Решение № 235 от 27.10.2022, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 235 гр. Враца, 26.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Пенка П. Петрова

Калин Тр. Тодоров при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело № 20221400500376 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 5047/02.09.2022 г. на „Кредитреформ България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, чрез управителя Р. В., срещу решение № 260115 от 19.05.2021г., постановено по гр.д. № 1330/2019г. по описа на Районен съд Бяла Слатина, изменено с определение № 260015 от 10.02.2022г. в частта за разноските, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск за признаване за установено, на основание чл.422 от ГПК, че Г. Д. И., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес с.***, обл.Враца, ***, му дължи сумата 1000,00 лв. главница по договор за кредит № ***/15.07.2016г., сключен между длъжника и „4финанс“ ЕООД /“Вивус“/, прехвърлен на “Кредитреформ България“ ЕООД с договор за цесия от 23.11.2018г., 206.31 лв. - такса за експресно разглеждане, 927.00 лв. - наказателна лихва за периода от 24.09.2016г. до 22.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на главницата и е о съден да заплати на адв. К. И. Б. от АК-София, процесуален представител на Г. Д.

И., направените разноски по заповедното производство и по исковото производство в общ размер 760 лева.

В жалбата се поддържа, че решението е незаконосъобразно, неправилно 1 и необосновано. Жалбоподателят счита, че мотивите изложени от съда в решението, са неотносими към предмета на спора. Твърди, че неизготвянето на погасителен план към договора за кредит не е пропуск, а се дължи на факта, че между страните не е уговорено разсрочено плащане на погасителни вноски; че кредитът е отпуснат за срок от 30 дни и с настъпване на падежа се дължи цялата сума, която е ясно и точно посочена в графа „Общо дължима сума". Счита за несъстоятелни и доводите на първоинстанционния съд, че липсват данни за погасителната вноска и каква част от нея погасява главница, лихва и каква такси за обслужване на кредита, тъй като цялата сума по кредита се погасява чрез една единствена вноска. Във връзка с това счита, че последващите възражения, свързани с „погасителната вноска" - каквато в конкретния договор не е уговорена между страните, е следвало въобще да не бъдат разглеждани от съда, а още по-малко да са едно от основанията за отхвърляне на иска. Жалбоподателят поддържа, че не отговаря на истината и твърдението на съда, че в договора за кредит липсва клауза относно наличието на право на отказ на потребителя от договора, както и срок, в който това право може да бъде упражнено, тъй като в чл. 5 от Общите условия към договора за кредит /приложени по делото/, раздел „Право на отказ", ясно и подробно е регламентирано правото на кредитополучателя да се откаже от договора за кредит, срока, в който може да упражни това свое право, начина, по който следва да се извърши отказа, както и последиците от евентуалното му извършване. Посочва също, че процесният договор за кредит е десети по ред между страните, поради което ответницата И., с оглед на това, че е погасила 9 предходни кредита с идентични условия, е била наясно с механизма на сключване на договора и начините за определяне на дължимите лихви и техния размер. В случай, че съдът счете гореизложеното за неоснователно и приеме доводите на първоинстанционния съд за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, то възразява срещу превратното тълкуване на нормата на чл. 23 ЗПК от съда. В тази връзка счита, че посочената норма касае всички случаи, в които договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен и прилагането й не е обвързано с предявяването на иск по чл. 55 ЗЗД в условията на евентуалност, каквато е и съдебната практика, включително и трайната практиката на ОС-Враца. Моли съда, да отмени обжалваното решение на Районен съд Бяла Слатина, като незаконосъобразно, неправилно и необосновано и да постанови решение, с което да установи със сила на присъдено нещо, че Г. Д. И. има задълженията към него, подробно посочени в исковата молба; да му присъди направените в първоинстанционното производство разноски, както и платените в настоящото производство: държавна такса в размер 75,00 лв. и адвокатски хонорар платен за представителство в първоинстанционното производство в размер 456.00 лв. с ДДС и юрисконсултско възнаграждение в размер 200,00 лв.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на жалбата от насрещната страна Г. Д. И. , чрез пълномощника й адв. М. Л. Л., в който се 2 оспорва основателността на въззивната жалба. Въззиваемата счита обжалваното решение на PC-Бяла Слатина за правилно, обосновано и постановено в съответствие с материалния закон. Твърди, че правилно решаващият състав на PC-Бяла Слатина е приел, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК и счита, че дори и кредитът да е дължим в 30-дневен срок и с настъпването на падежа му да се дължи цялата сума по него, то в договора за кредит следва да има погасителен план с разбивка по пера, а именно колко е дължимата главница, колко е дължимата лихва в цифрено изражение (а не само в процентно изражение), както и допълнително дължимите такси по кредита, за да може кредитополучателят да добие представа още при сключването на договора, какво ще дължи в момента на настъпване на падежа. Отделно от гореизложеното, договорът за кредит е удължен, тъй като кредитополучателят се е възползвал от допълнителна услуга - удължаване срока на кредита, поради което дължимите по кредита разходи са се увеличили, а само и единствено от договора за кредит не е ясно какво се дължи по същия. Поддържа, че няма никакво значение кой по ред е този договор и няма как да стане ясно дали договорът действително е девети по ред между страните. Посочва, че неточно и подвеждащо в договора за кредит е посочено, че ГПР е в размер на 49.7 %, тъй като в този размер не са включени допълнителните такси, озаглавени като „услуги“, а имено таксата за експресно разглеждане и таксата за удължаване срока на кредита.

