Решение № 884 от 24.06.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 884 гр. София, 24.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Павлина Ив. Христова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20251000500591 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК/въззивно обжалване/.

Срещу решение № 612 от 22.12.2024 г., по гр.д. № 140/2023 г. на ОС – Благоевград, 11 състав, постановено в производство по иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ са постъпили въззивни жалби:

1. от ответника пред първоинстанционния съд- Прокуратура на Р България.

Решението се обжалва в частта, в която са уважени претенциите на ищеца И. И. З. срещу ответника-въззивник, относно неимуществени /за сумата от 10 хиляди лева/ и имуществени вреди /за сумата от 1 800 лв. по предявените искове по чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение в обжалваната му част. Мотиви не били значителни в частта, в която се обсъжда срока в досъдебната фаза на процеса. Не било взето предвид, 1 че прокуратурата няма ръководно-решаващи функции в съдебната фаза, а досъдебното производство било заело във времето по-малка част от общото времетраене на наказателния процес. Следвало да се вземе предвид и, че прокурора се подчинявал на принципа за дирене на обективната истина.

Прокурорът не можел да оттегля обвинението, а в хода на пренията можел да пледира и за оправдателна присъда. По отношение на срока, в който ищецът бил търпял вреди, приложение намирало ТР №3/2004 г. на ОСГК на ВКС. По арг. от това ТР следвал извод, че иска не е доказан по основание за претърпяното увреждане в период на цялото времетраене на наказателния процес. Счита, че повдигането на обвинение не е незаконосъобразно действие; същото било с цел изясняване на обективната истина. Затова от това действие не настъпвали вреди за ищеца. По размера на присъденото обезщетение, счита че същия е завишен и не съответства на евентуално търпените от ищеца, неимуществени вреди. В този смисъл присъденото обезщетение не отговаряло на смисъла по чл.52 ЗЗД и апр.1 от ЗР на ЗОДОВ.

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да отхвърли ищцовите претенции изцяло като неоснователни.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца в първоинстанционния съд- И. И. З., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в частта, в която претенциите му са уважени. Счита, че при постановяването му не са допуснати сочените от въззивника/ответник нарушения на материалния и процесуален закон. Сочи, че отговорността на Прокуратурата при незаконно повдигнато обвинение била обективна, арг. от чл.4 ЗОДОВ. Сочи, че по първото обвинение наказателното производство било прекратено, а по второто- бил оправдан. От тук възниквала отговорността на Прокуратурата на РБ да обезщети увредения за причинените му неимуществени и имуществени вреди. Търпените неимуществени вреди били установени от изслушаната по делото съдебно-психологична и психиатрична експертиза. В случая размерът на обезщетението не само не бил завишен, а точно обратното – бил занижен. Съдът не бил съобразил, че срещу ищеца са повдигнати две обвинения като и двете били за тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК, престъпления, за които се предвиждало наказание лишаване от свобода до десет години. Не било взето предвид, че ищеца бил задържан за срок от 72 2 часа, а за един период от време /от 27.07.2010 г. до 03.08.2010 г./ по отношение на него била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Не било отчетено, че за периода от 27.10.2010 г. до 17.05.2017 г. му била наложена мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Р България“. Не било взето предвид, че с присъда по нохд 298/2011 г. ищеца бил признат за виновен и по двете обвинения като му било наложено най-тежко общо наказание лишаване от свобода за срок от три години при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, т.е. за един период от време била съществувала реална възможност ищеца да бъде задържан с оглед изтърпяване на наказанието, което обстоятелство се било отразило на психиката му. Не било взето предвид броя на инстанциите и проведените съдебни заседания на които ищецът се бил явявал лично и не бил ставал повод за отлагане на делото. Не било взето предвид, че от образуването на наказателното производство до приключването му с постановяване на оправдателната присъда били изминали 7 години, 6 месеца и 12 дни. Не било взето предвид, че деянията, за които ищецът бил обвинен били разгласени чрез медиите като по такъв начин било засегната честта и достойнството на ищеца. Последният изпитвал срам, притеснение и неудобство, имайки предвид, че живее в малко населено място; променил общуването в семейната среда и социално значимия кръг от приятели и познати. Изпитвал страх за бъдещето си и страх за оцеляване на семейството му. Не могъл да напуска пределите на страната, да полага труд и да издържа семейството си; да функционира като успешна личност. В този смисъл при определяне на размера на обезщетението не били спазени критериите по чл.52 ЗЗД за справедливост, ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т.11 и т.11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., както и съдебната практика на ВКС по въпросите на справедливостта.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на въззивника на 08.01. 2025 г.

Въззивната жалба е подадена на 10.01. 2025 г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

3

2. от ищеца пред първоинстанционния съд – И. И. З..

Решението се обжалва в частта, в която претенцията му за неинеимуществени вреди е приета за неоснователна относно присъждането на сумата в размер на 50 000 лв. от незаконното повдигнато обвинение за престъпление по чл.321, ал.3, предл.3,т.2 вр. с ал.2 НК, по ДП № 419 от 2010 г. на РУ МВР-Сандански, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.02.2018 г. до окончателното изплащане, както и за разликата над присъдената сума от 10 хиляди лева до претендираните 50 хиляди лева ведно със законната лихва от 06.02.2018 г. до 05.02.2020 г. по обвинението за престъпление по чл. 354в, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр., ал. 1 от НК.

