Решение № 467 от 25.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 467 гр. София, 24.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100505970 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 20.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 67027/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 160 състав, по предявен от „Е.Т.“ ЕООД- гр. София /ЕИК ****/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД е признато за установено, че Б. И. Б. /ЕГН **********/ дължи на „Е.Т.“ ЕООД /ЕИК ****/ сумата 1 600 лева, представляваща заплатен, но невъзстановен депозит по прекратено наемно правоотношение по договори за наем от 10.06.2008 г. и 1.03.2011 г. на недвижим имот: гараж- офис, находящ се в гр. София, ул. „****, ведно със законната лихва от 26.01.2018 г. до изплащане на вземането, за която сума на 22.01.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 5797/ 2018 г. на CPC, II ГО, 160 състав. Със същото решение е отхвърлен предявен от „Е.Т.“ ЕООД срещу Б. И. Б. установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Б. И. Б. /ЕГН **********/ дължи на „Е.Т.“ ЕООД /ЕИК ****/ сумата 20 лева, представляваща лихва за забава за периода от 2.11.2017 г. до 18.01.2018 г. върху претендираната сума за главница, за която на 22.01.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 5797/ 2018 г. на CPC, II ГО, 160 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Б. И. Б. е осъдена да заплати на ищеца „Е.Т.“ ЕООД сумата 693.83 лева- разноски за исковото производство /гр.д.№ 1

67027/ 2019 г. на CPC, 160 състав/, и сумата 328.30 лева- разноски за заповедното производство /ч.гр.д. № 5797/ 2018 г. на СРС, 160 състав/, съразмерно на уважената част от исковете.

Постъпила е въззивна жалба от Б. И. Б. /ответница по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е уважен предявеният установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД, с искане да бъде постановено обезсилването му- поради недопустимост на иска, и прекратяване на производството по делото, евентуално- отмяната му, и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска като неоснователен.

Въззиваемата страна „Е.Т.“ ЕООД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД /искът по чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД не е предмет на въззивното производство/.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част. Наведеният в жалбата на ответницата бланкетен довод за недопустимост на решението не може да доведе като краен резултат до обезсилването му и прекратяване на съдебното производство /поради недопустимост на иска/, тъй като искът не е недопустим и основание за упражняване правомощията по чл.270, ал.3 ГПК от въззивния съд в случая не е налице.

По същество постановеното от СРС решение в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Предявеният от „Е.Т.“ ООД установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД е основателен и правилно е уважен.

Основателността на иска по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД е предпоставена от установяването по безспорен начин на настъпило за ищеца обедняване за сметка обогатяването на ответника, както и на обстоятелството, че разместването на имуществените Б. е настъпило по силата на валидно сключен договор, чието действие 2 е отпаднало, поради развалянето или прекратяването му /съобразно посочената погоре правна квалификация на иска/.

В случая въз основа на събраните по делото доказателства се установява, че страните са били обвързани от валидно наемно право-отношение, възникнало по силата на сключен на 10.06.2008 г. писмен договор за наем с предмет: предоставяне за временно и възмездно ползване от наемодателя „Б. Б.“ ЕООД на наемателя „Е.Т.“ ООД на недвижим имот: ГАРАЖ- ОФИС, находящ се в гр. София, ул.„****, и срок на действие 3 години, считано от датата на подписване на договора /чл.13, ал.1/ на 10.06.2008 г., който срок бил продължен със сключването на последващ договор- на 1.03.2011 г., имащ същото договорно съдържание, с ръкописна добавка относно срока /чл.13, ал.1/- „без срок“. И без наличието на тази добавка правоотношението е преобразувано в безсрочно- съгласно чл.236, ал.1 ЗЗД. Според сключен на 30.07.2014 г. анекс към наемния договор страните са се договорили Б. Б. да встъпи в наемното правоотношение като наемодател вместо „Б. Б.“ ЕООД и наемната цена да бъде плащана по банков път.

Според фактическите твърдения на ищеца- наемател от негова страна като гаранция или депозит по договора била заплатена на наемодателя сумата 1 600 лв., която следвало да му бъде върната след прекратяване на договора и връщане на имота на последния, което било осъществено на 2.11.2017 г. Липсва писмена уговорка между страните, установяваща наличието на пречки, препятстващи връщането на депозита.

Обичайна практика при сключването на наемни договори е уговарянето на платим от наемателя на наемодателя депозит /гаранция/, чиято функция, подобно на компенсаторната договорна неустойка, е обезпечителна, обезщетителна и санкционна.