Следователно в договора се предвижда ГПР в по-нисък размер от реалния размер на ГПР, който очевидно надхвърля 50%, което нарушава императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че д опълнителните услуги също следва да бъдат включени при формиране на ГПР, тъй като представляват общ сбор по разходите за кредита, и н евключването им в годишния процент на разходите по кредита обосновано може да се разглежда като нарушение на императивните правила на закона, което е абсолютно забранено в чл. 21 от ЗПК. Изтъква също, че в процесния договор за кредит липсва възможността, регламентирана в чл. 11, ал.1. т. 12 ЗПК, за предоставяне на информация, а единствено е предвидена такава в общите условия, за които липсват доказателства да са подписвани от него. Счита също за неправилно виждането на въззивника за дължимост на чистата стойност на кредита при обявяване на процесния договор за кредит за недействителен, като цитира практика на СГС и Окръжен съд – Пловдив по този въпрос, според която правното основание да се претендира вземането за чистата стойност на кредита е неоснователно обогатяване, а в настоящото производство, вземането се претендира на договорно основание, поради което е недопустимо присъждане на претендираната сума на друго основание, различно от търсеното. Следователно, ако въззивният съд сподели изводите на първоинстанционния съд относно недействителността на договора, то искането за присъждането на чистата стойност на кредита е абсолютно неоснователно и недопустимо в настоящото производство. Моли съда, да остави без уважение подадената въззивна жалба на „Кредитреформ България” 3

ЕООД срещу решението на PC-Бяла Слатина и да го потвърди, като правилно, обосновано и законосъобразно, както и да му присъди разноските във въззивното производство.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят „Кредитреформ България” ЕООД, чрез процесуалния си представител, поддържа подадената жалба и представя писмена защита, а въззиваемата страна Г. Д. И. не се явява и не се представлява; поддържа отговора в подадена молба-становище.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.

За да се произнесе по правилността на обжалваното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Въз основа на подадено на 28.08.2019г. от „Кредитреформ България” ЕООД, гр. София, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в РС-Бяла Слатина е образувано ч.гр.д. № 1138/2019 г. по описа на съда, по което съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение № 696 от 29.08.2019г., по силата на която длъжникът Г. Д. И., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес с.***, обл.Враца, ***, е осъдена да заплати на заявителя сумите: 1000,00 лв. главница, дължима по договор за кредит № ***/15.07.2016г., сключен между длъжника и „4финанс“ ЕООД /“Вивус“/, прехвърлен на “Кредитреформ България“ ЕООД с договор за цесия от 23.11.2018г., 206.31 лв. - такса за експресно разглеждане, 927.00 лв. наказателна лихва за периода от 24.09.2016г. до 22.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 26.08.2019г. /пощенски клеймо/, до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски – 42, 67 лв. държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, който, чрез пълномощник адв. К. Б. – САК, в срок е подал възражение по чл.414 ГПК срещу нея и в предвидения в чл. 415, ал. 1 от ГПК едномесечен срок, заявителят е предявил установителни искове против длъжника по делото.

