Определение № 2045 от 19.12.2025, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2045 гр. София, 19.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20251800501091 по описа за 2025 година Производството е по чл. 248, ал. 3 от ГПК.

С Определение № 697 от 19.09.2025 г. по гр. д. № 971/2024 г. по описа на РС – Елин Пелин, постановено по реда на чл. 247 и 248 от ГПК, е оставена без уважение молбата на „Кредито“ ЕООД за изменение на постановеното по делото Решение № 73/02.04.2025г. в частта за разноските чрез намаляване на присъденото в негова тежест адвокатско възнаграждение и за поправка на очевидна фактическа грешка в същото решение, касаеща лицето, в чиято полза е присъдено това възнаграждение.

Определението е обжалвано от молителя, който счита, че същото е необосновано и незаконосъобразно. Изтъква, че ЕПРС не се е произнесъл по своевременно повдигнатото от него възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение – нито в решението, нито в обжалваното определение. Оспорва изложените от съда мотиви в тази насока и ги приравнява на пълно отсъствие на мотиви. Счита, че дължимото възнаграждение за адвокатската защита се определя от фактическата и правна сложност на делото, а не от критерия за справедливо възнаграждение на адвокатския труд и поетия от адвоката риск за изплащането му.

Сочи, че законодателят е предвидил обективни критерии за преценка на неговия размер, закрепени в чл. 78, ал. 5 от ГПК, като те се свеждат до преценка на фактическата и правна сложност на делото. Позовава се на т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д, № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и на незадължителна съдебна практика, от която черпи аргументи в същия смисъл.

Подчертава, че, съгласно решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 г., съдът не е обвързан от предвидените в НВАР минимални размери на адвокатските възнаграждения, а те могат да служат единствено като ориентир при определяне на справедлив размер на адвокатското възнаграждение. Намира, че ЕПРС не се е съобразил с така цитираните правни норми и съдебна практика, в резултат от което бил постановил съдебен акт, който е в разрез с процесуалния закон и е изцяло необоснован. Анализира труда, положен от процесуалния представител на насрещната страна, като при това извършва и съпоставка между присъденото адвокатско възнаграждение от 480 лв. и размера на защитавания материален интерес от 159,21 лв., и прави извод, че са нарушени принципите на справедливост и на добросъвестност. В заключение изтъква, че ЕПРС бил 1 присъдил разноски с полза на адв. Е.И., докато процесуалното представителство по делото е осъществявано от Еднолично адвокатско дружество „Е.И.“ с БУЛСТАТ 180978004, което е различно лице-търговец, регистриран по ЗДДС. Счита, че това съставлява очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправяне. Моли съда да уважи частната жалба.

В срока за отговор е постъпил такъв, с който ответникът по жалбата я оспорва. Цитира съдебна практика, съгласно която, макар НМРАВ няма обвързващ за съда характер, същата следва да служи за ориентир при определяне на размера на разноските за адвокатско възнаграждение, включително при служебното му определяне. Подчертава, че при предявяване на няколко иска предметът на делото се усложнява, което обстоятелство е от значение при преценка за фактическата и правна сложност на делото, а следователно - на размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Сочи, че Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения е изменена, като е премахната регламентацията на „минимално" адвокатско възнаграждение, а вместо това то подлежи на свободно договаряне между клиента и адвоката, но в случаите когато липсва уговорено такова, същото следва да се определи като се приложат критериите на Наредбата. Прави извод, че по този начин е преодоляно противоречието с европейското законодателство, визирано в Решение от 25.01.2024 по дело С-438/22 на СЕС. Позовава се на чл. 2, ал. 2 от тази наредба. Оспорва довода, че адвокатското възнаграждение следвало да бъде определено в по- малък размер поради липса на фактическа и правна сложност, като прави аналогия с изчисляването на дължимата държавна такса, за което такъв критерий не е предвиден. Счита, че основание за намаляване на адвокатския хонорар може да бъде само значително надхвърляне на обичайното възнаграждение за подобен род дела, в който случай следва да се прилагат критериите по чл. 78, ал. 5 от ГПК, но не и когато възнаграждението попада в рамките на общоприетите и обичайни размери за съответния предмет и стойност на спора. Счита, че в настоящия случай е определено възнаграждение съобразно критериите по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1. Навежда довод, че жалбоподателят не познава основите на конкурентното право, както и практиката на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, в които се сочи, че неприсъждането на разноски на потребителя в пълен обем, ще има върху потребителите възпиращ ефект да търсят защита на потребителските си права по съдебен път. Заплашва, че неприлагането на правото на ЕС е основание за депозиране на жалба в ЕК и стартиране на наказателна процедура спрямо България по реда на чл. 258 от Договора за функциониране на европейския съюз. Цитира съдебна практика в този смисъл. Развива съображения, че адвокатите, предоставящи услуги по реда на чл.

38 от ЗА, оказват своите услуги в условията на конкуренция чрез свободно договаряне с техните доверители на условията за оказваната им правна защита.

При това, за разлика от адвокатите, които оказват правна помощ като свободни икономически оператори, адвокатите, вписани в националния регистър за правна помощ, не работят в условията на пазарна конкуренция, а осъществяват особено съдействие на държавата да изпълнява задълженията си по провеждане на държавната политика в областта на правната помощ, произтичащи от ЕКЗПЧОС и от Директива 2003/8/ЕС за подобряване на достъпа до правосъдие при трансгранични спорове. Прави извод, че конкурентните правила, включително правилото на член 101, § 1 от ДФЕС, са приложими единствено към свободно договарящи на пазара икономически оператори, поради което прилагането спрямо тях на правила и условия, които са относими към други субекти, които не са свободни икономически оператори по смисъла на конкурентното право, на практика води до постигане на забранения от Съюзното право резултат изкривяване на конкуренцията. Позовава се на мотивите към законопроекта за Закон за правната помощ. Прави аналогия с други правни системи, в които съществуват сходни на правилото на чл. 38, ал. 2 от ЗА разпоредби. Намира, че при 2 съобразяване на разрешението, изведено с решение от 25.01.24г. по дело С-438/22г. на СЕС, не следва да се извършват произволни, под пазарните нива, намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като така би се постигнал обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект на свободна и лоялна конкуренция. Навежда довод, че, за да извърши преценка относно размера на адвокатския хонорар, съдът по аналогия следва да приложи разрешението, изведено с решение от 28.06.2016г. по дело С-57/15 на СЕС относно „разумността" на разноските за адвокатско възнаграждение, във връзка с което тълкуването на нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да се извърши съответно на смисъла и съдържанието на понятията разумност и пропорционалност на разноските за адвокатско възнаграждение, изведено с това решение, а именно - като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Позовава се и на решението от 07.04.2022г. по дело С-385/20 на СЕС, както и на решението от 5 декември 2006 година по съединени дела С-94/04 и С-202/04. Обобщава, че, при определяне на размера на адвокатското възнаграждение, по аналогия следва да се приложи и разрешението, изведено от СЕС при тълкуването на член 3, параграф 2 от Директива 2004/48 по дело С-57/15 и разубеждаващия ефект от иск, както и разрешението по решение от 07.04.2022г. но дело С-385/20г. на СЕС в хипотезите на потребителска защита при неравноправни договорни клаузи. Прави извод, че присъждането на разноски, които не са разумни и пропорционални, ще стимулира ответника да сключва договори с неравноправни клаузи, тъй като при толкова ниски възнаграждения, присъждани по реда на чл. 38 от ЗА, повечето адвокати ще се разубедят да оказват безплатна правна помощ на материално-затруднени потребители. Моли съда да потвърди обжалваното определение.

Съдът намира, че частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Внесена е и дължимата държавна такса за разглеждането й.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, съдът намира от фактическа страна следното:

Производството по гр.д. № 971/2024 год. на РС-Елин Пелин е било образувано по искова молба на С. Д. Н. срещу „Кредито“ ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клауза от договор за кредит от 20.06.2023г.

Исковата молба е подадена чрез адв. Е.И. в качеството й на представител на еднолично адвокатско дружество „Е.И.“ с БУЛСТАТ 180978004, което ищцата е упълномощила да я представлява по делото и с което е сключила договор за правна защита и съдействие за безплатно представителство по чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА. С исковата молба, освен пълномощното и договора за правна защита и съдействие, е представено копие от договора за кредит, и е поискано назначаване на експертиза.

С определението по чл. 140 от ГПК районният съд е приел представеното писмено доказателство и е отхвърлил искането за допускане на експертиза. Делото е било разгледано и решено в едно открито съдебно заседание, в което не са се явили процесуални представители на страните. Преди заседанието адв. И. е подала молба за разглеждане на делото в нейно отсъствие, с която е претендирала присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС, като е представила доказателства за регистрация по ЗДДС. С Решение № 73/02.04.2025г. РС- Елин Пелин е уважил изцяло предявения иск и е присъдил разноски в пълния претендиран от ищцата размер, вкл. за адвокатско възнаграждение от 480 лв.

С молба от 09.05.2025 г. ответникът е поискал изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК, чрез тяхното намаляване. Изтъкнал е, че е направил своевременно възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, което съдът не бил обсъдил.

Бил е подаден отговор от насрещната страна, с който същата е изразила 3 становище, се посочените в НВАР размери на адвокатските възнаграждения следва да се ползват като ориентир при определяне на размера на това възнаграждение, вкл. при служебното му определяне. Изтъква, че, при предявяване на няколко иска, предметът на делото се усложнява, което е от значение за размера на възнаграждението. Навеждат се доводи за евентуален възпиращ ефект върху потребителите и възможна наказателна процедура срещу Република България.

С обжалваното в настоящото производство Определение № 697 от 19.09.2025 г. по гр. д. № 971/2024 г. по описа на РС – Елин Пелин съдът е оставил без уважение исканията за изменение на решението в частта за разноските (като е изложил съображения, че размерът на същите е справедлив), както и за поправка на очевидна фактическа грешка.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Съгласно Определение № 174 от 26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 560/2021 г., III г. о., ГК, претенцията за присъждане на разноски в размер, съществено надвишаващ цената на иска, представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, тъй като се нарушават границите на упражняване на субективните права и основните принципи на гражданския процес. Съдът не следва да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, тъй като искането за присъждане на разноски в претендирания размер, с оглед ниската цена на иска, говори за недобросъвестност и несъобразяване с добрите нрави, което не следва да се толерира. В такава хипотеза съдът следва и служебно, дори при липса на съответно възражение, да се произнесе по недължимостта на претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като това е въпрос от обществен интерес и засяга допустимостта на претендираните разноски. Поради това, дори само фактът, че в случая претендираното адвокатско възнаграждение е три пъти по- високо от цената на иска, е достатъчен да обоснове извод за злоупотреба с право и е самостоятелно основание за намаляване на размера на претендирания хонорар или дори за цялостно отхвърляне на искането за заплащане на такъв.