Определение № 2869 от 31.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2869 гр. София, 31.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ангел Д. Гагашев като разгледа докладваното от Ангел Д. Гагашев Частно наказателно дело № 20261100205209 по описа за 2026 година за да се произнесе, съобрази:

Производството е по реда на чл. 68, ал.6 и ал.5 от НПК.

Образувано е по повод жалба от адвокат Л.Т. от САК, като упълномощен защитник на Д. С. И. – обвиняем по ДП № 253/2025 г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 14532/2025 г. по описа на СГП, срещу постановление на СГП от 24.07.2026 г., с което е било отказано на обвиняемия И. да напусне пределите на Република България за определен период от време. От съда се иска да отмени постановлението и да разреши на И. да проведе рехабилитация в Република Гърция за посочения в жалбата период от време. В условията на евентуалност се иска от съда да отмени изцяло наложената на обвиняемия Д.

И. мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“.

Съдът, след като се запозна с предоставените му доказателствени материали и след като обсъди исканията и възраженията, изложени в жалбата, направи следните фактически и правни изводи:

Досъдебното производство е било образувано с постановление от 25.04.2024 г. на ОП-Варна по пр. пр. № 2737/2023 г. и е водено за извършено в периода май 2016 г. до месец април 2024 г. в гр. Бяла Слатина и в гр. Варна престъпление по чл. 321, ал.3, т.2, вр. ал.2 от НК.

На 12.11.2024 г. като обвиняем по ДП е бил привлечен Д. С. И. с ЕГН **********, за извършени престъпления по чл. 321, ал.2, пр.2 и пр.8, т.1, вр.

1 ал.1, пр.2 от НК; по чл. 316, вр. чл. 308, ал.3, т.2, вр. ал.2, пр. 3, вр. ал.1 от НК; за две престъпления по чл. 253, ал.4, вр. ал.3, т.1, вр. ал.2, пр.1 от НК, както и за престъпление по чл. 253, ал.4, вр. ал.3, т.1, вр. ал.2, пр.1 от НК. И. е бил задържан с МНО „задържане под стража“ с определение на ОС-Варна от 14.11.2024 г. по ЧНД № 1610/2024 г. на същия съд.

С постановление от 06.06.2025 г. на и.ф. главен прокурор на Република България, на основание чл. 195, ал.5 от НПК материалите от досъдебното производство са били изпратени по компетентност на СГП.

Взетата спрямо И. МНО „задържане под стража“ по делото е била отменена на основание чл. 234, ал.8 от НПК с постановление на СГП от 10.07.2025 г., като на И. е била наложена МНО „Подписка“, а на основание чл.

68, ал.1 от НПК му е била наложена и мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“.

На 22.07.2026 г. в СГП е постъпила молба от адвокат Т., като защитник на обвиняемия И., с която е поискал разрешение последният да напусне пределите на страната за период, посочен в молбата, с цел провеждане на курс по балнеолечение и двигателна рехабилитация на минерални извори в Елефтерес, Република Гърция, по повод установено и налично заболяване у И.

– коксартроза на лявата тазобедрена става, с данни за фемороацетабуларен импиджмънт от типа САМ. Защитникът е посочил и конкретен адрес в Република Гърция, където ще пребивава И..

С постановление от 24.07.2026 г. наблюдаващият разследването прокурор от СГП отказал да разреши на обвиняемия И. да напусне територията на страната, за да проведе исканото лечение.

При така установената фактология, съдът намира жалбата, с която е сезиран, за процесуално допустима. Същата, видно от съдържанието й, съдържа две самостоятелни искания, изложени в условията на евентуалност, затова съдът намира за процесуално правилно да се произнесе първо по искането за отмяна на наложената мярка за процесуална принуда „забрана за напускане територията на Република България“.

В хипотезата на чл. 68, ал.6 от НПК, съдът следва да установи, дали са били налице основанията за налагане на такава мярка за процесуална принуда, дали тя е била наложена от надлежен орган и дали има основания за нейната отмяна.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 1 НПК мярката за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната“ може да се наложи в досъдебното производство от прокурора, при наличие на обвинение за тежко умишлено престъпление. В конкретния случай Д. И. е обвиняем за пет отделни престъпления, като всички те са тежки умишлени престъпления по см. на чл. 93, т.7 от НК. Конкретната процесуална мярка е наложена от съответния прокурор, поради което следва да се приеме, че формалните предпоставки за налагането й, посочени в чл. 68, ал.6 от НПК, са изпълнени.

Събраните в хода на разследването данни и информация, извлечени от събраните доказателствени източници, обосновават процесуална нужда от налагане на посочената мярка за процесуална принуда спрямо обвиняемия И..

Както правилно е посочил прокурорът в обжалваното постановление, механизмът на осъществяване на вменените на обвиняемия престъпни деяния, както и участието му, и предполагаемата му ръководна роля в престъпното сдружение, продължило и действало активно в дълъг период от време, разумно обосновават извод за престъпна деятелност с изключително висока степен на обществена опасност, доколкото същата е засегнала обществени отношения, свързани не само с правото на собственост, но и с правния ред и документооборота. Няма как, предвид особеностите на самата престъпна деятелност, за чието осъществяване са необходими у извършителите й качества като конспиративност, дисциплинираност, упоритост и целенасоченост, конспиративност и добри правни познания, изключително високата степен на обществена опасност на конкретните инкриминирани деяния, да не се отрази в такава насока и на личната обществена опасност на заподозрените й членове. Следователно обоснован и правилен се явява изводът на прокурора, че наложената на И. мярка за процесуална принуда е необходима гаранция за правилното и регулярно провеждано разследване, както и за неговото участие в производството, затова засягането на личните права на обвиняемия не може да се разглежда в конкретния случай като непропорционално на обществената нужда.

Поради тази причина съдът прецени, че следва да остави искането на защитника на И. за отмяна на наложената „забрана за напускане територията на страната“ без уважение.

Неоснователно се явява и искането на защитата на обвиняемия И. за 3 отмяна на постановлението и даване на разрешение същият да напусне територията на Република България за провеждане исканата рехабилитация в Република Гърция. Няма спор, че обвиняемият И. страда от описаното заболяване – за наличието и естеството му са налични достатъчно медицински документи и експертиза. Същевременно липсват доказателства – не само за необходимостта въобще от провеждането на подобен курс на балнеолечение и рехабилитация, но и за провеждането му точно по това време на годината.

Нещо повече – липсват каквито и да било доказателства за невъзможността такъв курс да бъде проведен в Република България, както и че същият би могъл да се проведе именно в Република Гърция – впрочем липсва и конкретика за балнеосанаториума там, където се претендира, че ще се проведе курса.

Следва да се посочи, че в рамките на висящо наказателно производство обвиняемото лице не може да претендира и да изисква от държавата да му осигури възможност за лечение в държава и болнично или подобно заведение, избрано по негово желание – в тази насока са напр. решенията на ЕСПЧ по делата Miażdżyк v. Poland и Folnegović v. Croatia. Там изрично е посочено, че тежестта на доказване на необходимостта е на обвиняемия, който трябва да представи категорични медицински доказателства, че рехабилитацията е жизненоважна и неувреждаща процедура, и тя обективно не може да бъде извършена никъде в България. В същия смисъл е и решението по делото Пфайфер (Pfeifer) срещу България, където ЕСПЧ посочва, че отказът на съда да разреши пътуване за медицинско лечение в чужбина би бил неправомерен, т.е. би се допуснало нарушение на свободата на придвижване само ако се окаже, че лечението е обективно наложително и недостъпно в страната, т.е. в конкретния случай – в Република България, а подходът на съда е формален, без преценка за действителната нужда от налагане на подобна мярка за процесуална принуда.

Предвид гореизложеното и с оглед представения му доказателствен материал, настоящият съдебен състав намира, че липсват основания да се приеме, че обвиняемият Д. И. има действителна и установена от медицински специалист конкретна нужда от провеждане на посочения в искането курс на балнеолечение и рехабилитация предвид установеното му заболяване, както и че липсват каквито и да било доказателства, че подобен курс е невъзможно да бъде проведен на територията на Република България без това да се отрази 4 значително на лечението на заболяването. От друга страна съдът приема, че наложената мярка за процесуална принуда е нужна за целите на провежданото разследване и предвид високата степен на обществена опасност, изводима от характеристиките на конкретната разследвана престъпна деятелност, не се явява прекомерна.

Водим от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адвокат Л.Т. от САК, като упълномощен защитник на Д. С. И. – обвиняем по ДП № 253/2025 г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 14532/2025 г. по описа на СГП, за отмяна на наложената на И. мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане територията на Република България“.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Л.Т. от САК, като упълномощен защитник на Д. С. И. – обвиняем по ДП № 253/2025 г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 14532/2025 г. по описа на СГП, за отмяна на постановление на СГП от 24.07.2026 г.

НЕ РАЗРЕШАВА на обвиняемия Д. С. И., ЕГН ********** да напусне територията на Република България за периода 30.07.2026 г. – 04.08.2026 г. вкл. с цел провеждане на балнеолечение и двигателна рехабилитация в Република Гърция.

Определението е окончателно.

Съдия при Софийски градски съд: _______________________ 5