Определение № 21831 от 05.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 21831 гр. София, 05.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Б, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Христова

Членове:

Цветелина Евг. Георгиева

Мая Й. Михайлова като разгледа докладваното от Цветелина Евг. Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20251100510949 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.278 от ГПК във вр чл.130 от ГПК и чл.248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№ 237017/07.07.2025г и частна жалба вх.№ 285108/27.08.2025г, двете подадени от А.Г.А., ЕГН ********** от гр.София, чрез пълномощника си еднолично адвокатско дружество „Д. М.", БУЛСТАТ 177492004, вписано по ф.дело № 24/2021 г. по описа на СГС, 24 състав, първата от които против решение № 12225 от 23.06.2025г по гр.д.№ 30680/2024г описа на СРС, 161 състав, в частта, имаща характера на определение, с което е върната като недопустима предявената от А.Г.А., ЕГН ********** искова молба вх. № 175303/29.05.2024 г. против „Финансцентър“ ЕООД, ЕИК 201099699, в частта й, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл.

11 от договор за потребителски кредит № 5000076/13.03.2023 г., поради противоречие на закона и поради заобикаляне на закона и производството в тази част е прекратено, а втората частна жалба е против определение № 34362/18.08.2025г по същото дело, с което е оставена без уважение молба, вх. № 271299/12.08.2025 г. на частния жалбоподател за изменение на постановеното по същото дело решение № 12225/23.06.2025 г. в частта за присъдения на А. като съдебна 1 разноска размер на адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателят моли съда да отмени съдебното решение в прекратителната му част и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия и му бъдат присъдени разноски пред настоящата съдебна инстанция. Моли да бъда отменено и обжалваното определение, постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което е уважено възражението за прекомерност и му бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС, вместо присъдените 200 лева с ДДС.

Ответникът счита за неоснователна частната жалба против определението, постановено по реда чл.248 от ГПК, тъй като процесуалният представител на ищеца е предявил общо 4 еднотипни искови молби с идентично по съществото си съдържание, основание и размер на претенцията по 4 еднотипни договора за потребителски кредит с кредитополучател А. А. и кредитор „Финансцентър“ ЕООД, по които били образувани 4 граждански дела - ГД № 30680/2024г., 161 състав на СРС, ГД № 40991/2024г., 140 състав на СРС, ГД № 47003/2024г., 165 състав на СРС и ГД № 58068/2024г., 143 състав на СРС и това било злоупотреба с процесуални права, тъй като по всяко едно дело се претендирало като разноска адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева с ДДС и целта била да се генерират в полза на ищеца съдебни разноски.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД намира, че частните жалби са подадени в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице с правен интерес, поради което са допустими.

Разгледани по същество са неоснователни, поради следното:

Районният съд е бил сезиран с предявена от А.Г.А., чрез еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД. Твърдял е че между него и ответника „Финансцентър“ ЕООД на 13.03.2023 г. е сключен Договор за потребителски кредит № 5000076 за сумата от 400 лв. В чл. 11 от договора било уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с банкова гаранция или застраховка в полза на кредитодателя, като още със сключването на договора била начислена 2 неустойка в размер на 338,21 лв. поради непредставянето в срок на надлежно обезпечение. Твърди, че задължението е погасено към момента на подаване на настоящата искова молба. Навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойка, чийто размер почти се равнява на главницата. Поддържа, че е налице изначална невъзможност в толкова кратък срок да се предостави гаранция, което прави договора нищожен поради противоречие на закона.

Счита, че задължение на кредитора е да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка, да откаже сключването на договор, а в случая задължението за предоставяне на обезпечение е след сключването на самия договор. Счита, че клаузата на чл. 11 от договора противоречи на добрите нрави, доколкото неизпълнението на задължението по нея не е свързано пряко с причинени вреди - чл. 11 урежда задължение за ищеца потребител да осигури обезпечение, поръчител и застраховка и при неосигуряване на такова обезпечение в 7-дневен срок заплати неустойка в размер на 338,21 лв. Според ищеца тази клауза води и до заобикаляне на закона, доколкото с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение, освен лихвата, и се стига до недопустимо кумулиране. Сочи неравноправност на оспорената клауза, като последната не е индивидуално уговорена. Поддържа, че е допуснато нарушение на чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, а именно неспазване на законоустановената форма, както и на чл. 11, ал.

1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК тъй като не бил посочен ГПР. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на процесната клауза за неустойка, както и да осъди ответника да му заплати сума в размер на 40 лв., недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

С подадения отговор на исковата молба ответникът е посочил, че процесният договор за потребителски кредит № 5000076 е сключен на 13.03.2024г и на същото дата ищецът е получил заемната сума. Два дена покъсно, на 13.03.2024г, ищецът А. А. депозирал в офис на „Финансцентър" ЕООД молба за предсрочно погасяване на задължението по договора за кредит и на същата дата между страните било постигнато съгласие за прекратяване действието на договор № 5000076 от 13.03.2023г. и за това, че страните нямат повече никакви имуществени задължения и претенции една към друга.

Уговореното в чл. 11 от процесния договор определяло 7-дневен срок за изпълнение на условието за представяне на обезпечение, но договорът бил 3 прекратен преди изтичане на този срок, поради което въобще не се било стигнало до прилагане на чл. 11 от договора, съответно нито била начислявана, нито била заплащана тази неустойка. При тези твърдения, ответникът е възразил, че по този предявен от ищеца иска липсва правен интерес, тъй като тази клауза от договора въобще не е била приложена в отношенията между тях.

