Решение № 11691 от 15.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11691 гр. София, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. А. като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20261110102355 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД от И. П. Т. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № ********** от 17.10.2020 г., поради противоречието му със закона.

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД от И. П.

Т. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № ********** от 17.10.2020 г., поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. В условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД за признаването за нищожна на клаузата по чл. 3, ал. 1 от договор за предоставяне на поръчителство № ********** от 17.10.2020, с която се задължава ищеца да предостави възнаграждение за гаранция.

Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 17.0 9.2020 г. е сключен договор за паричен заем № ********** за сумата от 1500 лв., като общата сума за връщане е 1666.98 лв. на 27 седмични вноски. На същата дата е сключен и договор за предоставяне на поръчителство с ЮЛ по силата на който се дължи възнаграждение в размер на 1006.02 лв. Твърди, че в договора за заем липсва ясно разписана методика за изчисляване на ГПР в нарушение на чл. 11, ал.1, т.

9а ЗПК, както и че не се установява какви компоненти са включени в него.

Поддържа, че е с договора за гаранция се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК, тъй като дължимата сума по договора за гаранция не е включена в ГПР. Твърди, че с договора за гаранция следвало да се разглежда съвместено с договора за кредит. Посочва се, че договорът за гаранция противоречал на добрите нрави. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба, прави уточнение на исковата претенция и претендира 1 разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът ЮЛ е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска срещу него като неоснователен и недопустим.

Поддържа, че в договора за заем не се съдържа задължение за сключване на договор за гаранция, както и че няма законово задължение да се сочи методиката за формиране на ГПР. Навежда аргументи, че договорът и клаузите по него са действителни и съответстват на изискванията по чл. 11 ЗПК, в т.ч. т.10 от него. Сочи, че в ГПР били включени всички разходи по кредита. Не е налице заобикаляне на изискването по чл. 19, ал.4 ЗПК, като разходът за поръчител не е елемент от общия разход и липсва заблуждаваща търговска практика, за което излага доводи. Сочи, че договорът за заем отговаря на изискванията по чл. 11, т. 18 ЗПК и ищецът е имал възможност да избира между три обезпечения. Поддържа, че условията по договора са били предоставени предварително на ищеца и той е имал възможността да се запознае с тях. Оспорва наличието на неравноправни клаузи. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда страната не изпраща процесуален представител.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът ЮЛ е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска срещу него като неоснователен и недопустим.

Поддържа, че договорът за гаранция е действителен. Сочи, че дружеството отговаря на законовите изисквания за сключване на гаранционни сделки.

Според ответника договорът е извън приложеното поле на ЗПК и твърдените нарушения на този закон са ирелевантни, като това обстоятелства не се променя от свързаността между дружествата ответници. Поддържа, че възнаграждението по договора за гаранция не следва да се включва в общия разход по кредита. Оспорва наличието на противоречие с добрите нрави, като твърди, че са спазени принципите за справедливост и добросъвестност.

Според ответника твърденията за нарушение на чл. 143 ЗЗП са несъстоятелни и неаргументирани. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда страната не изпраща процесуален представител.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства, че между ЮЛ и И. П. Т. бил сключен договор за паричен заем № ********** от 17.09.2020 г. за сумата от 1500 лв., както и че между И. П. Т. и ЮЛ бил сключен договор за поръчителство № ********** от 17.09.2020 г. Горното се установява и от представен делото договор за паричен заем № ********** от 17.09.2020 г., сключен между ЮЛ и Мария Димитрова Царева, по силата на който на И. П. Т. е предоставен заемна сума в размер на 1500 лв. за срок за погасяване на кредита 2 7 седмици. Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на двадесет и седми вноски, като е посочен размерът на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 40 %, като годишния размер на разходите е посочен в размер на 47.33 %.

Представен е договор за предоставяне на поръчителство № ********** 2 от 17.09.2020 г., сключен между ЮЛ и И. П. Т., съгласно който ответното дружество се задължавало да сключи договор за поръчителство с ЮЛ, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя за изпълнение на задълженията възникнали за изпълнение на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договор за паричен заем № ********** от 17.09.2020, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора е предвидено, че за поемането на задълженията се дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1006.02 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 37.26 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора е предвидено, че ЮЛ е овластено да приеме вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по този договор съгласно чл. 3, ал. 1 и всички други вземания на поръчителя по този договор.

Настоящият съдебен състав намира, че възражението за недопустимост на предявения иск, направено от ответника за неоснователно. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и възприетите разяснения в Решение от 23.11.2023 г. по дело С – 321/2022 за предявяване на иск за установяване недействителност на договор поради неравноправни клаузи не се изисква установяване на специфичен интерес, включително и когато ищецът разполага с друг иск или възражение, поради което исковете са допустими. Аргументите СЕС за това са, че отхвърлянето на иска на потребителя за установяване на неравноправността на договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, а не на всякакъв правен интерес, и осъждането му да заплати съдебните разноски, като бъде пренасочен към по-благоприятно средство за защита, означава в процедурите, с които се цели на потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, който може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива, в нарушение на принципа на ефективност. Ето защо съдът счита така предявените установителни искове за допустими.

Настоящият състав намира, че договор за паричен заем № ********** от 17.09.2020 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се 3 подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Настоящият състав намира, че за правилното разрешаване на спора между страните са от значение установените въз основа на събраните по делото доказателства обстоятелства, че двата договора – договорът за кредит и този за предоставяне на поръчителство са сключени в един и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит обезпечение да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да получава и плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и връзките в отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.

Именно такъв е настоящият случай, доколкото от извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че едноличен собственик на поръчителя ЮЛ, е кредитодателят ЮЛ, следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ . Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава и от чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство, ЮЛ е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната 4 уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение. Възнаграждението на поръчителя обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като са свързани лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати.