Решение № 18718 от 17.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18718 гр. София, 17.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. Г.А при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. Г.А Гражданско дело № 20241110176765 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.124 и сл.ГПК.

Образувано е по искова молба вх.№ 418055/23.12.2024 г. на И. В. В., ЕГН **********, гр. София, ул. Ч М № 2А, вх. 6, ет. 1, ап. 22, съдебен адрес: гр. София, ул. Г.С.Р № 91, първи надпартерен етаж, офис 1, чрез адвокат В. Б., преупълномощен от Адвокатско дружество „Б. и В“, БУЛСТАТ ......., срещу „С К” ООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ЦШ № 115Е, ет. 5 представлявано от управителя Н П П, със съдебен адрес: гр. София, ул. Отец П № 15, офис 6, чрез адвокат Х. М. от Адвокатско дружество „Н, Угляров, М.“, БУЛСТАТ 177280936, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение 1-во от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца недължимо платени суми по нищожен на Договор за потребителски кредит № .... от 22.09.2023 г. на основание чл. 26 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1, чл. 11, чл.

19, ал. 1 и ал. 4, чл. 22 и чл. 23, чл. 143, ал. 1 от ЗПК, а именно сумата от 74.28 лв. възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 7 от Договора за периода 29.09.2023 – 29.12.2023 г., сумата от 381.62 лв. – неустойка за непредоставено обезпечение по чл. 5 във връзка с чл. 11 от Договора, за периода 29.09.2023–29.12.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили Договор за 1 потребителски кредит № .... на 22.09.2023 г. за паричен заем в размер на 1000 лв. при годишен лихвен процент по чл. 3, ал. 7 от Договора 44.5 %, срок на издължаване 29.12.2023 г. и годишен процент на разходите – 56.66 %. Сочи, че в чл. 5 във връзка с чл.11 от Договора било предвидено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора обезпечение – безусловна банкова гаранция или поръчител, физическо лице, които да отговарят на конкретни изискуеми от кредитора условия, като при непредоставяне на някое от посочените обезпечения в тридневен срок от подписване на договора се дължи неустойка по чл. 11 от Договора в размер на 381.62 лв. Твърди, че още с подписването на договора и изготвянето на погасителен план към него, е била начислена неустойка за непредставяне на обезпечение, като същата е включена в крайната сума на връщане. Твърди, че е заплатил изцяло вземането по кредита, ведно с лихвата и начислената неустойка за непредоставено обезпечение. Счита, че договорът е нищожен, на основание чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, като излага подробни съображения.

Сочи, че определената в Договора неустойка по чл. 11 във връзка с чл. 5 се явява скрито възнаграждение за кредитора, като изискванията, които са въведени за предоставяне на обезпечение били неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Счита, че е налице нищожност на целия договор, поради противоречието му с посочените клаузи на ЗПК, поради което сумите, изплатени, извън главницата от 1000 лв. са платени при начална липса на основание и подлежат на връщане. Моли съда да обяви клаузата за неустойка за нищожна и да осъди ответника да му заплати претендираните суми, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане. Претендира разноски.

Ответната страна в отговора по исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, счита, че исковата молба е недопустима, поради липса на правен интерес от предявяване на установителен иск. Сочи, че договорът е погасен. Излага съображения за злоупотреба с права и твърди, че е налице основание за прилагане на чл. 213 от ГПК. Цитира 4 броя граждански дела, образувани пред СРС между същите страни с предмет различен договор за кредит, но с една и съща оспорена клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Твърди, че процесуалното 2 поведение на ищеца цели неправомерен резултат – да се увреди другата страна като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Моли съда да съедини цитираните дела, образувани пред СРС между същите страни. Сочи, че между ищеца и ответника са сключени общо девет договора със същата клауза като процесната, което било индикация за създадени трайни отношения на база идентични условия, с които потребителят се е задължил многократно по свое желание и при пълна яснота относно финансовите последици от тях. При евентуалност, ако делата не бъдат съединени по посочения начин, моли при успешен развой на делото за ищеца, в полза на последния да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство като се позовава на съдебна практика в тази насока.

