Решение № 336 от 24.04.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 336 гр. гр. Хасково, 24.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20235640100311 по описа за 2023 година

Предявен е от Е. С. М. с ЕГН:********** с постоянен адрес гр******* със съдебен адрес гр.*******, еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат 177492004, представлявано от адв.Д. М. М., против „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Люлин“, ж.к.“Люлин 7“, бул.”Джавахарлал Неру” №28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представляван от изпълнителния директор Свилен Петков Петков, иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 16.05.2022г. сключил с ответника „Вива Кредит“ ООД договор за паричен заем №5820911. В договора страните уговорили основните параметри на правоотношението : размерът на заема от 2600лв. със задължение да бъде погасен чрез 39 двуседмични вноски. Посоченият годишен процент на разходите в размер на 40,32%, а ГПР в размер на 49,37%.

В чл.1 ал.3 от договора били уговорени предоставяне от кредитора на потребителя на допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на последният ще бъде начислена допълнителна такса в размер на 1392,30лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема.

В чл.5 ал.1 страните уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения : поръчител физическо лице, което да отговора на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В чл.5 ал.2 от договора било уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 928,20лв. Уговорено било също 1 така тази неустойка да бъде заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска възлизала на 148,85лв., а общото задължение по кредита на 5805,15лв.

Счита процесният договор за нищожен на основание чл.10 ал.1, вр.чл.22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма.

Нарушено било изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Ищецът твърди, че не му било предоставено копие от общите условия и погасителния план, което било пряко нарушение на императивните правила, установено от ЗПК, както и договорът не бил подписан на всяка страница.

Договорът бил нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по кредита. Същият бил посочен само като процент, но без изрично описание на основните данни, послужили за неговото изчисляване. Това било в пряко противоречие с изискванията на чл.19, ал.1, вр.чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и ал.4 от ЗПК. Твърди се също така, че в договора бил погрешно посочен размера на ГПР, а действителният такъв бил над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.

Неустойката по чл.5 била такава за непредставяне на поръчител по кредита. В гл.4 от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл ищецът намира клаузата за неустойка, поради непредставяне на поръчител, за нищожна. Освен това тази клауза накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Налице било заобикаляне на закона по смисъла на чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД, като претендираната неустойка се явявала уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК, уреждащ максимален размер на ГПР.

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължения – непредставен поръчител, от което обаче не произтичали вреди, т.е. подобна неустойка не възмездявала нищо.

Неустоечната клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.

Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да 2 се приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на клаузата, с която се начислява такса експресно разглеждане, като се прогласи за нищожна; да се приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на неустоечната клауза в договор за потребителски кредит, предвиждаща заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на поръчител, като се прогласи за нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр.чл.22, вр.чл.11, чл.19 от ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който оспорва като неоснователни предявените искове в настоящото производство.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка:

На 16.05.2022г. между ищеца и „Вива Кредит“ ООД, чийто правоприемник е ответното дружество, е сключен договор за паричен заем №5820911. С исковата молба се представя и декларация от ищеца по чл.42, ал.2, т.2 от ЗМИП. С отговора на исковата молба се представя справка – погасителен план по договор за заем №5820911/16.05.2022г. на Е. С. М..

При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл.22 и чл.19 ЗПК, вр. чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, които са процесуално допустими. Разгледани по същество, предявените искове се явяват основателни, като съображенията за това са следните:

По делото не се спори, че на 16.05.2022 г. между страните е сключен Договор за паричен заем VIP 14 № 5820911 - 16.05.2022 г., по силата на който “Вива Кредит“ ООД предоставил на Е. С. М. в заем сумата в размер на 2600 лв., която следвало да бъде върната с плащането на 39 погасителни вноски, с падежна дата на последната вноска – 13.11.2023 г.

Ищецът като физическо лице при сключване на договора е действал извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение.

Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна /чл. 21, ал. 1 ЗПК/. В договора е уговорена и клауза за неустойка /чл. 5 ал.2/, за неизпълнение на 3 задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер общо на 928,20 лв. За потребителя е предвидено задължение по чл. 5 ал.1 от договора, в рамките на три дни от усвояване на сумата по договора, да предостави едно от посочените в него обезпечения на кредита, под формата на поръчителство /т.1/ или на банкова гаранция /т.2/, които трябва да отговорят на определени изисквания на заемодателя. Така, според чл.5, ал.1, т. 1, поръчителят следва да е физическо лице, навършило 21 години, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни"; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; а наред с това той следва да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по–рано от 3 дни от деня на представяне.

Според чл.5, ал.1, т.2 от договора, банковата гаранция следва да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. При неизпълнение на това задължение за предоставяне на обезпечение на кредита, според чл.5 ал.2 от договора, се начислява неустойка размер на 928,20лв., като начислената неустойка се заплаща заедно с вноските на погасителния план.

Настоящият съдебен състав счита, че така уговорената в чл. 5 ал.2 от договора за паричен заем, сключен между страните, неустойка излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Следва извода, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.

С оглед на гореизложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

4

Следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения, когато същите са били реално очаквани от кредитора, съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно изпълнение на цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.

Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост.