Решение № 228 от 21.09.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 228 гр. Сливен, 21.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20222200500321 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 110/13.06.2022г. по гр.д. № 971/21г. на НзРС, с което е осъден на основание чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 86 от ЗЗД Т. П. Т., с ЕГН ********** от гр. ***, да заплати на Т. И. Т., с ЕГН ********** от гр. *** сумата 1 250 лв., представляваща имуществени вреди, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 30.04.2019г. до окончателното изплащане и с а отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от Т. И. Т. против Т. П. Т. Т. П. Т. искове до общия им пълен размер от 14 297, 57 лв, както следва: за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане - над присъдената сума от 1 250 лв. до пълния предявен размер от 2 540 лв.; за заплащане на обезщетение за претърпени пропуснати ползи от непозволено увреждане, представляващи годишна печалба от земеделска дейност - в общ размер от 11 757, 57 лв., претендирани за периода от 2019г. до завеждане на исковата молба на 31.08.2021г; и за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане – в размер на 5000 лв., и са присъдени държавна такса и съразмерни разноски на страните.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

1

Въззивникът обжалва частично първоинстанционното решение, в отхвърлителните му части, като твърди, че в тях то е незаконосъобразно и неправилно, постановено при нарушаване на съдопроизводствените правила и при несъответствие с материалноправните норми, относими към спора.

Заявява, че по отношение на имуществените вреди неправилно съдът е приел, че дисковата брана е единствената отчуждена и невърната вещ, това не кореспондира със събренитеписмени и гласни доказателства. Счита, че е необосновано заключението на съда, че въззивникът разполага с друга селскостопанска техника, достатъчна за упражняване на селскостопанска дейност. Свидетелските показания опровергавали този извод. Прави анализ на показанията на свидетелите и твърди, че посредством тях е доказано, че двата култиватора не са върнати, че въззивникът поради това не е могъл да продължида упражнява земеделската си дейност и вследствие на незаконно отнетите му вещи, е претърпял загуби и под формата на пропуснати ползи от неполучаване на печалба като земеделски производител. Въззивникът твърди още, че са налице писмени доказателства за тези доходи, а съдът неправилно е счел, че сумите следвало да се искат след приспадане на данък, и не било прецизирано относно доходите за 2017г., 2018г. и 2019г. какви са били конкретните условия и средните дооди по култури, още повече, че такива указания не му били давани. Съдът е следвало, като установи от ГДД за тези години доходите му, евентуално да приспадне получените доходи от рента на земята в размер на 333 лв. за година. Също така въззивникът се оплаква, че неправилно е отхвърлен и искът му за претърпени неимуществени вреди – доказано е с писмени и гласни доказателствени средства влошаването на здравословното му състояние в резултат на неправомерното отнемане на вещите и оставането му без селскостопанса техника. Съдът неправилно е интерпретирал фактите и не е приел като писмено доказателство предсатен медицински документ от психиатричен кабинет от 24.03.2022г. и амбулаторен лист от същата дата. Също така неоснователно първостепенният съд не е взел предвид, че бащата на ищеца е починал от мъка от стореното от ответника, за което били представени медицински доказателства. Развива детайлни съображения поповод основателността на всяка от претенциите.

В обобщение въззивникът моли въззивния съд да отмени като 2 неправилно и незаконосъобразно атакуваното решение в обжалваните отхвърлителни части и постанови ново, с което уважи изцяло исковете му, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху сумите от 30.04.2019г. дооконча телното изплащане. Не е заявена претенция за разноски.

Във въззивната жалба е направено ново доказателствено искане за допускане събиране на писмени доказателствени средства от въззивната инстанция – медицински документ от Психиатричен кабинет № 140/24.03.2022г. и амбулаторен лист от същата дата. С определение в з.с.з. съдът, при условията на чл. 266 ал. 3 от ГПК, е уважил искането и е събрал представените документи като писмени доказателствени средства.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното решение в атакуваните части, като правилни и законосъобразни. Развива доводи, с които последователно оборва всички релевирани с въззивната жалба оплаквания, заявява, че съдът правилно е ценил и анализирал събраните доказателства и е достигнал до извод за неоснователност на претенциите. Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби и моли то да бъде потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение.

Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и оспорва отговора, моли атакуваното решение да бъде отменено в обжалваната отхвърлителна част и вместо това бъде постановено ново, с което исковете бъдат уважени, претендира разноски, представя списък.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

3

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че и обжалванаото съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Въззивният състав намира, че фактическите констатации на първостепенния съд, така, както са изложени от фактологична гледна точка, са обективни, пълни и намират подкрепа в доказателствения материал, поради което и съгл. чл. 272 от ГПК ги въвежда по подразбиране.

