Решение № 951 от 10.10.2024, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 951 гр. Кюстендил, 10.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калин К. Василев при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело № 20231520101298 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по искова молба с вх. № 6044/2023 г., депозирана от К. И.

М. с ЕГН **********, адрес: гр. ********, ул. „********“ ***, чрез процесуалния му представител по пълномощие адвокат Б. З. – САК, със съдебен адрес: гр. София, ж. к. “Люлин“ 3, ул. “Георги Дражев“ №6, търговски комплекс „Сан Марино“, офис 14, адвокатска кантора „Маринов и З.“ срещу „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П..

В исковата молба се твърди, че на 08.11.2022 г. К. М. е сключил договор за паричен заем № 5868918 с „ВИВА КРЕДИТ" ООД. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 600 лева, видът на вноската - двуседмична, а броят на погасителните вноски да бъде пет. В договора е посочено, че годишният лихвен процент ще бъде в размер на 40, 32 %, а годишният процент на разходите (ГПР) - в размер на 49, 48 %.

В чл. 1, ал. 3 от Договора било уговорено, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна такса в размер на 215, 90 лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема. В чл. 4, ал. 1 страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител 1 физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия, или банкова гаранция.

В ал. 2 на чл. 4 е уговорено, че в случай на непредоставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 143, 90 лв.

Уговорено е също така тази неустойка да бъде заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска ще бъде в размер на 204, 32 лв., а общото задължение по кредита ще е в размер на 1 021, 60 лв. Твърди се, че ищецът К.

М. е погасил изцяло задълженията си по процесния договор за кредит.

Ищецът представя доводи за нищожност на сключения между него и ответното дружество договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК – недействителност поради неспазване на установената в закона форма, както и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. чл. 22 от ЗПК поради липса на елемент от същественото съдържание на договора, а именно непосочени данни, на базата на които се изчислява годишен процент на разходите (ГПР) по кредита.

Твърди се, че в нарушение на чл. 19, ал. 1, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответното дружество не е включило в ГПР разходите за заплащане на неустойка и такса експресно обслужване, което е довело до нарушение на чл.

19, ал. 4 от ЗПК и съответно до нищожност на договора, представлявайки „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Излагат се доводи и в защита на тезата, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не представи поръчител е нищожна поради противоречие с целта на закона, прогласена в чл. 2 от ЗПК. Твърди се, че така уговорената неустойка накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на този институт обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели неоснователно обогатяване на заемодателя. Твърди се заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД като конкретно се цели заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Навеждат се и доводи за неравноправност и нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП като се счита, че същата не е индивидуално уговорена.

На следващо място, се счита че клаузата, с която се уговаря заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане е нищожна и противоречи на закона. Твърди се, че тази такса е свързана с усвояването на кредита и като такава не представлява допълнителна услуга, а събирането й от заемодателя противоречи на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.

Направено е и искане за прогласяване на Договора за нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД като се обосновава нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. Ищецът намира определения от заемодателя размер на възнаградителната лихва (включващ начислената неустойка и такса експресно разглеждане) за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, защото надвишава трикратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В исковата молба се прави извод за нищожност на целия договор вследствие на недействителността на уговорката 2 относно възнаградителната лихва по аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. чл.

22 от ЗПК. Твърди се липса в Договора на условия за прилагане на годишния лихвен процент (ГЛП) както и на уточнение на основата върху която се начислява.

С оглед гореизложеното се поддържа искане за постановяване на решение, с което да се признае за установено в отношенията между страните „ВИВА КРЕДИТ" ООД, с ЕИК: 201995287, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П., и К. И. М. с ЕГН **********, че чл. 1, ал. 3 - клаузата, с която се начислява такса експресно разглеждане, от сключения между тях договор за потребителски кредит № 5868918, е нищожна.

Иска се да бъде признато за установено в отношенията между страните, че чл. 4 ал. 2 - неустоечната клауза от сключения между тях договор за потребителски кредит № 5868918, е нищожна.

Направено е и искане за осъждане на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника „ВИВА КРЕДИТ" ООД, с ЕИК:

201995287, да заплати на К. И. М. с ΕΓΉ **********, сумата в размер на 50 лева, като частичен иск от 900 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 5868918, ведно със законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

Иска се и присъждане на направените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.

Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор, в който оспорва исковете като неоснователни и недопустими, а исковата молба намира за нередовна на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5, чл.

127, ал. 2 и чл. 128, т. 2 от ГПК. Иска се същата да бъде оставена без движение.