В исковата молба, с която са предявени тези искове, ищецът твърди, че 4 на 15.07.2016г. между "4финанс" ЕООД, опериращо на пазара на финансови услуги под търговската си марка "Вивус" и ответницата Г. Д. И. е сключен договор за кредит № ***, по реда на чл. 6 от ЗПФУР, явяващ се десети по ред договор между тях. Поддържа, че в заявката си Г. Д. И. е заявила желание да й бъде отпусната сума в размер 1000,00 лева, като е заявила и ползването на допълнителната, незадължителна услуга за експресно разглеждане на заявката. Изтъква, че кредитополучателят е подписал договора чрез натискане на бутона "Подпиши", с натискането на който се счита, че се подписват всяка страница от договора и приложимите Общи условия. Посочва, че кредитът е отпуснат за период от 30 дни, с падежна дата 14.08.2016г., като сумата е преведена от кредитора чрез паричен превод в "Банка ДСК" ЕАД на същия ден - 15.07.2016г. Ищецът поддържа, че к ъм уговорената дата на връщане на сумата, кредитополучателят се е задължил да заплати на „4финанс" ЕООД сума в общ размер 1 240,00 лв., от които: 1 000,00 лева - главница, 206,31 лева - такса експресно разглеждане и 33,69 лева - лихва за периода на отпускане на кредита. Твърди, че с настъпване на падежа на договора, Г. Д. И. се е възползвала от правата си съгласно т. 11 от Общите условия към договора за кредит и е поискала удължаване на срока за връщане на кредита, поради което срокът за връщане на кредита е удължен до нова падежна дата 23.09.2016г. Поддържа, че с настъпване на падежа по договора - 23.09.2016г., кредитополучателят не е погасил дължимата сума и е изпаднал в забава.

Посочва, че съгласно клаузите на договора и т. 13.2а от Общите условия, от 24.09.2016г. „4финанс" ЕООД (Вивус) е започнал да начислява наказателна лихва, формирана чрез надбавяне на основния лихвен процент, определен от БНБ - 10,00% към договорния лихвен процент, върху неизплатената главница за периода на просрочието. Изтъква, че от „Вивус" изпращат напомнителни писма до ответницата на адреса й, посочен в договора за кредит, в които се съдържа информация за просрочения кредит - актуален размер на задължението, дни просрочие, начислена наказателна лихва и които, съгласно т. 13.4. от Общите условия към договор за кредит, са за сметка на кредитополучателя. Твърди, че въпреки отправените покани, ответницата не е погасила гореописаните вземания – на 10.04.2018г. е извършила едно плащане в размер 200 лв., с което е погасена част от натрупаната до този момент наказателна лихва. Посочва, че на 23.11.2018г. "4финанс" ЕООД, в качеството на цедент, е сключило с "Кредитреформ България" ЕООД, в качеството на цесионер, Договор за прехвърляне на вземания № ВGF-2018-033/23.11.2018г., по силата на който цедентьт е прехвърлил на цесионера вземанията по Договор № ***, както следва: главница 1000,00 лева; такса за експресно разглеждане 206,31 лева; договорна лихва 33, 69 лв.; наказателна лихва 927,00 лева за периода от 24.09.2016г. до 22.11.2018г. и отписани такси за събиране (изпратени писма) - 30,00 лева. Посочените вземания са подробно описани в Приложение 1, което е неразделна част от договора за прехвърляне на вземания. Изтъква, че по силата на сключения договор за цесия, в чл. 26 от него, цесионерът е изрично упълномощен да уведомява длъжника от името на 5 цедента за прехвърлянето на задълженията му. Съгласно предоставеното пълномощно и в изпълнение на условията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, "Кредитреформ България" ЕООД е изпратил уведомление за цесията чрез писмовна пратка, която е получена лично от длъжника. Твърди, че от сключването на договора за цесия до подаване на исковата молба забавата на ответницата продължава.