възстановяване на собствеността не било завършено. Съгласно приетите решение № 31 по протокол № 48, т. 22 от 28.09.1998г. на СОС и заповед на кмета на СО № РД-09-11.1998г., териториално компетентни да издават удостоверенията и скиците по чл. 13, ал. 4, ал. 5 и ал.

6 ППЗСПЗЗ, както и заповедите по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, били административните органи по местонахождение на имота, съгласно ЗАТДСО. В случая това била администрацията на район „Панчарево” на СО. Ако се приеме, че териториално компетентна да издаде възстановителното решение е била ОСЗГ „Овча купел”, то удостоверението чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ, както и заповедта по чл. 11, ал.

4 ППЗСПЗЗ, следвало да бъдат издадени от администрацията на район „Витоша” при СО, вместо което същите били издадени от район „Панчарево” на СО. Следователно реституционната процедура не била завършена, а решение № 6308/25.06.2003г. не пораждало правни последици и не легитимирало ищците като възстановени собственици. Освен това не били доказани втората и третата предпоставка на ревандикационния иск. По делото безспорно се установило, че считано от 15.11.2002г. собственик на процесния имот е В.М.В., внук на П. и Й. П., на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 122/2002г.

Районният съд не преценил установеното по делото, че към датата на завеждане на исковата молба на 04.07.2007г. собственик и владелец на имота бил В. В., нито се произнесъл по наличието на основание за П.П. да държи имота, което държане било правомерно и произтичало от оправомощаването й от собственика с нотариално заверено пълномощно от 08.09.2004г. При доказателствена тежест за ищците, същите не доказали ответницата М.В. да владее или държи имота, нито че нейният праводател Й.П.е държал имота към завеждане на исковата молба в съда. По делото било прието за безспорно, че от 1959г. до 15.11.2002г. П. и Й. П. са владели имота, на след тази дата не се установило ответниците да са извършвали фактически действия с имота с намерение за своене. П.П. държала имота правомерно, а М.В. от 1999г. не живеела в България, което се установило от свидетелските показания.

Молят съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендират разноските в производствата.

Съображения излагат в писмени бележки от 16.05.2018г. и 25.05.2018г.

Въззиваемите страни А.Б.А., В.Н. Х. - Д., В.П. Т., Б.П.Д., В.П.Д., В.Т.Ц., Б.Т.Н.

(последните двама конституирани по реда на чл. 120 ГПК (отм.) на мястото на починалите Т.П.Ц. и Г.В.Ц.), Р.Г.Ц., К.Б.Ц., Д.В.Ц., Б.Н.Ц., Л.Г.Ц. - М., Н.Г.Г. и Г.Г.Ц. с възражения по реда на чл. 201, ал. 1 ГПК (отм.) оспорват въззивната жалба и молят съда да остави в сила атакуваното решение. Съображения излагат в писмени бележки от 25.05.2018г. Въззиваемият В.Т.Ц. претендира разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 197 ГПК (отм.), от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 188 ГПК (отм.), становищата и доводите на страните, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС. Ищците претендират да се признае за установено по отношение на ответниците, че са собственици по силата земеделска реституция с решение № 6308/25.06.2003г. на ОСЗГ „Овча купел”, като наследници на К.С.Ц., на недвижим имот, представляващ УПИ ХV-209 с площ от 770 кв. м, находящ се в землището на с.С., в.з. „М.Д.– 2Б част – Разширението – Дупките” по действащия регулационен план, одобрен със заповед № РД-50-1188/19.12.1995г., при граници по скица: УПИ XVІ-210, УПИ XІV-208, УПИ VІІ-207 и улица, и да осъди ответниците да им предадат владението на същия имот. Въз основа на реституционното решение се снабдили с констативен нотариален акт № 86, том Іа, рег. № 13775, д. № 588/2003г. на нориус с рег. № 274 на НК, поправен с нотариален акт № 26, том V, рег. № 13918, д. № 716/2006г. на същия нотариус. Заявено е и искане по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) за отмяна на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № 182, том Х, нот.д. № 130/1993г. на ІV нотариус при СНС, с който първоначалният ответник Й. Г.П.се легитимирал като собственик на имота.