За разлика от договорната неустойка, която се дължи едва при задействане на съответната неустоечна клауза по договора, обичайно депозитът се авансира от наемателя. Доколкото в случая не се твърди от страна на ответницата посочената гаранционна сума да служи за прихващането на произтичащи от наемния договор задължения на наемателя към наемодателя, съществуващи при прекратяване на договора, или за обезщетяването на причинени от наемателя вреди на обекта, и предвид съдържанието на представения по делото приемо- предавателен протокол от 2.11.2017 г., подписан от страните, според който на посочената дата /недостоверна дата/ наетият имот е върнат на наемодателя Б. Б., при това „в отлично състояние“, като последната „няма възражения и претенции за липси или обезщетения“ и се задължава да възстанови /в брой или по банков път по посочена в протокола банкова сметка/ на наемателя заплатения при сключване на договора депозит от 1 600 лв. в срок от три работни дни от подписването на протокола, то сумата подлежи на връщане на предявеното по делото основание.

Наведеният в тази връзка във въззивната жалба на ответницата довод за заявено 3 в първоинстанционното производство оспорване на цитирания протокол е неоснователен, тъй като заявеното в отговора на исковата молба /допълнение от 23.11.2021 г., направено в срока по чл.131 ГПК/ оспорване в смисъл, че Б. Б. и „Б. Б.“ ЕООД „са различни лица“, освен, че е несъстоятелно, тъй като Б. Б. е едноличен собственик на капитала и управител на „Б. Б.“ ЕООД, т.е. и като физическо лице, и като управител на дружеството би следвало да подпише документа, това „оспорване“ не рефлектира върху доказателствената стойност на протокола, тъй като авторството, респ. автентичността му изобщо не е оспорена /не се твърди подписът да не принадлежи на посочения в документа негов автор- Б. Б./. Правилно е прието при това положение, че като частен документ, съдържащ неизгодни за издателя си факти, той е противопоставим на ответницата и въз основа на него се установява получаването от Б.

Б. на депозит от 1 600 лв. по сключен договор за наем, за който същата е поела задължение да го върне на „Е.Т.“ ЕООД.

Съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал /писмени и гласни доказателства/ обосновава извод на въззивния съд за наличие на визираните в закона материално- правни предпоставки за уважаване на иска по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД с предмет- заплатен от наемателя- ищец депозит по наемен договор за посочения погоре имот. Предвид настъпилото за ищеца обедняване за сметка обогатяването на ответницата с посочената сума, за чието задържане основание липсва /не се твърди, нито се установява такова/, искът по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД като основателен следва да бъде уважен.

Правилно е прието в обжалваното решение и че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като задължението за връщане на депозита е възникнало при прекратяване на договора и връщане на наетия имот, което е настъпило на 2.11.2017 г. До датата на предявяване на иска- 19.01.2018 г. /дата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК по пощата/, приложимият общ 5- годишен давностен срок не е изтекъл, поради което и вземането на ищеца не е погасено по давност.

При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора- в частта относно иска по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД, постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи да заплати на въззиваемото дружество сумата 920 лв.- разноски за въззивното производство /720 лв.- за платено адвокатско възнаграждение, и 200 лв.- за възнаграждение на особения представител по чл.47 ГПК/. Освен това на основание чл.78, ал.6 ГПК въззивницата Б. Б. дължи да заплати по сметка на СГС сумата 32 лв.държавна такса за въззивното обжалване.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 20.01.2022 г., постановено по гр. дело № 67027/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 160 състав, в обжалваната част, в която по предявен от „Е.Т.“ ЕООД- гр. София /ЕИК ****/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД е признато за установено, че Б. И. Б. /ЕГН **********/ дължи на „Е.Т.“ ЕООД /ЕИК ****/ сумата 1 600 лева, представляваща невъзстановен депозит по прекратено наемно правоотношение по договори за наем от 10.06.2008 г. и 01.03.2011 г. на недвижим имот: гараж- офис, находящ се в гр. София, ул.„****, ведно със законната лихва от 26.01.2018 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 22.01.2019 г. по ч.гр.д.

№ 5797/ 2018 г. на CPC, II ГО, 160 състав, а също и в частта относно присъдените на основание чл.78, ал.1 ГПК на „Е.Т.“ ЕООД разноски за исковото и заповедното производства.

ОСЪЖДА Б. И. Б. /ЕГН **********/ да заплати на „Е.Т.“ ЕООД- гр. София /ЕИК ****/ сумата 920 лв. /деветстотин и двадесет лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.

ОСЪЖДА Б. И. Б. /ЕГН **********/ да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 32 лв. /тридесет и два лева/- държавна такса по въззивната жалба, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

Решението по гр. дело № 67027/ 2019 г. на СРС, ІІ ГО, 160 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата /отхвърлителна/ част.

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5