Решение № 15810 от 10.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15810 гр. София, 10.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110150068 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. И. Ш., чрез адв. Ж., срещу „..“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск по чл. 55, ал.

1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 162,16 лева, представляваща получено без основание от ответника плащане по договор за кредит № ../30.11.2024 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата претенция – 27.10.2025 г. до изплащането.

В исковата молба се излага, че между страните бил сключен договор за кредит № ../30.11.2024 г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 800 лева, чието връщане било уговорено в срок до тридесет дни, при годишен лихвен процент в размер на 40,99% и ГПР 49,60%.

В деня на сключване на договора между страните било подписано и допълнително споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит срещу възнаграждение от 165,04 лева, както и анекс, с който страните се съгласили да удължат срока на договора с 14 дни срещу такса в размер на 92,16 лева. За изпълнение на задълженията си по договора ищецът заплатил сума от общо 962,16 лева, като извършил три плащания – 92,16 лева на 30.12.2024г.; 20 лева на 04.02.2025г.; 850 лева – 17.10.2025г.

1

Ищецът излага съображения относно недействителността на процесния договор за потребителски кредит. Твърди, че клаузата, установяваща задължение за плащане на такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.

Сочи, че уговорената такса за разглеждане била в противоречие с изискванията на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и че същата не била съобразена при формиране на ГПР по кредита, което имало за цел заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ГПК. Излага доводи относно неравноправния характер на оспорваната клауза от договора. Поддържа, че отбелязаният в договора ГПР по кредита не отразявал действително приложимия, което било в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че в договора липсвала яснота относно взетите компоненти при формиране на ГПР по кредита, което възпрепятствало възможността му за преценка на икономическите последици от сключване на договора.

Поддържа, че договорът е нищожен, поради което на основание чл. 23 ЗПК дължи връщането само на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи, поради което предявява иск за сумата от 162,16 лева, представляваща разликата между главницата по договора и заплатената без основание сума по кредита, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на дълга. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло исковата молба. Счита, че процесният договор не е нищожен. Допълнителната услуга за експресно разглеждане не била задължителна. Сочи, че дори да бъдат включени допълнителните такси към ГПР, то същият няма да надвиши законово допустимия размер, който бил 64 %. Излага, че дори да бъде прието, че клаузите за допълнителни услуги са нищожни, това не води до нищожност на целия договор. Прави възражение за прекомерност по отношение на претендираното адвокатско възнаграждение от ищцата. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Не е спорно между страните и се установява от представените по делото доказателства – договор за кредит № ../30.11.2024 г., анекс от 30.12.2024г. и 2 споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на кредита от 30.11.2024г., че между страните е сключен договор за кредит № ../30.11.2024 г. с главница 800 лева, ГЛП 40,99%, ГПР 49,60%, допълнителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит срещу възнаграждение от 165,04 лева, както и такса за удължаване на срока на договора от 92,16 лева. От представените по делото платежно нареждане и извлечения за плащане се установява, че ищецът е заплатил по договора 850 лева на 17.10.2025г., 92,16 лева на 30.12.2024г. и 20 лева на 04.02.2025г.

Съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане и такса за удължаване на срока на кредита са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът на посочените такси, поради което и на това основание уговорката се явява нищожна.

На следващо място посочените такси несъмнено се явяват разход по кредита и е следвало да бъдат включени в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговорените такси по същество имат за цел да увеличат размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая в договора е посочен ГПР в размер на ГПР 49,60% и ГПЛ – 40,99%, а таксата за експресно разглеждане и такса за удължаване на срока на кредита не са включени в ГПР, а ако същите се добавят към него, то размерът му би бил 3936,38 %, което значително надхвърля нормативно допустимия.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от 3

Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

Следователно договор за потребителски кредит № ../30.11.2024 г., се явява нищожен на основание чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. На основание чл.23 ЗПК заемателят дължи само чистата стойност на кредита в размер на предоставената заемна сума.

По предявения иск с правно основание чл.55 ЗЗД:

Установява се, че ищецът е заплатил на ответника по договор за кредит № ../30.11.2024 г. сума в размер на 962,16 лева, което обстоятелство не се оспорва от ответника, като видно от представените по делото писмени доказателства, и от изложеното в исковата молба се установява, че ищецът е усвоил сума в размер на 800 лева. С оглед извода на съда за нищожност на договора, то същият дължи връщане само на главницата на основание чл.23 ЗПК, поради което платените от него суми над 800 лева са платени без правно основание и подлежат на връщане на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, поради което предявеният иск се явява основателен до пълния предявен размер от 162,16 лева.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски, а именно 42,50 лева/21,73 евро заплатена държавна такса. Ищецът е представил доказателства и за реално заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева/204,52 евро. Ответникът е направил възражение за прекомерност на основание чл.78, ал.5 ГПК, доколкото делото е с ниска фактическа и правна сложност, като при съобразяване практиката на СЕС следва да бъде определено възнаграждение под минимално предвиденото по Наредба №1/2004г. Съдът намира направеното възражение за основателно при съобразяване на актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация 4 на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС).

В конкретния случай по делото са предявени два иска, по които обаче не е провеждана отделна защита, същите са обусловени един от друг, като делото е с ниска фактическа и правна сложност, формирана е значителна непротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, за които съдът следи и служебно. Поради изложеното съдът намира, че следва да се намали адвокатско възнаграждение до размер от 300 лева/153,39 евро, което да бъде присъдено на ищеца.

По изложените мотиви, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1 ЗЗД „..“ ЕООД, ЕИК .. ДА ЗАПЛАТИ на А. И. Ш., ЕГН **********, сумата от 162,16 лева/82,91 евро, платена без основание въз основа на нищожен договор за кредит № ../30.11.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 27.10.2025г.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Г.М. .“ №.., да заплати на А.

И. Ш., ЕГН **********, разноски по делото в размер на 342,50 лева/175,12 евро.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 5