Предявени са три главни иска с предмет – обезщетение за вреди в резултат на деликт.

Между страните не е спорно обстоятелството за наличието на деликт – престъпление по чл. 323 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 от НК, извършено от ответника на неустановена дата през м. април 2019г., изразяващо се в разпореждане като със свои с чужди /на ищеца/ движими вещи – употребявана дискова брана на стойност 1 250 лв., употребяван окопен култиватор на стойност 930 лв. и употребяван култиватор за слята повърхност на стойност 340 лв. /общо – 2 540 лв./ Безспорно е и това, че по силата на споразумение от 17.08.2021г. по нохд № 186/21г. на НзРС между прокурора и подсъдимия, страните са се съгласили, че подсъдимият – ответник в настоящото производство, е виновен за описаното деяние и са се съгласили за налагането на конкретни наказания.

Така въпросите относно наличието на деликт, като правопораждащ факт, няма да бъдат обсъждани от въззивната инстанция.

Точките на противопоставяне мужду страните са единствено относно вида и размера на вредите, подлежащи на обезщетяване.

По отношение на първите обективно съединени искове по чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на загуби, вследствие на непозволено увреждане и обезщетение за забава в размер на законовата лихва:

Ищецът следва да докаже причинната връзка между претърпяната вреда и противоправното поведение и доколкото в случая предметът на 4 престъплението са именно вещите, чиято стойност се претендира, то такава връзка е налице. Иска се обезщетяване на претърпяната загуба, която реално, ефективно е намалила имуществото на ищеца към момента на деянието. След като ответникът се е разпоредил противоправно с вещите като със свои, той дължи или връщането им, или стойността им.

Първоинстанционният съд е приел, че се дължи обезщетение само за първата вещ – дискова брана, на стойност 1 250 лв., която сума само е присъдил. Отхвърлил е претенциите за другите две вещи с мотив, че те се намирали пред къщата/двора на ответникът, ищецът е могъл да си ги вземе, но не е сторил това.

Настоящият въззивен състав не споделя това виждане. Задължението за обезщетение на вредата – чрез връщане на вещта или чрез изплащане на равностойността й, понеже произлиза от деликт, е „носимо“, а не „търсимо“ – тоест – се дължи от делинквента без покана. Това означава, че ответникът е имал задължението или да предаде вещите, или да заплати стойността им лично или по сметка на ищеца.

Той не е сторил това, а от свидетелските показания се установява, че те са повредени и негодни, поради което следва да бъде осъден да заплати стойността им такава, каквато е била към момента на деянието и установена в наказателното производство, както се и претендира от ищеца – в размер на 950 лв. за първата и 340 лв. за втората, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от най-късната възможна дата /съгласно споразумението/ на увреждането – 30.04.2019г., до окончателното изплащане.

В отхвърлителната част по отношение на исковете по чл. 45 от ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на претърпени загуби и чл. 86 от ЗЗД, решението на първоинстанционния съд е неправилно и следва да бъде отменено, като въззивният съд следва постанови ново решение, с което уважи исковете както е посочено по-горе.

По отношение на вторите обективно съединени искове по чл. 51 ал. 1 вр. чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, вследствие на непозволено увреждане и обезщетение за забава в размер на законовата лихва:

5

Когато източник на облигационното отношение е непозволено увреждане, правната норма на чл. 51 предвижда, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, което включва и пропуснатите ползи. Разликата с вредата под формата на загуба е, че не е намалено наличното имущество на увредения, а е осуетено увеличението на имуществото му, което би настъпило, ако не беше извършен деликтът.

Тук обаче също важи принципът на доказване, както и при претърпените загуби - законът не въвежда презумпция за вреда и в частност за пропусната полза. Както деянието, така и вредите и причинната връзка между тях се доказват от ищеца. Само вината се предполага до доказване на противното. Поради това, както е и възложена от решаващия съд, доказателствената тежест лежи на ищеца – той следва да докаже пропуснатата полза и причинната й връзка с противоправното деяние на ответника.

Ищецът твърди, че пропуснатата му полза се изразява в неполучаване на доход от земеделска дейност от 2019г. до предявяването на иска на 31.08.2021г.

На първо място пропуснатата полза като вид вреда е обективно съществуващ факт, обективен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, затова и на обезщетение не подлежат обстоятелства, които са плод на индивидуалното съзнание. Тоест, дали пострадалият от деликт е щял да придобие дохода, който е осуетен от деликта, не е предполагаем и хипотетичен въпрос, а е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти в действителността, които подлежат на доказване от ищеца.