Решение № 133 от 04.12.2024, Районен съд - Поморие

РЕШЕНИЕ

№ 133 гр. Поморие, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПОМОРИЕ, III СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Димитър М. Димитров при участието на секретаря Валентина Ат. Анджерлиева като разгледа докладваното от Димитър М. Димитров Гражданско дело № 20232160100760 по описа за 2023 година взе предвид следното.

Производството е образувано по искова молба от В. К. К. от гр.Поморие, чрез пълномощника и съдебен адресат адв.М. М., против „Вивус.Бг” АД гр.София.

Ищецът твърди, че с ответника са страни по договор за кредит № **********/12.07.2023г., по силата на който ищецът е получил от ответника сумата от 1100 лв., при дължима лихва в размер на 37.06 лева, при ГПР от 49.70%, при ГЛП от 40.99% и срок на кредита от 30 дни.

Сочи, че с договора страните са уговорили и такса за бързо разглеждане в размер на 226.94 лв., като по този начин общото задължение на ищеца по договора е в размер 1364 лв.

Твърди, че уговорената такса за бързо разглеждане е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, пр.трето от ЗЗД, поради противоречието и с добрите нрави, тъй като с уговаряне на същата в размер на ¼ от сумата по отпуснатия кредит се достига до нееквИ.лентност на престациите, с което е нарушава принципът на добросъвестност и справедливост, целта на който е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Сочи се от ищеца на следващо място, че уговорената такса за бързо разглеждане е нищожна на основание чл. 143 ал.1 от ЗЗП, като неравноправна, тъй като е сключена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на страните.

Твърди, че клаузата е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП, тъй като е неразбираема и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора, както и по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП, като необосновано висока.

1

Твърди, че клаузата е нищожна и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП, а е част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, анексите и общите условия, върху съдържанието на които кредитополучателят нямат възможност да влияе към момента на сключване им.

Сочи се също така от ищеца, че клаузата е нищожна поради това, че води до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона, на основание чл.26 ал. 1 пр.второ от ЗЗД, тъй като възнаграждението по клаузата, същото в размер на 226.94 лв., е следвало да бъде отразено в определения ГПР, съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК и по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, но това не е сторено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, относно размера на ГПР.

Сочи се на следващо място, че клаузата е нищожна и на основание чл. 10а ал.1 от ЗПК, с която разпоредба е регламентирана възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, тъй като по силата на чл.10, ал.2 от ЗПС, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а в случая таксата представлява такава.

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на процусната клауза, същата уговорена по чл.18.1 от договора за потребителски кредит от 12.07.2023 г., сключен между страните, като противоречаща на добрите нрави и на закона, поради сключването и нарушение на горепосочените разпоредби на ЗЗП и ЗПК.

Претендират се от ищеца и разноските по делото.

Исковата молба е приета за разглеждане и препис от същата е връчен на ответника, който е подал отговор/насрещен иск в законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК.

С отговора предявеният иск е оспорен от ответника като неоснователен и недоказан, като такъв моли съдът да го отхвърли изцяло, при изложени подробни съображения в подкрепа на застъпеното становище.

Ответникът счита за неоснователни твърденията на ищеца за нищожност на процесната клауза, като сключена в нарушаване на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и императивните изисквания на ЗЗП, тъй като отношенията между страните са частноправни и са се развили в сферата на потребителското кредитиране от небанкови финансови институции, в обхвата на която следва да се преценяват добрите нрави като критерии за поведение и която разкрИ. съответни специфики, предвид по-високата цена на паричния ресурс на небанковите институции, които не могат да осъществяват влогонабиране.

Според ответника ищецът е изявил изрично ясно и недвусмислено съгласието си, че желае да използва допълнителната незадължителна услуга по приоритетно разглеждане при отразената в специалните условия на договора цена, който договор е съобразен изцяло по форма и съдържание с императивните изисквания на ЗПК.

Ответникът сочи, че е изпълнил задължението си да предостави пълната и подробна преддоговорна информация на ищеца, който е разполагал с възможността да направи 2 информиран и икономически обоснован избор дали да сключи процесния договор, при предвидените в него условия и след като се е запознал със същите се е съгласил с тях.

На следващо място ответникът сочи, че съгласно клаузата по т. 8.1 от общите условия на договора, ищецът е имал право да се откаже от последния, без да обосновава отказа си, в срок от 14 дни от сключването на договора за кредит, което ищецът не е сторил, а е усвоил сумата по кредита.

Ответникът твърди също така, че размерът на ГПР по договора е определен съобразно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, като по силата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР може да се уговаря свободно до размер от 50 % от главницата по кредита, а договореният такъв в случая е 49.7%, като законът не предвижда ограничение на отделните компоненти, от които може да се формира ГПР, нито налага задължителни такИ. и не изключва определяне на договорна възнаградителна лихва от 50 %, ако тя е единственият начисляван на потребителя разход от обхвата на ГПР, съгласно дефиницията по чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Според ответника заявяването на отделни допълнителни и незадължителни услуги не следва да се включва в ГПР, съобразно чл. 19, ал. 3, т. 2 от ЗПК, поради което процесната такса не е елемент от формирането му, като същата не представлява общ разход по кредита, по смисъла на ДиректИ. 2008/48/ЕО, тъй като не се заплаща във връзка със сключването на договора, няма отношение към параметрите на същия или към усвояването на кредита, а е самостоятелна възмездна услуга за приоритетно разглеждане на искането за кредит, предоставяна от ответника при заявено желание от клиентите на дружеството и същата не е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия.