Излагат се доводи за неправилност и незаконосъобразност на така постановеното от първоинстнационния съд, решение в обжалваната му част.

Счита, че претенциите му по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ са доказани. Твърди, че първоинстанционния съд бил допуснал нарушение на чл.4 от ЗОДОВ. Съдът неправилно бил установил фактическата обстановка по спора, което довело до неправилни правни изводи. Сочи, че съдът не се бил съобразил със състоянието на ищеца към настоящия момент като разстройството в социалната адаптация не било обсъдено в цялост и в съответствие с всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни. Съдът не бил взел предвид преживяното от ищеца във връзка с предприетото наказателно производство и отражението, което същото имало към настоящия етап-почти 15 години след зрелищното му и публично задържане. По делото не били ангажирани доказателства, че ищеца е преодолял негативните преживявания.

Неправилен бил извода на съда, че определяне на по-голям размер на обезщетение би нарушило принципа на справедливостта. Счита, че с оглед търпените от ищеца неимуществени вреди, справедлив размер е този, който е предявен. Относно критериите по чл.52 ЗЗД се излагат отново доводите, изнесени в отговора по въззивната жалба на ответника. Не бил взет неразумния срок на проведеното наказателно производство; не било взето предвид, че по отношение на ищеца била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Съдът не бил съобразил, че срещу ищеца са повдигнати две обвинения като и двете били за тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК, престъпление. Не била взета предвид продължителността на 4 наказателното преследване от почти 8 години, както и интензитетът на наказателното производство. Не била взета предвид и извършената полицейска регистрация по чл.68 от ЗМВР. Не било взето предвид, че заради обвинението в престъпление ищецът не могъл да работи, страхувал се и го било срам да излиза от дома си. Ищецът се бил откъснал от обичайната си социална, работна и семейна среда. Влошили се отношенията му с приятели и роднини; страхувал се да не бъде изоставен от приятелката си. Не било взето предвид общественото положение на ищеца, както и последиците от отразяването на случая в медиите. След освобождаването му с по-лека мярка за неотклонение бил сочен с пръст и то не само той, а и семейството му.

Установено било, че преди задържането на ищеца баща му Ив.З. нямал никакви здравословни проблеми и същият придружавал сина си навсякъде, но поради предприетото наказателно преследване срещу ищеца, баща му заболял и починал. От заключението на съдебната експертиза било установено, че търпените болки и страдания са в причинна връзка с наказателното преследване. Доводът на въззивника/ответник в обратния смисъл били неоснователни. Следвало да се обсъдят и показанията на свидетелите, разпитани на страната на ищеца, които установявали търпените от него неимуществени вреди. Показанията съответствали на писмените доказателства по делото. При определяне на обезщетението следвало да се държи сметка и за обществено-икономическите отношения в страната.

Позовава се на съдебна практика на ВКС по чл.2 б от ЗОДОВ. Сочи, че презумпцията за търпени обичайни вреди не била оборена. В този смисъл първоинстанционният съд не се съобразил със съдебната практика на ВКС относно размера на обезщетенията при обичайни /типични/ неимуществени вреди. Неоснователно било възражението на Прокуратурата за погасяване на претенцията по давност. При основателност на претенцията му, основателно било и искането за присъждане на законна лихва.

Иска се решението да бъде отменено в обжалваната част и претенциите да се уважат в пълен размер. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРСПрокуратура на Република България. В течение на производството се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в частта, в която ищцовите претенции са били отхвърлени.

5

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на въззивника на 14.01.2025 г.

Въззивната жалба е подадена на 23.01. 2025 г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивните жалби:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

Установява се от данните по делото, че ищеца и останалите обвинени и впоследствие подсъдими лица са предявил заявления по Глава ІІІ-а от ЗСВ. На ищеца и останалите лица е предложено обезщетение в размер на по 1300 лв. С оглед депозираното от процесуалния им представител – адв.Г. Ю., том І л.107 от първоинстанционното производство, лицата, вкл. и ищеца не са се съгласили с така предложеното им обезщетение.

По доводите във въззивните жалби:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел, че иска по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ за обезщетяване за търпените неимуществени вреди от наказателното производство спрямо ищеца за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр., ал. 2 от НК е предявен извън срока по чл.110 ЗЗД като се е позовал на разясненията дадени в т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г . на ОСГК на ВКС. Съгласно това ТР, когато образуваното наказателно производство бъде прекратено, отговорността на Държавата за вреди възниквала от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване, като от този момент започвала да тече и погасителната давност за реализиране на споменатата отговорност. В случая наказателното производство спрямо ищеца за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр., ал. 2 от НК било прекратено с постановление на Окръжна прокуратура Благоевград, влязло в 6 сила на 10.10.2013 г. От тази дата започвала да тече общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, която била изтекла на 10.10.2018 г.