Решение № 1157 от 03.08.2020, Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

№ V-180 3.08.2020 г. Град Бургас

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав На двадесети юли през две хиляди и двадесета година

В открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Вяра

Камбурова

ЧЛЕНОВЕ:

1.Галя Белева

2.мл.с.Александър Муртев

Секретар: Тодорка Стоянова

Прокурор: - като разгледа докладваното от съдия Белева въззивно гражданско дело № 1473 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР – София, чрез юрисконсулт Цветкова против Решение №29 от 7.02.2020г. по гр.д.№202/2019 г. по описа на Районен съд- Марко Търново, В ЧАСТТА, с която Дирекцията е осъдена да заплати на Г.В.Д. сумата от 862,59 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извънреден труд от 122 часа, положен в периода от 1.01.2016г. до 1.09.2019г., както и сумата от 89,84 лв., представляваща мораторна лихва за забавено плащане на главницата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.08.2019г. до окончателното плащане, както и сумата 350 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, а по сметка на РС- Малко Търново и сумата от 38,09 лв.- държавна такса и 210 лв.- възнаграждение на вещо лице.

Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение в уважаващата исковете част и претендира отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло.

Изложени са оплаквания, че решението на БРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

Районният съд приел, че приложимите към процесното правоотношение подзаконови актове са Наредба №8121з-407/11.08.2014г., Наредба №8121з-592/25.05.2015г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. Първата от тях действала само в периода от 29.07.2016г. до 1.08.2016г., като единствено предвиждала преизчисляване на нощния труд в дневен. Съдът неправилно приел, че липсата на подобна уредба в останалите наредби следва да се преодолее посредством субсидиарно приложение на друг акт, уреждащ сходна материя- чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Т.е. съдът прибягнал към аналогия на закона , съгласно чл.46, ал.2 от ЗНА. Сочи, че за трите групи служители в МВР /посочени в чл.142, ал.1 ЗМВР/ правната материя, касаеща възникването, изменението и прекратяването на правоотношенията, дисциплинарната и имуществената отговорност, закрилата, синдикалното сдружаване и др., била регламентирана в три различни нормативни акта- ЗМВР, ЗДСл и КТ. Статутът на ищеца бил уреден в пълнота в ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. В приложимата уредба не било предвидено субсидиарно прилагане на разпоредбите на други нормативни актове, включително общото трудово законодателство. В ЗМВР, ЗДСл нямало непряко препращане към нормите на КТ, напротив, когато законодателят считал, че материята следва да се уреди идентично с тази в КТ, препращането било пряко /приведени са примери/. При паралелно действие на норми, уреждащи една и съща материя /общи и специални/, приложение следвало да намерят специалните. Сочи се, че ЗМВР е специален закон, регламентиращ статута на част от служителите, работещи в системата на МВР, като обосновавал различен метод на правно регулиране на работното време, трудовото възнаграждение и др. Размерът на допълнителното възнаграждение следвало да се определя съобразно правилата, посочени в ЗМВР и издадените въз основа на законовата делегация подзаконови нормативни актове. Според въззивника непълнота може да има само ако липсва специална нормативна уредба, но такава в случая нямало. НСОРЗ била подзаконов нормативен акт, издаден по приложението на КТ, поради което не можело да се прилага субсидиарно, нито по аналогия в хипотези, за ко5ито имало специална правна уредба. Изтъква, че уредбата в МВР била изчерпателна. Цитира практика на окръжни съдилища в тази насока. Акцентира се, че за служителите в МВР, за които се прилагат разпоредбите на ЗМВР и подзаконовите нормативни актове по приложението му, с оглед специфичния характер на работата била установена еднаква продължителност на дневния и нощния труд- 8 часа /за разлика от уредбата по КТ/. Предвиденото в чл.9, ал.2 НСОРЗ преизчисление на нощния труд в дневен с процесния коефициент 1,143 целяло да установи дали в рамките на съответния период е положен извънреден труд. Тази наредба обаче не била приложима към служители по трудово правоотношение в държавната администрация, за които се прилагал чл.107а КТ, а още по-малко към държавните служители по ЗДСл и ЗМВР. Спецификата на функционалните задължения на служителите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР налагала и различия по отношение обема на полагания труд от тези лица. За разлика от работниците по ТПО, спрямо които извънредният труд бил изрично забранен и не можело да надвишава 150 ч. годишно в хипотезите на чл.144 КТ /когато бил допустим/, при държавните служители в МВР извънредният труд не можело да надвишава 70 ч. на тримесечие и 280 ч. годишно- чл.187, ал.7 ЗМВР. Тези различия не аргументирали извод за дискриминационно третиране на конкретната категория служители, защото за служителите в МВР били предвидени редица компенсационни механизми, допълнителни материални стимули и нематериални блага, каквито работещите по ТПО, включително тези в МВР, не ползвали. Цитирано е становище на проф. Мръчков, в писмена консултация от 27.09.2019г. , както и разяснения на експерти от МТСП от 7.09.2010г. и 9.12.2010г. От последните следвал извода, че преизчисляване не се прилага, когато работодателят е установил еднаква продължителност на дневното и нощното работно време.