Ответникът оспорва иска като неоснователен. Счита, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи, че валидно са уговорени в изискуемата от закона форма основните параметри на договора – главница и лихви, като били изпълнени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.

10, ал. 1, чл. 11, т. 7-12 и чл. 20, ал. 2 от ЗПК. Оспорва твърдението, че с клаузата за неустойка се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че са спазени всички изисквания на ЗПК относно формирането на годишния процент на разходите. Сочи, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68.95 %, определения такъв в процесния договор в размер на 56.66 % не е прекомерен и не е в нарушение на чл. 19, ал.

4 от ЗПК. Сочи, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката се явява проявление на свободата на договаряне между страните и в случая е уговорена като плащане, в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане след сключване на договора. Сочи, че в периода 2022–2025 г. ищецът е сключил общо девет договора с ответника, които съдържат идентична уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, поради което той е бил запознат с условията на отпускане на ползвания от него кредитен продукт, като е имал безспорно знание за икономическите последици от тези уговорки. Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове и да им присъди направените по делото разноски.

Съдът като извърши преценка

3 на събраните по делото доказателства по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

От представения по делото а Договор за потребителски кредит № .... от 22.09.2023 г. се установява, че на ищеца е отпуснат заем в размер на 1000 лева със срок на връщане на заетата сума от 14 седмици при ГПР в размер на 56,66 % и фиксиран лихвен процент от 44.5 %. Краен падеж по договора – 29.09.2023 г. Общата сума за плащане възлиза на 1074.38 лв. Предвидено е обезпечение по избор на кредитополучателя – поръчител или банкова гаранция, като изискванията, на които следва да отговаря всяко едно от двете обезпечения са посочени в чл. 5 от Договора. Срокът, в който следва да се предостави обезпечението е три дни от сключването на договора, съгласно чл. 5, ал. 2 от Договора.

Видно от приложения погасителен план към договора за кредит, размерът на неустойката за непредставяне на обезпечение възлиза на 1456.00 лв. и е платима на равни вноски по 104 лв.

Уговореният ГПР е в размер повече от 5 пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения и противоречи на чл. 19, ал. 4 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР изначално е в размер, превишаващ допустимия по ЗПК – 56,74 %.

От приетото по делото заключение на допуснатата ССчЕ, неоспорена от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, по делото се установява, че единственият разход, който е включен при изчисляване на годишния процент на разходите е договорната лихва. Вещото лице е установило, че ищецът е погасил по кредита сума в общ размер от 1456 лв., в това число 1000 лв. главница, 74.38 лв. договорна лихва и неустойка от 381.62 лв. Действителният размер на годишния процент на разходите като се включи в него и начислената неустойка за непредставяне на поръчител възлиза на 147.02 %.

При така установените факти по предявения иск, съдът счита, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК, който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит, както и Закон за защита на потребителите, който урежда защита на особена категория длъжници потребители по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП. Процесният договор попада в 4 обхвата и регулацията и на двата закона, поради което и всички техни предписания го обвързват. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11).

Съдът намира, че в настоящия случай по делото се установява, че процесния договор е сключен в нарушение на императивните изисквания, а именно ГПР надвишава многократно размера на законната лихва по просрочени задължения и противоречи на чл. 19, ал. 4 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следва да се посочи и че уговорката в договора за паричен заем за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение (поръчители или банкова гаранция) е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер, без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат и ако не го направи, дългът му нараства, тоест, опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.

Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите 5 обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и по този начин противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна, съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС. Самата неустойка по размер надхвърля главния дълг близо един път и половина.

При това положение следва да се приеме, че целта на неустойката е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата (т. нар. скрита възнаградителна лихва), уговорена в противоречие с добрите нрави (принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения). Налице е нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК на друго основание, а именно, с невключването на разходите по договора за допълнителни услуги в ГПР, доколкото и същите евентуално представляват „скрито възнаграждение“ по договора и водят до допълнително оскъпяване на кредита.