Районният съд е намерил възражението за основателно, като е изложил подробни мотиви в решението си. Посочил е че клаузата на чл. 11 от процесния договор не е и не може да породи задължение за ищеца, тъй като безспорно от становищата на двете страни и от доказателствата по делото се установява, че договорът е сключен на 13.03.2023 г., на 15.03.2023 г. ищецът е върнал предсрочно заема, така че 7-дн. срок за задължението за осигуряване на обезпечение изобщо не е изтекъл и неустойка никога не е начислявана.

Нещо повече, на 15.03.2023 г. страните са подписали анекс към договора, според който с предсрочното погасяване на 440 лв. договорът е прекратен и страните нямат повече имуществени задължения и претенции една към друга.

Правилно районният съд е установил, че ищецът никога не е платил и една стотинка неустойка по договора, нито от текста на договора или от твърденията на страните следва, че неустойка се дължи или някога би се дължала от ищеца. Така е направил извод, че по този въпрос между страните спор липсва и това прави лишен от правен интерес предявения иск за нищожност точно на тази клауза.

Изложената правна аргументация в решението, извършена въз основа на твърденията на страните и доказателствата по делото се възприема като изцяло законосъобразна и правилна от настоящата инстанция. Правилно районният съд е посочил, че липсва спор между страните за приложението между тях на клаузата на чл.11 от процесния договор, а липсата на спор изключва правния интерес, изключва необходимостта от търсене на съдебна защита, която се търси и се дължи при нарушени права. В случая ищецът нито твърди негови права по предоставената му процесна парична сума да се били нарушени от договорената неустойка, нито твърди да е заплащал неустойка, нито твърди между него и ответника да е налице спор относно клаузата за неустойка, който спор те не са решили и това да е принудило ищецът да потърси съдебна защита на правата си. Всичко това може да се обобщи с еднозначен извод за липса у ищеца на правен интерес от предявяване на 4 установителния иск за нищожност, който извод е направил и районният съд и на това основание е прекратил производството пред него в тази част. Като изцяло законосъобразен актът му следва да бъде потвърден.

С постановеното по делото решение съдът е присъдил на ищеца разноски в общ размер от 250лв, от които 200лв за адвокатско възнаграждение, определено за уважения един иск и като е намерил за основателно възражението на ответника за прекомерност на претендираното като съдебна разноска адвокатско възнаграждение от 960лв и 50лв за заплатена по делото държавна такса. Ищецът е направил искане за изменение на решението в частта за присъдените му разноски, което с обжалваното определение е оставено без уважение.

Съдът намира за неоснователно подадената против това определение частна жалба, тъй като на първо място се установява, ищецът е получил необходимото му съдействие от ответника за уреждане на отношенията помежду им, поради което нито се твърди от него се установява причина за предявяване на настоящите искове и на други идентични, по всички тях, образувани различни дела с материален интерес в пъти по-малък от заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение. Разбира се, ищецът е този, който преценя какво поведение да има и дали и по какъв начин да сезира съда като предявява искове, при липса на възникнал между него и насрещната страна спор, но това не означава, че отговорността за разноски от съдебните производства следва да се постави в тежест на ответника. Загубилата делото страна дължи разноски, сторени единствено при добросъвестна защита на законни права, не и при превратното упражняване на такива, като насочени към постигане на нелегитимна цел – обогатяване чрез получаване на суми от съдебни разноски. Това представлява злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК и нарушение на основните принципи на гражданския процес за добросъвестност и честност, като съдът е длъжен служебно да осуети такава злоупотреба и поради това приема, че на ищеца не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение над размера, определен от районния съд. В този смисъл са и Определение № 174 от 26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 560/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 466 от 1.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2980/2020 г. на III ГО на ВКС, Определение № 72 от 26.02.2021 г. на ВКС по 5 гр.д.№ 2980/2020 г., Определение № 5356 от 28.04.2023 г. по ч.гр.д.

№4277/2023г по описа на СГС, ЧЖ-1-Д. съдът намира за неоснователно възражението на ищеца, че присъденият размер за адвокатско възнаграждение представлява обезценяване на адвокатски труд, тъй като адвокатският труд е заплатен от ищеца и интересите на пълномощника му са изцяло защитени.

На второ място, страните са уредили отношенията помежду със сключването на спогодба, в която са се съгласили, че са уредили окончателно отношенията си и ако от ищецът ще се твърди обратното, то този твърдения следва да почиват на въведени основания за пороци във волята му по тази спогодба, с които да обоснове правен интерес от иска си, все във връзка с изначалната липса на каквито и да било твърдения за спор между страните, които да се принудили ищеца да търси съдебна защита.

Ето защо съдът намира, че следва да остави без уважение подадената частна жалба против постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 12225 от 23.06.2025г по гр.д.№ 30680/2024г описа на СРС, 161 състав, в частта, имащо характера на определение, с което е върната като недопустима предявената от А.Г.А., ЕГН ********** искова молба вх. № 175303/29.05.2024 г. против „Финансцентър“ ЕООД, ЕИК 201099699, в частта й, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл.