Решение № 3668 от 17.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3668 гр. Пловдив, 17.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330115606 по описа за 2025 година

Предявени са основен иск с правна квалификация по 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, както и насрещни искове: главен- по чл. 240 от ЗЗД и евентуален- по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗЗП.

Ищцата А. П. С., ЕГН: **********, от град П., ул. „С. М.“ № **, ет. *, ап. **, чрез пълномощник адв. Д. П., е предявила против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: 202255877, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Сребърна” № 16, „САП Център София“, ет. 8, представлявано от **** **** С. А., иск за прогласяване нищожността на чл. 1 и на чл. 4 от Приложение № 5 към Анекс № ****/ **** г. към договор за паричен заем № ****, поради противоречието им с добрите нрави и ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ****/ **** г. и Анекс към него № ****, като според договора в заем била отпусната сумата от 1 493, 10 лева, платима на 12 месечни вноски. В чл. 4 от Приложение № 5 към Анекс № ****/ **** г. била предвидена неустойка в размер на 1 198, 95 лева, както и такса за разглеждане на заявката. Твърди се, че с клаузата за неустойката се нарушавали добрите нрави и принципа на справедливостта в отношенията, защото неоснователно едната страна се обогатявала за сметка на другата. Клаузата била неравноправна, а размерът на неустойката- прекомерен. Цената й била необосновано висока и така вместо да извърши оценка за кредитоспособността на потребителя, финансовата институция прехвърляла риска от неизпълнение на това си задължение върху клиента. Неустойката излизала извън 1 присъщите й по закон функции, като тя представлявала добавък към възнаградителната лихва и водела до сигурна печалба за кредитора. Клаузата не била уговорена индивидуално, а била част от стандартни и бланкетни предварително изготвени условия по договора, върху които страните не можели да влияят. С нея се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като тя не била включен и в ГПР и същият не отговарял на действително приложения по договора, което пък представлявало заблуждаваща търговска практика. Фирмите за бързи кредити поставяли неизпълними изисквания към кандидатстващите за кредит лица, поставящи им на практика неизпълними изисквания за осигуряване на поръчителство, предоставяне на банкови гаранции и по този начин чрез предвиждане на неустойка си осигурявали допълнителна печалба. Излагат се подробни твърдения за това, че неустойката не изпълнявала вменените й по закон функции, а представлявала скрита лихва по кредита.

Предявява се иск за прогласяване на клаузата за неустойка за недействителна. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, а пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва, като се твърди, че претенцията била неоснователна. Договарянето станало чрез средствата за комуникация от разстояние, като договорът се сключил под формата на електронен документ. Описана е подробно процедурата по кандидатстване. ГПР отговарял на всички законови изисквания и не бил над определения лимит. Той отразявал разходите по кредита към момента на сключване на договора, а не и след това. Неустойката обаче касаела неизпълнението и функцията й била да се обезщети изправната страна, като клаузата била индивидуално уговорена. Нямало нарушение и на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото лихвата била във фиксиран размер, ясно посочен и непроменен. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото потребителят бил получил и се запознал предварително с цялата преддоговорна информация. Договора и анекса били сключени по волята на ищеца, като при несъгласие с условията по кредита потребителят можел да не ги приема или пък да се откаже в 14- дневен срок от договора, без да дължи никакви такси или неустойка. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В срока за отговор ответникът е предявил и насрещен иск. Посочват се параметрите на подписания между страните договор, като отново се описва процедурата по кандидатстване. На клиента се предоставила в заем сумата в размер на 1 493, 10 лева, за срок до 05.08.2025 г. Въпреки настъпилия падеж обаче, длъжникът не бил изпълнил изцяло задълженията си по договора. Претендира се остатъчната главница в размер на 284, 20 лева, която не била още погасена, като сумата се претендира ведно със законната лихва. Сумата била дължима още и на основание чистата стойност на кредита, при приемане, че договорът е недействителен, какъвто иск се предявява при евентуалност, отново със законната лихва.

Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор на първоначалния ищец- ответник по насрещния иск, с който искът се оспорва. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, което водело и до 2 нищожност на всички сключени по него анекси. Предвид нищожността на договора, на основание чл. 23 от ЗПК се дължало единствено връщане на чистата сума, която обаче била погасена чрез множество извършени плащания. Излагат се подробни съображения за нищожност на договора предвид клаузата за неустойка и възнаградителната лихва, описват се нарушения по чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК. Моли за отхвърляне на иска, както и да не му се възлагат разноски по насрещния иск.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С приложение № 1 към анекс № **** към договор за потребителски кредит № ****/ **** г., заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 493, 10 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок до 05.08.2025 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 35, 81 %, ГПР- 65 % и общ размер на всички плащания- 1 938, 24 лева.

С приложение № 4 към договора за потребителски кредит № ****, се предвижда такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване в размер на 139, 92 лева, платима разсрочено с вноските по погасителния план по договора.

С приложение № 5 към договора за потребителски кредит № ****, е предвидено обезпечение на кредита чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, като при неизпълнение е предвидена неустойка в размер на 4, 15 лева средно на ден, а според приложения погасителен план тя е в общ размер на 1 513, 08 лева, също платима разсрочено с вноските по погасителния план по договора.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за потребителски кредит № ****/ **** г. и приложения № 1, 4 и 5 към него, като са приети още СЕФ и Общите условия по кредита.

Видно от справка от кредитора, потребителят е погасил по заема сумата от общо 618, 10 евро.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 3 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от анекс и приложение към договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за неустойка поради непредставено обезпечение, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

В исковата молба е релевирано и основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 35, 81 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от над 30 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

В договора не е записана общата дължима сума, а такава е посочена в т. 8 от приложение № 1 към анекса по договора. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на 1 938, 24 лева и следва да включва главницата и лихвата, то тя не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4 от приложение № 5, предвиждаща неустойка. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя.

Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, без да може да 4 компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР от 65 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, като обстоятелство не се оспорва от ответника, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.