Решение № 260007 от 14.08.2020, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№… гр.

Плевен, 14.08.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛЕВЕНСКИ

ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА

2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА при секретаря А. Д. и в присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 135 по описа за 2020 г. и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 453/17.12.2019 г. по гр.д.№ 558/2019 г. по описа на ЧбРС е признато за установено по отношение на Е.Л.А., че същият дължи на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД със седалище гр. София сумата от 500.00 лв., представляващи главница, сумата от 33.28 лв.

- договорна лихва за периода от 26.10.2017 г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) до 08.02.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска), сумата от 45 лв.

- такса разходи; сумата от 191.84 лв. за периода от 26.10.2017 г. до 08.02.2018 г. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение; сумата от 58.33 лв. за периода от 26.10.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 05.03.2019 г., законна лихва от подаване на заявлението в съда (05.03.2019 г.) до окончателното изплащане на задължението, както и направените разноски в заповедното производство в размер на 175лв., от които 25 лв. държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. за което е издадена Заповед за изпълнение № 134 от 05.03.2019 г. по ч.гр.д.№ 240 по описа на съда за 2019 г.

–съществува.Осъден е на основание чл.78, ал.1 от ГПК Е.Л.А. да заплати на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД със седалище гр. София направените по делото разноски в размер на 475 лв., от които 25 лв. ДТ за образуване на делото, 150 лв. юристконсултско възнаграждение и 300 лв. възнаграждение за особен представител в настоящето производство.

Депозирана е въззивна жалба от Е.Л.А., чрез особен представител, срещу решение № 453/17.12.2019 г. по гр.д.№ 558/2019 г. по описа на ЧбРС, което се обжалва частично - в частта, в която е признато, че въззивникът дължи сума, както следва: 33.28 лв.-договорна лихва за периода от 26.10.2017 г. (падеж на първа неплатена погасителна вноски) до 08.02.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска); 45 лв. - такса разходи; 191.84 лв. за периода от 26.10.2017 г. до 08.02.2018 г. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 58.33 лв. -за периода от 26.10.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда - 05.03.2019 г., законна лихва от подаване на заявлението в съда (05.03.2019 г.) до окончателното изплащане на задължението; 175 лв.

-разноски в заповедното производство, от които 25 лв. държавна такса и 150 лв. юристконсултско възнаграждение, както и в частта, в която е осъден да заплати 475 лв., от които 25 лв. държавна такса за образуване на делото, 150 лв. за юристконсултско възнаграждение и 300 лв. възнаграждение за особен представител.Счита, че в тази му част обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон.Прави се искане да се отмени решението в обжалваната му част и да се постанови ново, с което да се отхвърли като неоснователен и недоказан предявеният иск от въззиваемия за установяване на дължимостта на посочените суми, като бъде намален размерът на дължимото юристконсултско възнаграждение съобразно минимума по ЗПП и спрямо уважената част от иска.

За въззиваемия „Агенция за събиране на вземания“ЕАД със седалище гр.София е депозирано писмено становище, обжалваното решение на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е процесуално допустима.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Решението се обжалва частично - в частта м, в която е признато за установено, че въззивникът дължи суми, както следва: 33.28 лв.0договорна лихва за пери да от 26.10.2017 г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) до 08.02.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска); 45 лв.-такса разходи; 191.84 лв. за периода от 26.10.2017 г. до 08.02.2018 г. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 58.33 лв. за периода от 26.10.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда - 05.03.2019 г., законна лихва от подаване на заявлението в съда (05.03.2019 г.) до окончателното изплащане на задължението; 175 лв. - разноски в заповедното производство, от които 25 лв. държавна такса и юристконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., както и в частта, в която е осъден да заплати сумата от 475 лв., от които 25 лв. ДТ за образуване на делото, 150 лв. юристконсултско възнаграждение и 300 лв. за особен представител в настоящето производство.

На първо място във въззивната жалба се излагат доводи, че договорът се явява нищожен на основание чл.21 ЗПК, като се позовава на чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК и чл.19 ЗПК, като в този случай съгласно чл.23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не се дължи лихва или други разходи по същия.

Съдът счита, че не е допуснато нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК и чл.19 ЗПК, тъй като в договора за паричен заем от 18.10.2017 г. е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема - 40%, която информация заедно с уговорения срок на договора съдържа и условията за прилагането му.

Неоснователно е и възражението по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.Посочената разпоредба изисква посочване на годишния процент на разходите по договора, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, което изискване, видно от съдържанието на приложения договор е спазено.В него е посочено, че ГПР по заема е 48.05%, а общата сума, дължима от заемателя, е 533.28 лв.

В тази насока въззивникът се позовава и на решение № 378/18.05.2006 г. ва ВКС по гр.д.№ 315/2005 г., ІІ г.о., в което е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва (за забава), надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.

По своята същност възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства.

В решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д.№ 1106/2003 г., ІІ г.о. е посочено, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава (в каквато насока е и становището на въззивника).

В процесния случай трикратният размер на законната лихва върху главницата от 500 лв. за периода на действие на договора от 26.10.2017 г. до 08.02.2018 г. е 44.19 лв., т.е. договорната (възнаградителна по своя характер) лихва в размер на 33.28 лв. не е по-висока.

Следователно не са налице основания за отмяна на обжалваното решение в частта му, в която е прието за установено, че се дължи сумата в размер на 33.28 лв. - договорна лихва за периода от 26.10.2017 г. до 08.02.2018 г. и следва да бъде потвърдено в същата.

На следващо място във въззивната жалба се сочи, че клаузата за неустойка и дължимата въз основа на нея сума в размер на 191.84 лв. се явява недействителна поради противоречие с добрите нрави (арг. от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съгласно което нищожна е неустойка, която е уговорена извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции).

В чл.4 от договора за паричен заем е посочено, че въззивникът като заемател се е задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемателя едно от следните обезпечения:две физически лица-поръчители, които да отговарят на посочените изисквания, или банкова гаранция с бенефициер-заемодателя, като са уговорили, че при неизпълнение на това задължение да се предостави обезпечение в срока, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 191.84 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, в размер на 11.99 лв.

Клаузата на чл.4 от договора за паричен кредит следва да се приеме за нищожна на основание чл.21 ЗПК, тъй като противоречи на чл.16 ЗПК.Тази клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, като му вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства.Ако има предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът (заемът), той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави обезпечението.В случая това изискване не е спазено, т.е. неизпълнението е от страна на финансовата институция, а не се касае до неизпълнение на задължението на въззивника, за което той да дължи неустойка.

Ето защо претендираното от въззиваемия вземане за сумата от 191.84 лв. - неустойка по чл. 4, ал.2 от договора, не се дължи от въззивника.Искът за същото, който е с правно основание чл.422 ГПК във вр.с чл.92 ЗЗД, е неоснователен.

На следващо място във въззивната жалба се сочи, че е неоснователна и претенцията за заплащане на такса разходи в размер на 45 лв.

Чл.8 от договора, на който се позовава въззивникът, предвижда, че при забава за плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху забавената сума за всеки ден на забава.От съдържанието на сключения между страните договор не се установява да е уговорена в случай на забава отговорност на заемателя за събиране на вземанията на кредитора, която започва от 9 лв. за всеки 30 дневен период, но не повече от 45 лева.

Съгласно чл.16, ал.2 от договора за паричен заем, на която разпоредба се позовават страните, заемателят Е.А. е заявил, че е запознат и съгласен с Тарифата за таксите на заемодателя, актуална към датата на сключване на договора, която се намира на видно място в офиса и на посочената интернет страница.

Според чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 21 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Действащата към момента на сключване на договора Тарифа, от която да може да бъде установена дължимостта на претендираната сума, не е представена и по делото.

За да се прецени дали една договорна клауза се явява нищожна, като противоречаща на императивни правни норми - разпоредбите на чл.10, ал.2 ЗПК, чл.10а, ал.2