Предвид характера на таксата, като допълнителна самостоятелна възмездна услуга, според ответника таксата не може да бъде категоризирана като противоречаща на добрите нрави, накърняваща договорното равноправие и същата е в съответствие с разпоредбата чл. 10а, ал.1 ЗПК.

На следващо място ответникът сочи, че процесният договор за потребителски кредит е съобразен изцяло с императивните изисквания на ЗПК, като в изпълнение на чл. 148, ал. 3 от ЗЗП, общите условия, включително и регламентираната в тях такса за бързо разглеждане, са предварително изпратени и съгласувани с КЗП, а всички параметри по кредита са предварително известни и са предоставени по ясен и недвусмислен начин на потребителя още на етап преддоговрна информация.

Ответникът твърди също така, че терминът „управление на кредита“ няма законова дефиниция, поради което изводът на ищеца, че такса бързо разглеждане има характера на такса и комисионна за действие, свързано с усвояване и управление на кредита, почИ. на предположение.

Също претендира разноските по делото.

Ответникът е предявил и съдът е приел за разглеждане насрещен иск с правно основание 3 чл.79 ЗЗД, за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата от 1 137.06 лв., от която 1 100 лв., представляващи дадена в заем от ответника на ищеца и невърната от последния главница по договора за потребителски кредит от 12.07.2023 г., сключен между страните и 37.06 лв., представляваща договорна лихва за периода от 12.07.2023 г. до 11.08.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на насрещния иск – 08.01.2024 г., до окончателното й заплащане.

Ищецът и ответник по насрещния иск оспорва същия като изцяло неоснователен, с аргумент за недействителност на процесния договор, на основание чл.22 от ЗПК, поради непосочване на приложимият лихвен процент и условията за прилагането му, като за съдържащият се такъв в договора не е уточнено дали същият е променлив или фиксиран за целия срок на договора и липса на условия за прилагането му, както и поради липса на уточнение, какви точно разходи са включени в посочения в договора ГПР.

Твърди също така, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, в случая липсва погасителен план, което е самостоятелно основание за нищожност на договора, който е такъв и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, изразяващо се в невключване на таксата за бързо разглеждане на кредита в ГПР.

С оглед твърдяното основание за нищожност на клаузата за определяне на ГПР, която не може да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, както и тъй като не договорът не би бил сключен и ако в него не е включена тази клауза, ищецът застъпва становище за недействителност на целия договор, в това число и на основание чл.22, вр.с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, редовно призовани, техните редовно упълномощени процесуални представители депозират писмени молби, с което поддържат заявените искания, оспорвания и възражения.

За да разреши спора между страните съдът се запозна подробно със становищата и исканията им, както и със събраните по делото доказателства, и като съобрази относимите законови разпоредби, прие от фактическа и правна страна следното.

Безспорно ответникът е финансова институция по чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, на което по силата на процесния договор, относно сключването и клаузите на който не се спори, ответникът е предоставил паричен заем, за който не се установява да е предназначен за извършването от ищеца на търговска или професионална дейност, поради което ищецът има качеството на потребител по смисъл на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и като такъв може да се ползва от разпоредбите на този закон относно неравноправност и нищожност на клаузи по договора.

Както бе посочено, по делото не се спори, че страните са сключили договор за кредит от 12.07.2023г., препис от който е представен по делото.

Видно от договора, сумата на отпуснатия от ответника на ищеца кредит е 1 100 лв., като в договора е посочена и сумата от 226.94 лв. – такса за бързо разглеждане, при ГПР от 49.70%, ГЛП от 40.99% и срок на кредита от 30 дни.

4

Представен е и препис от Общи условия на договора, в клаузата на чл.4.2 от които е предвидено, че кредиторът предоставя възможност на кредитополучателя да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, като услугата е допълнителна, незадължителна и се предоставя по искане на кредитополучателя и гарантира обработка на искането и предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му.

Съгласно клаузата на чл.4.4 от ОУ таксата се изчислява спрямо сумата по кредита и срока на договора, като дължимата сума се посочва в специалните условия на договора за кредит и е включена в тарифа на кредитора.

Съгласно чл.4.5 от ОУ допълнителната услуга не е задължително условие за отпускане на сумата по заявения кредит.

Несъмнено процесният договор има характеристиките на такъв за потребителски кредит, поради което в случая са приложими разпоредбите на ЗПК, като на основание чл.7, ал.3 от ГПК, съдът служебно дължи преценка относно наличието на неравноправни клаузи в договора.

Според съда, уговорената между страните такса за бързо разглеждане по същество прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция по чл.16 от ЗПК, за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит.