Определение № 1828 от 23.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1828 гр. София, 23.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-12 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кирил Ст. Петров като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Гражданско дело № 20251100109725 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова от Е. Д. М. срещу ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ НАЦИОНАЛНА ПОЛИЦИЯ и Министерство на правосъдието. Предявен е иск по чл. 2в ЗОДОВ за сумата от 500 000 лв. Твърди се, че ответниците са нарушили правото на ЕС.

Началникът на Затвора в гр. София отказвал да изпълни задълженията си по чл. 448, ал. 2 НПК, въпреки че знаел, че ищецът е осъден по непредявени обвинения. МП не взимало мерки срещу неправомерното поведение и носило отговорност за продължаващото му задържане без никакво правно основание. Ответниците не били предприели нищо за неговото освобождаване, въпреки че знаели, че е отвлечен и противозаконно лишен от свобода.

Дадени са указания с разпореждане от 24.09.2025 г.

Постъпила е уточнителна молба, с която съдът намира, че дадените указания не са изпълнени в цялост.

Доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища, на съда е служебно известно, че ищецът Е. Д. М. се задържа в затвора в гр. София в изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ по силата на Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018 г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018 г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и ищецът е признат за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, затова, че на 12.03.2010 г. в град София, пред „Прокредит банк България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е.Д.П. и Л.Т.Л. – извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди движими вещи – сумата 136 072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил затова сила и заплашване, движимите вещи 1 са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие.

Исковата претенция съдът намира за недопустима, поради следното:

В случая ищецът навежда оплаквания, че ответниците носят отговорност за вреди поради непредприемане на действия за неговото освобождаване от Затвора, където същият се намира поради наличие на влязла в сила присъда. По съществото си искането на ищеца е за вреди от това, че същият се намира в Затвора на основание влязла в сила присъда. Твърди се, че същата е незаконосъобразно и се цели заобикаляне на влязла в сила присъда. Такава хипотеза, даваща основание за защита по чл. 2 ЗОДОВ, законодателят не е предвидил, видно от гореизброените хипотези. Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или административнонаказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни. От този закон не могат да се ползват лица, които считат, че не са удовлетворени техни оплаквания и възражения по повод произнасяния на съда с влезли в сила осъдителни присъди.

В случая ищецът поддържа, че основанието на претенцията е чл. 2в ЗОДОВ.За да се ангажира по реда на чл.2в ЗОДОВ отговорността на държавата за вреди, следва да се твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого – виж определение № 4406 от 20.12.2022 г. по ч. гр. дело № 4239/2022 г., III г. о. на ВКС и определение № 60354 от 04.11.2021 г. по ч. гр. дело № 1126/2020 г., IV г. о. на ВКС.

Твърденията, че е осъден по непредявено обвинение и, че ответникът не му съдейства, не съставляват надлежни твърдения на иск за вреди от противоправно поведение на този държавен орган. В този смисъл, с оглед приетото в мотивите на т. 16 на тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, и от това нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска. При липса на надлежни твърдения, които да сочат на основателност на иска, би се допуснало образуването и провеждането на съдебни производства, в които извършването на процесуални действия е лишено от смисъл. На ищеца са дадени надлежни указания, но същият отново бланкетно е посочил разпоредби на ХОПЕС и ДФЕС и е изброил нарушени права, без да конкретизира какво точно е нарушението на правото на ЕС, извършено от всеки един от ответниците. В подобен смисъл по искови претенции на Е. М. е и определение № 3646 от 11.07.2025 г. по ч. гр. д. № 2565/2025 г. на III г. о. на ВКС.

Въпреки дадените изрични указания, ищецът в предоставения му срок не сочи конкретни актове/действия/бездействия на служители на ответниците, с които да са нарушени конкретни норми от правото на ЕС.

Налице са и други съображения за недопустимост на предявения иск:

Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно 2 упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал.

2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така, дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Miroļubovs and Others v. Latvia/.

От служебно изготвена справка /приложено по делото/ се установява, че към 05.11.2025 г. пред Софийски районен съд са образувани над 1130 дела, с ищец Е. Д. М. и ответник – различни органи на съдебната власт – Прокуратура на Република България, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, МВР, СДВР, както и други ответници. След подобна служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че за периода 15.09.2020 – 05.11.2025 г. Е. Д. М. е инициирал около 600 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето. Посочените справки касаят само гражданските дела, не и наказателните такива, като обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с 3 изискванията на чл. 57 от КРБ, това е процесуално задължение на съда. Когато обаче с процесуалното си поведение страната поставя съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен предмет, чрез подаването на над хиляда искови молби, то тази хипотеза сочи на злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция се налага, след като по редица дела на страната е обезпечена възможността за разглеждане в детайли на претенцията й, при охранявани на всички нейни интереси.

За да стигне до извод, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 ГПК, съдът съобрази и служебно приобщената към настоящото дело справка на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Жалбоподателят Е. М. е изтърпява наказания „лишаване от свобода“ в Централен софийски затвор. От приложената служебна справка от ГДИН се установява, че в периода от 01.01.2024 г. до 23.04.2025 г. /в който период работните дни са 329/ Е. М. е бил конвоиран, т.е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 175 дни, с цел да му се осигури възможност за запознаване с дела и за лично участие в производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО и др., чийто инициатор е. Т. е. повече от половината от работните дни в посочения период ищецът е бил конвоиран за участие в съдебни производства. Постига се цел, която не е предвидена от закона – осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи.

Следва да се отбележи и това, че по сходен казус ВКС е постановил определение № 1208 от 13.03.2025 г. по ч. гр. д. № 472/2025 г. на III г. о. на ВКС, с което не е допуснал до касационно обжалване определение № 648/14.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 14998/2024 г. на СГС, с което е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството по делото, инициирано по искова молба, подадена от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България, е прекратено поради злоупотреба с права /в подобен смисъл за наличие на злоупотреба с права от настоящия жалбоподател са и определение № 3125 от 17.06.2025 г. по ч. гр. д. № 1896/2025 г. на III г. о. на ВКС, определение № 3605 от 08.07.2025 г. по ч. гр. д. № 2324/2025 г. на I г. о. на ВКС, определение № 2000 от 22.04.2025 г. по ч. гр. д. № 1403/2025 г. на III г. о. на ВКС, определение № 5581 от 02.12.2025 г. по ч. гр. д. № 4534/2025 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 5777 от 11.12.2025 г. по ч. гр. д. № 4693/2025 г. на III г. о. на ВКС и др.

Предвид изложеното, предявеният иск е процесуално недопустим и исковата молба следва да бъде върната на основание чл. 130 ГПК.

В хипотезата на предявен недопустим иск, основан на ненадлежни твърдения, от които претендираното право е принципно невъзможно да бъде породено, в полза на ищеца е неоправдано да бъде допусната правна помощ, съгласно чл. 24, т. 2 ЗПП. Това е така, тъй 4 като съдът достигна до извод за недопустимост на предявения иск, а съгласно чл. 24, т. 2 ЗПП правна помощ по чл. 21, т. 2 и 3 не се предоставя, когато претенцията е очевидно недопустима. Ето защо искането на ищеца за предоставяне на правна помощ, изразяваща се в безплатна защита по делото от адвокат, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.