Взето е становище по допустимостта на исковете като се твърди липса на правен интерес у ищеца. Изложени са доводи в подкрепа на тезата, че при предявен осъдителен иск, когато ищецът претендира да бъде осъдена ответната страна да му заплати определена сума като недължимо платена без правно основание, може да поиска признаване на договора за нищожен, респективно на негова клауза. Твърди се недопустимост на съединяването на установителен и осъдителен иск при идентично основание като се обосновава противоречие с правилото на чл. 3 от ГПК. Заявява се становище за превратно упражняване на права от ищеца и на база на гореизложеното се иска прекратяване на производството по отношение на установителните искове като недопустими.

Ответникът е изразил становище и по въпроса за основателността на предявените искове.

Относно твърденията на ищеца, че договорът за паричен заем е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 - т. 11 във вр. чл. 22 от ЗПК ответникът поддържа, че в процесния договор е посочен фиксиран лихвен 3 процент, който е известен на страните при сключване на договора и е уреден в съответствие с принципа на свобода на договаряне. Възразява се на твърдението на ищеца за прекомерност на възнаградителната лихва като се посочва, че законодателят не е предвидил лимит по договорите за потребителски кредити, а единственото законово ограничение е относно размера на ГПР, който по процесния договор е уговорен в съответствие с предвиденото в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и е в размер на 49, 48 %.

По отношение на твърденията на ищеца, че процесният договор противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че ГПР се формира единствено от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен 4 процент, а обстоятелството дали неустойката следва да се включи в ГПР е въпрос относим към действителността на клаузата, а не на целия договор.

Пояснява се, че при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключва плащания, възникващи поради неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит, тоест неустойката не следва да се включва при пресмятане на ГПР.

Оспорва се твърдението за наличие на заблуждаваща търговска практика във връзка с поставянето на изискване за предоставяне на обезпечение.

Изразено е несъгласие с твърденията на ищеца за противоречие на договора с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Твърди се, че се съдържа необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, поради което следва да се приеме, че погасителният план е инкорпориран в самия договор.

Въвежда се възражение, че процесният договор не е сключен при общи условия като в исковата молба е формулирано твърдение в обратен смисъл, а именно че настоящият случай касае еднотипни договори, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Взето е становище относно твърдението за нищожност на клаузата за неустойка. Твърди се, че ако заемателят е изпълнил добросъвестно поетото договорно задължение и е представил необходимото обезпечение, то кредиторът би събрал вземането си и не би претърпял вреди. Посочва се, че начислената неустойка вследствие непредставяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция, се заплаща с цел да обезщети евентуални вреди от неизпълнението на договора.

Оспорва се твърдението за противоречие на уговорената неустойка с добрите нрави като се твърди, че дори да бъде установена прекомерност това не я прави нищожна, а би довело единствено до намаляване на размера й.

Отговорът на исковата молба съдържа възражение относно твърдения на ищеца във връзка с краткостта на тридневния срок за предоставяне на обезпечение като такива не се откриват в депозираната искова молба.

Относно клаузата за предоставена услуга за експресно разглеждане на документи и платената от ищеца такса за предоставянето й се твърди, че същата е доброволна услуга, която няма нищо общо с такса за отпускане на кредита. Експресното разглеждане на документи не е действие по усвояване или управление на кредита, тъй като го предхожда във времето. Твърди се, че 4 потребителят е имал възможност свободно и доброволно да реши дали да се възползва от тази услуга и на основание чл. 19 във вр. Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Плащането на таксата било разсрочено с погасителните вноски по кредита, което било в интерес на ищеца.

С оглед гореизложеното, ответникът моли да се постанови решение, с което да се отхвърлят предявените с исковата молба претенции и да му бъдат присъдени направените по производството разходи в пълен размер.

В проведените открити съдебни заседания страните не се явяват и не се представляват. Приложени са писмени документи като доказателства по делото и е приета допусната по делото съдебно-счетоводна експертиза.

С молба вх. № 3973/02.04.2024 г. ищецът е направил искане за изменение на иска, предявен на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, по отношение на неговия размер, като същият да бъде увеличен до сумата в размер на 325, 52 лв., представляваща сбор от платени без основание 79, 62 лв. неустойка, 215, 90 лв. такса експресно разглеждане и 30 лева – разходи за събиране на просрочени задължения. Това искане съдът е намерил за своевременно сторено и същото е уважено с протоколно определение от 10.09.2024 г.