На следващо място се сочи, че районният съд допуснал още едно нарушение на материалния закон, като приел, че на въззиваемия се дължи възнаграждение за извънреден труд. Липсвали твърдения в процесния период да са били издавани заповеди по чл.18 от Наредба №8121з-776 от 29.07.2016г. за полагане на труд извън редовното работно време. Освен това в чл.22, ал.1 от наредбата не била включена хипотезата на преизчислени часове положен нощен труд, сред хипотезите, в които за работодателя се пораждало задължение да заплати на служителя съответното възнаграждение.

Неправилността на решението в частта за главницата водело до неправилност и на решението в частта относно акцесорните искове за лихви.

Моли решението да бъде отменено в обжалваните части, а вместо него се постанови ново, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия, чрез пълномощника адв.Балбазанова. Същият оспорва жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето ѝ. Според въззиваемия обжалвания съдебен акт е правилен и законосъобразен. Преповторени са доводите, изложени в исковата молба, обосноваващи исковата претенция. Направен е преглед на приложимата нормативна уредба, като се акцентира, че от разпоредбата на чл.187, ал.3, изр.3 от ЗМВР не може да се направи категоричен извод, че същата определя продължителност на нощния труд по ЗМВР от 8 часа, вместо от 7 часа, както е по КТ. Предвид липсата на специално правило, определящо методологията за превръщане на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време по отношение на държавните служители в МВР, следвало да намери субсидиарно приложение правилото на чл.9, ал.2 от НСОРЗ за преизчисление на отработените нощни часове с коефициент 1,143. Обратното щяло да постави служителите в МВР в неравностойно положение спрямо работниците и служителите, чиито правоотношения били регулирани с КТ и НСОРЗ. Субсидиарно приложение намирала и разпоредбата на чл.67, ал.3 от ЗДСл, поради което НСОРЗ намирала приложение винаги, когато в други специални подзаконови нормативни актове, издадени по приложението на ЗДСл или ЗМВР имало празноти или били предвидени по-неблагоприятни разпоредби относно условията и размерите на допълнителните възнаграждения и редът за тяхното получаване. Позовава се и на разпоредбата на чл.188, ал.2 от ЗМВР за приложимост на специалната закрила по КТ, която според него също предпоставяла извод за субсидиарно прилагане на НСОРЗ. В заключение се сочи, че неприлагането на НСОРЗ щяло да доведе до нарушаване на основния принцип за равенство и недопускане на дискриминация по какъвто и да било признак, прогласени в чл.6 от КРБ и чл.14 от ЕКЗПЧОС. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част, както и за присъждане на разноски за въззивната инстанция.

С допълнителна молба, депозирана преди съдебното заседание, въззиваемият моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част, претендира разноски за въззивната инстанция, представя договор за правна защита и съдействие.

По допустимостта на производството:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалване на решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което делото следва да се разгледа по същество.

Към настоящия момент липсват доказателства да са изпълнени указанията на съда, дадени с доклада- за внасяне на допълнителна държавна такса в размер на 31 лв. Въпреки това, жалбата не следва да бъде върната, а на основание чл.77 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да я заплати по сметката на съда.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Предявеният главен иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР, а правното основание на исковете за обезщетение за забавено плащане- чл.86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд като държавен служител на длъжността младши инспектор /старши полицай в ГОДГ към Гранично полицейско управление- гр.Малко Търново при Регионална дирекция „Гранична полиция” гр.Елхово, която е на структурно подчинение към Главна дирекция „Гранична полиция” към МВР. Работил на 12-часови смени по определен график, като на смяна полагал 8 часа нощен труд. Претендира за осъждане на ответника Главна дирекция „Гранична полиция” да му заплати сумата от 862,59 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за 122 часа извънреден труд за периода от 01.04.2017 г. до 1.09.2019 г., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 89,84 лв., начислена върху вземанията за всеки период от падежа на всяко плащане до подаването на иска.

Районният съд е бил сезиран и с иск за осъждане на Дирекцията да заплати на ищеца обезщетение за непредоставените от Дирекцията ободрителни напитки в размер на 64,20 лв., който е отхвърлен, но в тази му част решението не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящото производство.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата молба ответникът Главна дирекция „Гранична полиция” - МВР, чрез процесуалния си представител е оспорил предявените искове като неоснователни и недоказани по размер.

Посочил е, че положеният от ищеца извънреден труд по чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР е бил надлежно начислен и и своевременно заплатен по правилата на действалите през процесния период Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г., Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. и Наредба №8121з-908/02.08.2018г. на министъра на МВР. Нормативната база изчерпателно уреждала основанията и редът за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в МВР, поради което не намирала приложение Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, понеже съгласно §2 от ЗР същата се прилагала само за работници и служители по трудово правоотношение /чл.2, ал.2/, какъвто не е бил ищецът през процесния период. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Не били налице и две от предпоставките на чл.9 от Наредбата- дневното и нощното работно време били с еднаква продължителност от 8 часа и не била налице работа по трудови норми. Цитира правна консултация на проф.Мръчков, както и практика на районни съдилища. На следващо място се сочи, че преизчисляването с коефициент 1,143 било с цел увеличено заплащане на нощния труд, но не и за акумулиране на извънреден труд.