Решение № 1638 от 12.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1638 гр. София, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20231100507963 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С протоколно решение, постановено в откритото съдебно заседание на 16.05.2023 г. по гр. дело № 13289/2023 г. на СРС, 32 състав, е отхвърлен изцяло предявеният иск от А. С.

Д. срещу „Топлофикация София“ ЕАД за признаване за установено на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи да заплати на ответника сума в размер 1250лв., частичен иск от 3213,50лв. - главница за доставка на топлинна енергия за периода м.11.2005г.-м.4.2008г., за които е издаден изпълнителен лист от 5.5.2010 г. по влязла в сила заповед за изпълнение от 27.5.2009 г. по ч.гр.д. № 4206/2009г. на 86-ти състав на СРС и е образувано изп.д. № 2770/2010г. на ЧСИ Бъзински.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство А. С. Д.. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че погасителната давност за процесното вземане не е текла до 26.06.2015 г. и че е започнала да тече едва от датата на прекратяване на изпълнителното производство. Жалбоподателят излага доводи, че последното валидно изпълнително действие по изпълнителното дело е извършено на 23.05.2014 г., когато е изпратено съобщение за насрочване на опис на движими вещи, като в продължение на две години след това не са поискани или извършени други изпълнителни действия. Поради това изпълнителното производство се счита прекратено по право на 23.05.2016 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като постановлението на съдебния изпълнител има само декларативен характер. Според жалбоподателя новата погасителна давност следва да тече от датата на последното валидно изпълнително действие – 23.05.2014 г., поради което всички последващи действия по изпълнителното дело, извършени на 18.12.2017 г., 03.05.2018 г. и 27.03.2020 г., са извършени по вече прекратено изпълнително производство и не могат да прекъснат давността, която е изтекла на 23.05.2019 г. При условията на евентуалност се поддържа, че дори да се приеме, че давността не е текла до постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС от 26.06.2015 г., то и 1 в този случай изпълнителното производство се счита прекратено поради перемпция на 26.06.2017 г., тъй като в продължение на повече от две години не са извършвани изпълнителни действия, поради което последващите действия през 2017–2020 г. също не са могли да прекъснат давността и тя е изтекла най-късно на 26.06.2020 г.

Моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство „Топлофикация София“ ЕАД.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 439 ГПК от А. С. Д. срещу „Топлофикация София“ ЕАД за признаване за установено на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи да заплати на ответника сума в размер 1250лв., частичен иск от 3213,50лв. - главница за доставка на топлинна енергия за периода м.11.2005г.-м.4.2008г., за които е издаден изпълнителен лист от 5.5.2010 г. по влязла в сила заповед за изпълнение от 27.5.2009 г. по ч.гр.д. № 4206/2009г. на 86-ти състав на СРС и е образувано изп.д. № 2770/2010г. на ЧСИ Бъзински.

По допустимостта на производството:

В исковата си молба ищецът твърди, че е предявил частичен иск за сумата от 1 250 лв. за друга част от общата претендирана сума за главница от 3 213,50 лв. Искът му е уважен, като съдът се е произнесъл с влязло в сила Решение № 20247097 от 09.11.2020 г., постановено по гр. д. 69750/2019 г., 44 с-в на СРС.

Настоящият въззивен състав съобрази, че по предходно производство между същите страни е постановено влязлото в сила Решение № 20247097 от 09.11.2020 г. по гр. д. № 69750/2019 г. на СРС, 44 състав, с което по предявен отрицателен установителен иск по чл.

439, ал. 1 ГПК е признато за установено, че А. Д. С. не дължи чрез принудително изпълнение сумата от 1 250 лв., представляваща част от главницата от 3 213,50 лв., установена с изпълнителен лист от 05.05.2010 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 2770/2010 г. по описа на ЧСИ М.Б.. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск обхваща единствено установените правопораждащи факти относно възникването и съществуването на материалното правоотношение, като преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу тези факти. Същевременно правопогасяващите възражения относно останалата непредявена част от вземането не се преклудират и могат да бъдат предмет на последващ спор. Ето защо настоящият въззивен състав не е обвързан от правните изводи, направени от съда по първия частичен иск, доколкото в силата на пресъдено нещо се включват само установените факти, свързани със съществуването на материалното правоотношение и предприетите действия по изпълнителното производство, но не и техния правен анализ. Поради това съдът не е обвързан от направените в предходното решение правни изводи относно приложимия давностен срок за вземанията, установени с влязла в сила заповед за изпълнение, наличието на предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за 2 прекратяване на изпълнителното производство, последиците от настъпила перемпция, начина на приложение на приетото в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и относно това дали и кои изпълнителни способи са били приложени и какви са последиците на извършените от съдебния изпълнител действия върху течението на погасителната давност за процесното вземане. В тази част съдът в рамките на настоящото производство следва самостоятелно да извърши правна преценка въз основа на установените по делото факти и приложимия закон.

Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен върху въпросът – дали са реализирани действия прекъсващи давността и дали последната е изтекла преди да е подадена исковата молба (14.03.2023 г.), по която е образувано настоящото съдебно производство.

По иска с правно основание чл. 439, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК:

Според чл. 439 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Правопораждащият фактически състав за уважаване на предявения иск включва следните елементи:

1. Удостоверено в изпълнително основание притезателно право, чийто титуляр е ответникът;

2. Наличие на правопогасителен факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството по издаване на изпълнителното основание.

Между страните не е спорно, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че в полза на „Топлофикация София“ ЕАД е издаден изпълнителен лист на 05.05.2010 г. по гр. д. № 4206/2009 г. по описа на Софийски районен съд, 86 състав, въз основа на заповед за изпълнение от 27.05.2009 г., с който А. С. Д. е осъдена да заплати на кредитора сумата от 3213,50 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.11.2005 г. – м.04.2008 г. за абонатен № 315337, сумата 736,54 лв. – лихва за забава за периода 01.01.2006 г. – 12.03.2009 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2009 г. до окончателното изплащане на вземането.

Въз основа на издадения на 31.05.2010 г. изпълнителен лист „Топлофикация София“ ЕАД е образувало изпълнително дело № 2770/2010 г. по описа на ЧСИ М.Б., като на 08.06.2010 г. до длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, която е получена от него на 13.06.2010 г.

Процесното изпълнително дело е образувано с молба от „Топлофикация София“ ЕАД, в която е поискано налагането на необходимите изпълнителни действия, като е възложено по чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител да избира и реализира изпълнителни способи по свой почин, и с което действие е прекъсната давността. Съобразно приетото в ТР № 3/2020 г., постановено по тълк. дело 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до 26.06.2015 г. поради прилагането на ППВС № 3/1980 г., какъвто е и настоящият случай.

По правилото на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години (с изключение на делата за издръжка).

В случая изпълнително дело № № 2770/2010 г. е образувано на 31.05.2010 г., след която дата са наложени запори в редица банки, най-късните от които на 15.10.2010 г.

Налагането на запор е типично изпълнително действие в рамките на конкретен изпълнителен способ и именно такъв вид действия (вкл. „налагане на запор или възбрана“) са разглеждани като действия на принудително изпълнение.

По делото се установява, че след 13.10.2010 г. до 06.12.2012 г. по изпълнителното дело са постъпвали суми, които са били разпределяни за погасяване на задълженията по делото и са извършвани преводи към взискателя, т.е. принудителното изпълнение върху 3 негово вземане е било фактически осъществявано и е давало резултат чрез периодично събиране на суми. При това положение не може да се приеме, че е налице бездействие на взискателя в смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като изпълнителният способ е бил вече приложен и по него са продължавали да постъпват плащания, без да е необходимо взискателят всеки месец да иска повторно извършване на едно и също изпълнително действие.

На 03.05.2013 г. е наложен запор на банковата сметка на ищеца-длъжник в „Уникредит булбанк“ АД, а на 23.05.2014 г. е насрочен опис на движими вещи на адреса на длъжника (съобщението е връчено на 26.05.2014 г.), с които действия също е прекъснат двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и започва да тече нов двугодишен срок, като за изчисляването му намират приложение общите правила за сроковете – денят, от който срокът започва да тече, не се брои, а срокът, който се брои на години, изтича в съответния ден на последната година – на 23.05.2016 г. Към тази дата изпълнителното производство е прекратено по право (перемирано) поради липса на поискани или предприети изпълнителни действия в продължение на две години. Перемпцията е процесуален институт, поради което санкцията засяга само конкретното процесуално правоотношение (висящността на точно това изпълнително дело), без сама по себе си да погаси материалното вземане.

Прекратяването поради перемпция настъпва по силата на закона, а актът на съдебния изпълнител има декларативен, не конститутивен характер – той само прогласява вече настъпилото прекратяване. Именно поради това единствената процесуална последица е, че при последващо искане за нов изпълнителен способ съдебният изпълнител следва да го образува в ново изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право.